Въведение ІІІ

(„Човешки работи”) НАРАНЯВАЩА СЪРЦЕТО СТРЕЛА

_{Продължение от 09.04.}

За коцкаря (елементарния активен мъжкар) разстоянието между съдържание (обективно възприеманото) и форма (идеята за обладаване) е твърде късо или почти не съществува. В момента, когато съзира сексапилната женска, у него избликва сексуалният нагон. Тоест представата за щастието у него е точка, връх, не изкачване към Монт Еверест, а парче плът за обладаване, ей тъй - минавайки, между другото: за една нощ, за месец, просто заради физиологията вероятно; не продължително, обагрено от сърдечна тръпка действие и състояние, подвластно на разкошна мечта. Оттук може би оназ отчайваща, вечна неудовлетвореност у Дон Жуан, у „наследниците” на Джакомо Казанова.

Интересно – как типичната нимфоманка изразява нещо глъбинно от структурата на женската природа изобщо! За самката най-същественото се свежда до акта на съвкупление; всичко предхождащо и следващо относно самеца й е, общо взето, безразлично. Това е сексуалното начало у нас; то не се интересува от процеса: флирт, влюбване, бленуване, желание да бъдеш изкусителен, да бъдеш изкусен... а единствено се интересува от заключителната фаза, от коитуса, от механиката на половия акт. И понеже природата ни е създала стандартни в някаква физиологическа и анатомическа амплитуда, изборът не играе особена роля – по-силното, в смисъл: по-заможният, по-славният, по-наглият, по-устроеният в обществото кандидат-жених надделява. Затова са турнирите между мъжкарите в дивата природа, пък и в тинята на обществото: мутри, модерни неандерталци, бабаити, самозванци с кресливи претенции. Но и у снобите, у филистерите го има тоя стил при избора на това кой да е "принцът", коя да е "принцесата".

Изисканост, вкус към нещата от живота, интелект, илюзия, структура на характера човек проявява едва когато се докосне до Любовта. В сферата на любовния глад претенциите ни са многобройни, и веднъж фиксирали вниманието си към едного, следваме не толкова живия човек (мъж или жена), колкото собствената си представа за него/ нея. Истинската любов е моногамия: не търпи раздвоение при следването на целта, макар да е готова всякакви ограничения, страдания, нещастия да изтърпява.

Започне ли да размишлява над нараненото си „аз”, човек всъщност се колебае дали обича още своята илюзия.

Красиво е една-единствена Любов да пронизва живота ти, но колко рядко се случва това напоследък! Дали не сме станали по-повърхностни и елементарни, разглезени от удобствата на техническия прогрес?... И все пак! – плът, удоволствие за сетивата (осезание, зрение, обоняние, вкус, слух), лесно се подменя с друга плът; когато обаче е станал част от сърдечния ритъм, от вътрешните пространства на личността ти – тоя имагинерен образ за конкретния обект на въжделенията ти, вече не можеш току-тъй да го замениш с някой друг „обект”. Новичкият „образ” изисква коренно преподреждане на смисъла да се живее.

Първото, което предприема жената, изкушена от нова любовна авантюра, обикновено е да си боядиса в различен цвят косата, да си смени прическата, парфюма, червилото, тоалетите. Дори едни и същи фрази звучат вече различно от устата й, а и самата тя открива други послания в това, което чува.

Обхванатият от нова любовна страст мъж пък рязко сменя местата, които доскоро е наобикалял, няма го вече там; търсете го на други места и не му припомняйте какво е било вчера. Фактически това е същият човек, но от него се излъчва присъствието на друга жена, на друга страст. (13,45 ч.)

* * *

По времето, докато работех във вестник "Комсомолска искра", имах доста приятели сред пловдивските художници: Александър Филев, Кирил Цифкански, Стефан Лютов, Христо Стойчев, Пламен Желязков, Матей Матеев, Владимир Шчербак, Минчо Панайотов, Георги Гърдев, Младен Гърдев...; за някои от тях съм писал статии или интервюта за Радио Пловдив съм вземал от неколцина. Та приятел художник ми е казвал, че – рисувайки голо женско тяло (т.нар. актова рисунка), без да докосва модела, се чувства така, сякаш при всеки сеанс отново и отново физически обладава момичето пред себе си. А доколкото подсказвали личните му впечатления – в ролята на обладавана пък... в чисто сексуален план се чувствала позиращата. Неговият модел идвала в ателието му с все повече „вдъхновение”.

Тя (и това се повтаряло с различни жени модели) проявявала блед интерес как е нарисувано тялото й, лицето й; това сякаш й било безразлично. Изглеждало, според него (според художника), че дамата идва дори не и заради хонорара... А дали е така, когато неколцина рисуват голото момиче, питам се, и си припомням как в ателието на пловдивския живописец Младен Гърдев, в мансарда под покрива на жилищен блок току до реката, петима художници рисуваха голо момиче, и макар че всички вътре бяхме мъже във възрастта 25-30-годишни, по едно време ми стана криво за момичето. Лежеше полегнало на кушетката, а моите приятели съвсем професионално, безразлични направо... я рисуваха.

Дали уединението в ателието между Художника и Неговия модел не е в основата на тая неочаквана хармония и сексуално предизвикателство? Между петимата художници онова голо момиче бе изгубило чара и женствеността си; видях насреща си врабче в клетка.

Жените ловуват различно от нас, мъжете; много по-фини са инструментите им за манипулация. Говоря за интелигентните момичета, разбира се.

От друга страна, съпругата му, която знаеше за тия сеанси, не проявявала ревност, да не кажа – насърчаваше го, защото вероятно го е усещала, че се прибира от ателието обзет от творчески планове, зареден с проекти за бъдещия им съвместен семеен живот.

Какво ми се изплъзва в тая ситуация? Какво е същественото встрани от професионалните занимания на художника? Възможно ли е сексуалното да има (извън плътското) чисто духовни форми на удовлетворение?

Вероятно да!...

Той, художникът*, доколкото го познавам, не изпитва влечение към своите модели. Дразни се, ако момичето не дойде по някаква си нейна причина, но не страда по нея, а само отбелязва, че си е загубил времето да я чака. За него тя е прекрасно Тяло, на което той чрез рисунката си се старае да придаде друг, по-духовен вид излъчване. И нищо – което да ангажира любопитството му: как живее тя, в каква среда се движи, какво мечтае, какво я тревожи или изкушава...

Всъщност, по за час-два в течение на месеци тия двамата, Художникът и Момичето натурщица, многократно изживявали сексуално привличане, някакъв род вътрешна сексуална възбуда от разстояние. И уж необвързани с чувства...

Дали наистина е тъй?!

„Имам почти физически усещането, че се любя с нея – казва той. – А как иначе бих могъл да предам в картината това излъчване от женската й природа!” Като страничен наблюдател, бих добавил: него го интересува какво има под външната обвивка, което ще рече – какво се крие под пластовете от жестове, мимики, мелодика на движенията, постановка на тялото в пространството, мимолетни погледи, въздишки, височина и оцветеност на тембъра, някои детайли, като отмятане на косите, строго индивидуалният ъгъл на лицето спрямо вертикалата, рефлекторни, простички нещица: като начин да пие от чаша, да посегне към предмет и прочее, и прочее. Всичко у нас излъчва обилна, при това - достоверна! - информация за тренираното око.

Тъй като става дума за изкуство, по-точно – за отношението между Твореца и Неговия модел, нещо ми подсказва, че тук - въпреки отдръпването на двамата, Той и Тя, в техните лични, строго вътрешни душевни трепети, има прелестна проява на Любов. Той я е пожелал, а пък Тя го е допуснала отвъд т.нар. „потерна” (от фр.) – тайна врата в крепостно укрепление, допуснала го е в нейния дълбоко интимен свят. То е и нежност, и уважение към отсрещния, и Абсолютната божествена свобода може би.

То е страст, която не ламти, притежание без власт и насилие. Тия двамата не желаят да притежават, великолепни са именно понеже желаят да бъдат, да са това, което са. (15,10 ч.)

* * *

Защо мнозинството от мъжете не цени „лесните” момичета! Нали Самецът у нас получава онова, което е пожелал с толкова сексуална страст? Защо тогава, едва наситил й се плътски, бърза да скочи от леглото, да се облече и излезе от стаята? Дали в пренебрежението му няма разочарование, че е получил не точно и не всичко, което е очаквал?... Поднесли са му в прекрасно блюдо само предястие, не основното, за което се е приготвил.

Неосъзнато търсим, и вероятно много повече от чисто плътските ласки – търсим Любовта като пристрастие към Конкретния човек, а не към Когото и да е. Любовта неизбежно е моногамия. Прегръщаш конкретния човек и очакваш, че си незаменим (незаменима) за него.

Любовта в някои моменти изсвистява като нараняваща сърцето стрела, като гръм от ясно небе, но винаги, при всякакви ситуации узрява бавно, в продължителни отрязъци време. Висока стойност придобива постигането на нещо, което е успяло в съзнанието ни да приеме очертанията на Мечта, станало е повод за продължителни усилия и приготовления, принудило ни е да източваме и излъскваме до блясък оръжията си, рицарските си доспехи (за мъжа), изкусителните подмолни послания в държанието (за жената).

Лесно постигнатото лесно се и губи.

Мисля си, драмата на Западния човек, за която едва ли се досещат мнозинството българи, е в леснотията да завоюва това и онова, преди да е изстрадал желанието си и то да е кристализирало като мечта. Сменящият – както ризите си, все по-модерен тип луксозни возила едва ли изпитва удоволствието, присъщо за бедняка, който с жестоки лишения купува кола на старо подир години бленуване да се вози в собствена машина.

Относителни са стойностите; относително вярно (или не) е всяко лично мнение. Принципно погледнато по въпроса за щастието – изстраданото, спечеленото с повече усилия повече топли сърцето. Велика е любовта между Ромео и Жулиета, но я си представете! – ако не бе поставена пред ония непоносими пречки, дали би се разгоряла буйно тая пламенна любов? (16,15 ч.)

* * *

Essential (лат.) – същност. Intuitia (лат.) – съсредоточено, втренчено гледам, взирам се; интуиция, т.е. усет, догадка, проницателност, прозрение...

Не оценяват подобаващо което винаги им е под ръка. Удобството съсипва не по-зле от лютите препирни в семейството. Престане ли да се обновява, бракът се разпада на низ от делнични задължения, от празник става делник. Любов от разстояние е пак любов; понякога в нейна чест цял живот съчиняват любовни сонети.

Нямаше да чуем за флорентинеца Франческо Петрарка, едва ли щяхме да се радваме на прекрасните му любовни прехласвания под формата на класически сонет, ако красивата 20-24-годишна Лаура, достолепна съпруга, бе легнала с него. Поетът я съзерцавал от разстояние, когато прекосявала улицата на път към пазарището вероятно...

Жената е царствена и царува върху острието между изкушението и греха. Което здраво държим в ръцете си, то вече ни убягва... рано или късно ще отлети, ще ни зареже. Умната жена умее да отпуска юздите на г-н съпруга си. Покрай умната жена мъжът се чувства окрилен, импулсиран, мотивиран да твори подвизи, чудовища да громи, изпитания да превъзмогва; покрай глупавата ходи с букаи на нозете, пък умът му е зает с копнеж по други жени. Не е ли тъй!?

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Понеже от детските си години имам като че ли подадине (склонност) да рисувам, в последния месец, преди да се разделим с Re., у мен се появи желанието да я рисувам. Приготвих листове за целта, креда, черни и тъмносини маркери и... Излязоха шест не особено сполучливи актови графики, към всяка от които добавих еротично стихотворение – нещо, което в разстояние на десет години не ми бе и минало през ум.

Отбелязвам го тоя факт и си мисля: Било е един вид сбогуване. Подсъзнателно съм усещал, че милата е на вълна „пренастройване”, та по тоя начин егото ми е подсказвало вариант да съхраня представата си за конкретната, жизнелюбивата чаровна жена, отърсващ се същевременно, отдалечавайки я от себе си, пренасяйки образа й в друга сфера – по-духовна, по-изчистена от налепите на обичайното физическо привличане.

Пловдив, 26 декември 2006 година

tisss

________________
_{* Александър Филев.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: