Крайпътен ресторант

МЪЖЪТ, КОЙТО ПЛАЧЕ

На Elisun

„Умря Вальехо, биеха го него всички,
без той на някого да е направил нищо;
жестоко биеха го с пръти и жестоко
го шибаха с въже; свидетели са дните
четвъртъчни и костите на раменете,
дъждът проливен, пътищата, самотата.”*

„Късно е, мила, късно е. Имах да свърша една служебна работа и затова закъснях. Освен това ми е студено. Дали пак не съм се простудил? Извънредно противно е; вятърът постоянно ми духа от лявата страна...”**

„Поетът е събрат на княза на ятата,
сред бурите се носи над прашки и мълви;
насила тук свален – сред гмежа на тълпата, -
крилете исполински му пречат да върви.”***

„Царете също тръпнат пред смъртта –
от нас те нямат участ по-щастлива,
макар че образът им се отлива
като печат на пръстен сред пръстта.”****

Човекът, около четирийсет-четирийсет и петгодишен, а може би много по-млад, седеше на прясно боядисаната пейка в занемареното квартално паркче зад Дома на младоженците в Пловдив и наблюдаваше със съсредоточено изражение играещите в прахоляка малчугани. От джоба на сакото му се подаваше намачкан вестник с решена кръстословица и огризани страници, сякаш мишле беше късало хартийки за леговището си.

От другата страна на пресъхналото бетонно корито с охлузено шадраванче в средата, пълно с ланска шума, клечки, стари найлонови торби и всякакви нечистотии, седяха няколко оперени млади жени с добре оформени прически и силно начервени устни. Че бяха млади, доказателство за това бяха не само размахващите ръчички и крачета бебета в няколкото разноцветни прескъпи вносни детски колички. Говореха си очевидно изключително приятни неща.

От време на време – ту една, ту друга – извишаваха глас, заливаха се от смях или строго, но и умилени, подвикваха към играещите на пясъка малчугани.

Беше малко преди пладне, когато домакинската работа е приключена, прането виси на простора току-що изпрано, детската млечна кухня още не е отворена, а бурканчетата са върху скарата под бебешкия кош на количката измити, лъскави от чистота. Дърветата отгоре и храстите наоколо ръсеха поувехнали цветчета и нежният пролетен ветрец ги насмиташе като конфети към купчините отпадък.

Едно от хлапенцата, три-четиригодишно момченце с дебело дупенце и оченца, черни като маслинки, навлечено в светлосиньо гащеризонче с набрана розова якичка около вратлето, се спъна, падна по гръб на земята, размаха ръце и крака като костенурка и тъй кански ревна, като не успя да стане, че две от жените се спуснаха да го вдигат. Вдигнаха го, поотупаха го от праха и клечките, обърсаха му сополивото носле, поуспокоиха го с "ох, на мама" и "ах, на леля" и юнакът, хълцайки, все още разтърсван от конвулсивни вдишвания, се завтече като пате на късите си криви крачета обратно при детската дружина.

Майка му обаче го настигна, ловко го извъртя към себе си, пъхна главицата му между коленете си и вдигна посвлеченото дъно на гащеризончето. Перна юнака по дупенцето и се върна на пейката. Останалите я приеха с широко разтворени, разбиращи очи, в които се таеше цялата женска прелест и суета. Приличаха на ято диви патици в тръстиките на някое от островчетата по Марица.

Чипоноса старица се дотътри и седна на пейката при мъжа; изгледа го от глава до пети, измърмори нещо. На свой ред и той й хвърли небрежен поглед, помисли-помисли, па стана, и като крачеше бавничко, изчезна зад люляковите храсти.

Мина край Дома на младоженците. Имаше няколко леки коли там, пред парадния вход и голямото, застлано с червен килим стълбище. Колите – лъснати, накичени с розови, сини, зелени балончета и гирлянди от карамфили. Хората припираха да се женят и в делник...

Тъкмо прекосяваше улицата, от сградата занаизлизаха върволица нагиздени мъже и жени. Поспря, загледа ги, опрял гръб върху витрината на магазина за детски дрешки и булчински премени.

Булката бе стройна, с дълги блестящи на слънцето руси коси, синеока. Над снежнобелия искрящ воал се кипреше сребристожълта миниатюрна корона. В тоя ден тя беше принцеса... Трътлявият младоженик, обгърна раменете на момичето, привлече го към себе си, преливащ от щастие, някак отегчено махна с ръка: "е, хайде, какво чакате, снимайте де!" И фотографът - плешиво човече със залъскани, издути на коленете панталони и сако с пришита кожа върху лактите, раболепно притича, приклекна на три-четири метра пред двамата: щрак-щрак, и отново – няколко пъти – щрак-щрак... Чорлав, дългокос дангалак с пъпчива нагла физиономия, снимаше по-отдалеч с видеокамера.

Женеше се Гаро Балтаджян, човек заможен, уважаван в артистичния свят цигулар, известен чак в Ню Йорк, Лас Вегас и Чикаго.

Мъжът се отлепи от витрината, продължи към ъгъла на старата олющена баня „Орта-мезар”, оттам – по посока ресторант „Малък Бунарджик”. Наближи ресторанта в подножието на хълма, даже и не забеляза десетината накацали по масите квартални пройдохи - вечните пловдивски пияндета цокаха ментичка с мастика, то бе обедният им аперитив, та бистреха политиката, цените, таксите, застраховките, крадливите манговци край Четвъртък-пазара, проституиращите момичета по изходните магистрали на града***** и досаждаха, както обикновено! - на келнерите с лютите си препирни за няма нищо.

Продължи нагоре, към Летния театър. Там спря, облегна се на поръждавялата от дъждовете и топящия се сняг ниска вратичка и тя изскърца жаловито. Ай, какви представления, колко чудни! – концерти, естрада, театър – се вихреха някога тук... Сега бе тихичко; седалките - изкъртени, изкривена арматура от обшивката на сцената подсказваше кой е върлувал, кой е сегашният стопанин на Театъра.

Мъжът изкачи настланата със ситен паваж алея до горния ресторант със задрямалия сякаш, опустял Нощен бар. Пи вода от чучура с полуизтрит от годините надпис от времето на Римската империя и обърна очи назад.

Долу Градът се таеше иззад току-що развилите се листа на храстите. Потокът коли тътнеше, както винаги напоследък, по булевард „Руски” – най-романтичния булевард за влюбени двойки някога на Балканите: с палените вечерно време ръчно от специален човек газени фенери и прочие.

Над главата му двете келнерки тъкмо пренареждаха пластмасовите столове и едната, като го съзря, рече:

- Ленче! Ленче, ма... Глей го тоя образ там.

Ленчето обаче не пожела да гледа; отметна овлажнялата от пот, свлякла се върху очите й коса, високо изпсува:

- Уффф! Да му еба майката! Май пак съм бременна. Ша го убия оня моя мизерник! Поне да не ми кръшкаше...

Петнайсетина метра по-нататък, под площадката за паркиране пред големия луксозен ресторант, досами каменния зид мъжът седна в неизсъхналата от зимата шума, зарови лице в дланите си, рамената му се затресоха.*****

tisss

__________________________________________________________
_{* Сесар Вальехо (1892-1938), из „Камък черен върху камък бял” от сб. „Човешки песни”, превод: Александър Муратов и Атанас Далчев.

** Франц Кафка (1883-1924), из "Роден съм да живея в самота", избрани писма, бълг.изд. 1981, с. 139.

*** Шарл Бодлер (1821-1867), из стихотв. „Албатросът” („Буревестникът”), бълг.превод: Кирил Кадийски.

**** Ерих Мария Рилке (1875-1926), из стихотв. „Плач по Йонатан”, бълг.превод: Георги Мицков.

***** Пазар за плод-зеленчук и прочие в центъра на Пловдив.

***** Точно там преди години едно момче се бе обесило. Още не бяха го свалили от буковото дръвче, на което висеше, и отстрани вечните кибици, както винаги естествено - спореха: каква ли ще да е причината за тоя нелеп край. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: