Крайпътен ресторант

МАЙЧИЦА

"Добро льо, мое дощерьо,
сутрин ми рано подрани,
възсучи бели ръкави,
свари ми ранко прогима,
сбери ми в торба пладнина,
че ще да ида, да ида
на високона планина
черни угари да орам,
да севам бела пшеница,
да храним дребни дечица."*

- Тая история почва още преди да се родя. Предния ден, 21 юли, мама се усетила недобре; както лежала и бълнувала, унесло я и сънувала да я гледа в очите и да й дума една жена в бяло, с венец на главата. Обадила на баба, а баба отърчава на нивата и там по-възрастните жени акъл й дали курбан да стори. Дядо ми гътва едно шиле, сварили го и раздали из село в чест на света Богородица.

Баща ми тогава бил на осемнайсет, момчурляк още; все подир козите ходел...

Сукал съм шест дни. Зърната на майка ми били корави, в едната и гърда оставало мляко неизсукано и разболява се, значи, почнала да се топи. Кого да спасяват по-напреж?! До нея не бива да се докосвам... да не се натровя; от двете ми лели, които по това време също били кърмачки, не ща да бозая... Отписали ме, с една дума, тръгнали булката да спасяват, поне нея да не изтърват.

Грабва ме тогаз тате и – право при козите. Имало там една млада, коза първескиня, дето се вика: от яре – яре. Измил й вимето и ми наврял устата в бозките. Като по чудо, засукал към. И така... ден подир ден, бая време. Сковал нещо, подобно на маса тате; козата, значи, се покатерва върху масата и мене ме турят да суча.

Свикнала с мен козата. Като ми чуе глада, от поляната тича към вратника, блъска с глава и копитца да й отворят. Харно, ама майка ми се оправила, даврандисала се, оздравяла и ето, носят ме при мама. А козата отвън блее, потропва с крачета като човек, скача върху портичката. Отведат я настрани – дърпа се, въжето ще скъса. Затворят я в кошарата при овцете – чуват я: по цяла нощ врещи, блее, гаче ли челяк плаче. Срещне ли майка ми покрай къщи, налита да я събори... Пуста ревност майчина.

И така, две майки имам.

Като поотраснах, тате ме пускаше с овцете. Сбирахме се десетина момчета-акрани и по-късничко подир обяд, като приберем вече животните от паша, всеки извежда на моравата горе своето си агне – да се похвали, да си поиграе с него, да му се порадва.

Чудни са при нас залезите, ще знаеш. Е-е, отсреща, в далечината, е Карабаир. Докато тук постепенно околността потъва в здрачевина, Карабаир почва да розовее, да пламти, да се нажежава сякаш... и гледай го, вече целият аленее. Изпърха птица, прелети, и току виж, небето е уж още светло, а звездите по него една подир друга се явяват и трепкат ли трепкат като живи.

Всяко момче си има агне, само аз нямам. Щото тате не ми позволява... Пък стоката му от добра най-добра; носеше му се името. И почнах да кътам парици от тия, дето ми ги даваха за училище – за закуска, от онез – дето оставаха от рестото при бакалина. И така ми се насъбраха до десетина лева. От стопанството два пъти годишно бракуват закелявяла стока, та съвсем евтино успях да се вредя за две шилета. Скрих ги в шумата, сковах чардак и ги покачих нависоко.

Като излязат акраните ми на моравата горе, и аз там. Ама не едно... а две шилета водя. Пък те едни изпосталели-и, кожа и кокали... Обаче аз – горд!

Отишъл някой и обадил на тате: тъй и тъй, твоят син с калпава стока там се кипри. Прибирам се, значи, вечерта и още от прага моят баща ме емна: „Казвай дека е тоя, дето те е пазарил стоката му да вардиш, дотам ли я докарах син ми чуждите шилета да пасе?!” „Не са чужди – думам, - мои са.” „И тая шугава стока със стадото си ми омешал???” „Не съм я омешал със стадото.” „Къде е тогава?”

Отиваме. Гледа той издалече – ни кошара, ни дявол, само стволът на дървото се вижда. Посочвам нагоре и там, между оплетените с храсти клонаци – моите две шилета, върху накован от дъски под лежат...

Ядоса се тате. „Ей сегинка ще им тегля ножа!” – дума.

Че като ревнах... Едвам ги отървах. Ама ги продаде, още на другия ден ги спазари, направо без пари ги хариза. Лют човек беше: кекаво не можеше да трае.

Тъй раснах-пораснах... с планината и гората, с животните и птиците, с билките и мириса на бор и овча пикня. Чудно ми е детството, ще знаеш! Сега, като ги гледам – децата всичко си имат, ала нашата радост от природата им е от далечна по-далечна. И това, дето Павлов казва, че животните не разсъждали, не е вярно, да знаеш. Може да е велик световен учен, но точно тук с неговата теория не съм съгласен. Чуй какво още ще ти разправя...

Баща ми, казах ти вече, беше суров човек. Карахме стадо и как хвърли камък да завърне една отделила се овца, счупи й крака. Рече ми: „Гледай овцата да не се отдели от другите. Довечера ще й превържем ногата с клечки”. Добре, уж все под око я държа таз овца, уж все ми е пред очите... завъртя се около високата трева овцата, навря се в гъсто заплетените храсталаци... Оттам крещя – пъдя я, отсам я викам – мамя я, изчезна по едно време овцата, заничам – няма я. Рекох си: довечера в тъмното тате къде ще усети?...

А той ме посреща пред кошарата и: „Къде е оная овца?” – дума. „Ми тук трябва да е...” „Ти кому ги дрънкаш тия, бе!!!” ...Ка-а-ато се разлютя оня ми ти човек... „Бягай – дума – да доведеш овцата. Без нея не те ща! Без нея хич не ми се връщай.”

Тръгвам. Още уж видело, а мен ме гони страх. Насреща Карабаир – трепти в червено, пламти като огромно огнище разжарено... Завъртях се насам-натам по поляната. Край кошарите, гледам – кучето... Помамих го. Изгребах залците от джоба, навирам му ги в муцуната, а то ме гледа в очите и тихичко скимти, ей така жално и тихичко скимти: „Ауууу... ауууу...” – заляга на предни лапи, гледа ме в очите и така жално вие, ама тихичко. Усети, че ме е страх.

Отиваме право при онез храсти. Как да вляза, като вътре каква ли гад се крий – я змии, я смоци! Що страхове съм брал, аз си знам... И кучето, като човек – все с мене. Бродихме до късно оная нощ... Подир няколко дни овцата се смесила с друго стадо, обадиха се хората и си я прибрахме. Но мен за кучето ми беше приказката.

- А какво стана с оная коза, от която си сукал?

- Баща ми я заклал. Само че тая история я научих, кога бях тръгнал вече зидарин да ставам. И преди да тръгна за града, водиха ме нашите при една тъдявашна... И тя, врачката: „Ти – дума – две майки имаш. Едната е жива, ама другата са я заклали. Тая майчица – дума – повече те е обичала”.

tisss

__________________________________________________________
_{* Тази песен е от село Стойките, Смолянско. В това село "високана планина" викат на Пампорово, това същото Пампорово, където прапрадядото мечтаел да отиде да оре, "бяла пшеница да сее", а нашият съвременник - да плюска с майчината си хилядарка, за да видят всички "какъв е син отгледала" (както се казва в края на песента). Какво разминаване в идеалите!

Вж. Николай Хайтов, из книгата "Шумки от габър" от сборник, изд. БП, 1989 г., с. 139. Бел.м. tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: