Въведение ІІІ

("Човешки работи") НА КОГО ДА Е ВЯРНО МОМИЧЕТО (2.)

27.03.2001. Обсъждайки темата за оцеляването, за т.нар. „надживяване” или „безсмъртие”, Е. Канети* използва като илюстрация отношението на Стендал към, най-общо казано, конюнктурата. Ето как изглежда Стендал през очите на Е. Канети.

„Трудно може да се намери човек, който да е по-неблагосклонен към общоприетите представи за религията. Той е напълно освободен от всякакви връзки и обричания на която и да е религия. Чувствата и мислите му са насочени изключително към този живот. Той го чувства и му се наслаждава най-истински и най-пълно. Опитва всичко, което може да му достави радост, и не унива, защото отминава дребнавото. (...) Отнася се с недоверие към всичко, което не е изпитал. Мисли много, но му е чужда безпристрастната мисъл. Всичко, което пише, всичко, което обрисува, е свързано с момента на страстното преживяване (!!! – бел.м., Г.Б.). Обича много, вярва в какво ли не, но всичко остава естествено по възхитителен начин. Всяко нещо може винаги да намери в себе си, без да се поддава на уловките на какъвто и да е порядък.

Този човек, който нищо не допуска, който иска всичко сам да изпита, който е самият живот, доколкото той (животът – бел.м., Г.Б.) е чувства и дух, който е в центъра на всяко събитие и затова може да го наблюдава и отвън и при който думи и дела се покриват по най-естествен начин”...

От тоя умозрително разкодиран образ Канети извежда следния коментар относно надживяването като идея, като гориво за творчеството: „Не може да се приеме, че на живите се гледа с лошо око. Човек (в случая – Стендал, бел.м., Г.Б.) не ги премахва от пътя си, не прави нищо срещу тях, дори не ги смята достойни за противници. Презират се онези, които постигат фалшива слава”.

Тук бих запитал самия Канети: „А коя пък слава не е фалшива? Строго погледнато, славата не е ли висша проява на суетността, не е ли пресилено мнение за върха, когато същественото е планината, която е изобщо майка на всички върхове?”

Говорейки за прославяните, коментиращият обобщава: „Човек дори не им се сърди, защото знае колко много са заблудени. Избира обществото на тези, към които един ден сам ще принадлежи: всички от миналите времена, чието творчество все още е живо (...). Благодарността, която изпитва към тях, е благодарност към самия живот. (...) Но творчеството (...), за да съществува, трябва да съдържа най-голямото и най-чистото мерило за живота (...). Който отгърне Стендал, намира отново него самия и всичко, което го е заобикаляло, и го намира тук, в този живот. Така мъртвите се поднасят на живите като най-изискано ястие. Тяхното безсмъртие е от полза за живите”.

Пресявайки моите си записки от 1994 година до днешния мартенски следобед, в стила на тоя обширен цитат мога да се запитам: „За кого всъщност пиша?! Има известно тщеславие в удоволствието от това, че днес не завися от когото и да било и пиша не за да ме чете някой, колкото заради самия процес на писане. Тщеславието ми обаче не проектира бъдещи почести, слава подир физическата ми смърт. Истина, самолюбието ми е толкоз високо именно понеже не зависи от... и не се свързва с... конюнктурата, а се интересува единствено от наслаждението да витая в абстрактния свят на човешкото достойнство.

Пренебрегвайки изгоди и ползи, човек е много по-свободен да е това, което е.

29.03.2001. Вчера се споминал, предал богу дух Добромир Тонев, роден в Ямбол, жител на Пловдив, поет в най-съвременния смисъл на думата...

Като прехвърлям последните страници на „Маси и власт” на Е. Канети, отбелязвам си съчетание от думи, което ми отключва представа за моето лично дередже през последните няколко седмици (вж. стр. 440, горе): „...който се чувства все повече привлечен от красивата жена (...), изпада в определена зависимост... Тя наистина успява да го обвърже (...) със своята личност... Той се съпротивява на тази (...) съдба, той непрекъснато се опитва да се отдръпне от нея; несъмнено желанието му е изцяло да се освободи... Но притегателната сила на жената е станала твърде голяма”.

Изключвам въобще идеята, която е имал авторът на горния пасаж; в случая тая подредба на фрази оформя следното питане към мене си: „Е, наистина ли съм се превърнал във функция – както спомена приятелят ми от детските години Тодор Ряпов – на някого другиго? Откога започнах да се чувствам щастлив паж от нечия високоблагородна и знатна свита? Това ли е моят възход? За тоя „чудесна длъжност” ли източвах оръжията и таланта си, доколото ми е даден, в разстояние на 40-50 години?”

Моят опит ми шепне в ухото, че има опасност да се продължа като разтекла се лигава диря във високата пролетна морава...

* * *

Нямам никого освен себе си. Разчистих пространството от всичко, което би могло да ми пречи да съм, което съм. Ала Любовта е на път отново да ме разгроми и разпердушини.

Хайде-хайде! Не позирай, моряче... Доста дървеса има на твоя монашески Остров; ще си издялкаш ако не ново корабче, поне сал за корабокрушенеца.

Престана ли да обичам, няма да съм в състояние да напиша нито ред. Написаното дотук все пак не е малко. Може би иде време да престана да съм глас. Баща ми беше мълчалив човек – затова най го ценя. Тия хора наоколо нямат нужда от такива като мен.

Нали!? Има и други наивници!... Уморено ми е и ми е нервно. Искам – ако е възможно, да заспя и да се събудя в тая ми възраст пак след... поне сто години. Или по-добре – никога.

________________________________________________
_{* Елиас Канети, „Маси и власт”, изд. 1996, с. 271-272. Бел.м., tisss.}

Екстри: