Въведение ІІІ

(„Човешки работи”) СМЪРТ В СЕВЕРНИЯ АТЛАНТИК

09.04.2001. Хераклит от Ефес (520-460 г.пр.Хр.): „За закона народът е длъжен да се бие така, както се бие за градските стени”*. И веднага подир това, коментар на тълкувател, наш съвременник**: „Възненавидял хората заради тяхната глупост, Хераклит се оттеглил и живял в планината, като се хранел с корени и треви или, по други сведения, целият му живот минал в полумрака на един храм, където се уединил, за да се отдаде на философията. Само вечер... излизал пред храма, където с увлечение играел с децата на топчета”.

Очарователно (и вероятно – закономерно) е това съчетание между високи духовни изследвания с чистотата и непринудеността на детското съзнание в играта. Та ще се повторя: всеки от нас в основата си е дете; детството е по-близо до божественото, до т.нар. „висш разум” именно понеже е естествено и необвързано с тежкия товар от натрупания личен опит, където – подчинени на пристрастията си, често се и лъжем.

Какъв очистителен душ за обременения възрастен е детската игра! Сетивата на детето са много по-отворени за висшия тип информация интуитивно – не логически; чрез необремененото си с налепи от жизнен опит съзнание то, детето, по-успешно от нас, възрастните, различава Истинското от Фалша. Странно ли е това?!

От друга страна, мисля си: „полумракът на един храм” или полумракът въобще има свойството да изостря усета ни към същественото. Полумракът е и алегория на подсъзнанието, където генетично са заложени послания от миналия преди нас живот, от житейския опит на нашите предци. В ярката светлина надделява функцията на окото, приемащо външните очертания на материалния образ за сметка на по-глъбинното и по-важно съдържимо.

Тишината е изпълнена с повече звуци; мракът – с по-ярка картина на въображението. Нали именно затова в кулминацията на любовния плътски екстаз жената плътно затваря очи? Очите не виждат, обаче то са образи и мелодии, излитащи отдън душа, отвътре-навън; душата ги излъчва с чар и аромат в търсене на Духа.

* * *

Преди години в книга*** за транспортирането на оръжия и муниции от САЩ към Съветска Русия в разгара на Втората световна война срещнах описание, което сега изплува пред мен като метафора за цялата ни планета в началото на третото хилядолетие подир Христа...

Значи, през ледените Северни ширини на Атлантика в посока Мурманск, въобразявайки си, че вече са заобиколили и загърбили смъртната опасност откъм дебнещите хищно нацистки подводници, американските моряци от огромен трансатлантически лайнер запалили всичките му светлини; високоговорителите на кораба, усилени до крайност, огласят мразовитата нощ, по трите палуби цари веселие, вихрят се танци, самоуверени подвиквания ехтят възторжено към небесата.

С две думи казано, кипи живот... там, на кораба, който се извишава над конвоиращите го плаващи наоколо в мрака значително по-дребни, сивички и едва забележими в тъмнината бойни кораби. Техните екипажи с трепет следят тая вакханалия на самоувереността, веселието и сладостта от живота... До болка им е ясно, че ония веселяци там горе са прекрасна мишена за дебнещата Смърт. И неизбежното не закъснява.

От няколко посоки почти едновременно през разпенените вълни пробръмчават немски торпеда. В гигантски факел се превръща луксозният самоуверен лайнер, накланя се рязко, потъва и върху водна пустош се понасят безредно като тресчици разни отломки с покачени върху им отчаяно борещи се за живота си хора.

И на това място свидетелстващият прави кратко отклонение, предавам по смисъл... Знаете ли какво става с човешката плът, попаднала в условията на минусовите температури на Северния Атлантик! За няколко секунди плътта се сгърчва, почернява, свива се като бъбрече в разжарено олио. Дори извадените все още дишащи оцелели успяват да преживеят едва час, час и нещо.

Ей тая тревога за вихрено носещата се през космоса наша планета, струва ми се, не бива да ни напуска – особено сега, когато сме се размечтали, и устремени към Селенията на хармонията, бленуваме поляни от щастие. Мило мое момиче, бой се от данайците, когато идват с дарове! Особено когато идват с дарове към теб, тогава внимавай, мила.

* * *

Българската ни душа има мрачни пластове от минал трагичен опит. По-богати сме на трагично минало от народите, които живеят наоколо. Нищо не е останало от великолепните ни дворци, храмове, светилища, градове. За разлика от населяващите Западна Европа, където във видимия за окото пейзаж е съхранено някогашното великолепие, у нас тия някогашни достойнства продължават да съществуват под слой нагла до безумие грубост и душевна простотия.

Всички виждат как изглеждаме отвън, но духовното у нас само ние можем да го извадим от миналото и да го имаме за ориентир. Не сме наказани от бога, ала зле сричаме собствената си История. Това е!

_____________________________________________________________
_{* Цитатът е по книгата на Ангел Грънчаров „Изкуството на мисълта”, изд. 2001, с. 22.

** Авторът на цит.съч.

*** Книгата, доколкото си спомням, се казва "Конвоят PQ-19". Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: