Въведение ІІІ

(„Човешки работи”) СКРИТА И ЯВНА ИНФОРМАЦИЯ

11.04.2001. „Нещата освен да бъдат мислени могат да бъдат и чувствани (...). Тук вече се намесва по-пълно интуицията, пренебрегната при мисленето или поне оставена в сянка.”* Жената е повече интуитивно отколкото мисловно... отнасяща се и преценяваща. Интуицията (чрез чувството, усета) е много по-проницателна от мисълта, от разума.

Разумното е открито, изнесено на показ, какъвто е стилът на древните елини: можеш да го прекосяваш отзад-напред и отпред-назад, без да го съсипеш като завършена цялост. Интуитивното, чувственото е почти неоформено, въпреки че разтърсва много по-силно, седи аморфно, ала е кристално строго подредено и блести отвътре, какъвто е стилът на траките, владетели на езотеричното знание за света, а непроницаеми за света и до днес.

Интуитивното разтърсва много по-силно; можеш да го възстановиш като точка на лъчение на информация, но то е затворено в себе си, неясно в яснотата и плътността си. Апокалиптичните видения на най-интелигентния между евангелистите – ап. Йоан, са такъв род приближавания към Истината; логически, чрез разума няма как да стигнеш до тях като първооткривател.

По друг начин се е подготвяла душата, преди да ги „види” в образи от предстоящото. Ванга също е пример за тия отворени канали към Космоса, но отворени не чрез причинно-следствени мисловни връзки, а като врата, изкъртена от пантите, отнесена от вихър... Минава ми през ум пясъчната буря**, която я сполетяла край някакъв кладенец и след която губи зрението си за видимото от всички нас, но пък придобива зрение към отвъдното, далече над обикновените ни човешки възможности за „прочит”.

* * *

Еstetikos (гр.) – сетивно възприемащ, чувстващ. Meditatio (лат.) – разсъждавам; медитирам = разсъждавам (?).

Като записвам разни размишления, случаи или картини върху белия лист - придавам им свои чувства и настроения, фактически хармонизирам себе си спрямо заобикалящия ме свят. Творчеството, разбирано в най-баналния смисъл като „създаване на ново”, тонизира, изпълва ме със самочувствие; написал съм пет реда текст и вече знам: денят не отминава напразно. Nulla dies, sine linea!*** Дори и да греша, дори написаното да не струва пукната пара, за мен то има и друга стойност – зарежда ме с илюзията, че не живея напразно.

Ако река: „Пиша, за да ме четат” – няма да е вярно. Писането в моя случай е равнозначно на дишане, то е моето кръвообращение. Обичам тоя свят, любопитството да го проумявам у мен е безгранично. Колко пъти съм се заричал: „Край! Стига вече. Достатъчно си графоманствал, Жоро Бояджиев!” – и тръгвам като болен подир това, не мога място да си намеря, зърната на броеница като че ли се разпиляват у мен... Връвта, дето ги е държала едно за друго, се изплъзва като змийче в процеп между скалите на неясното пред мен.

Три неща - писането, любовта и опасностите – силно ме тонизират. Не си представям живота без тях, трите.

* * *

Западният манталитет набляга върху резултата от каквото и да е действие; източният – върху самия процес на дейността, гледайки към крайния успех преди всичко като завършек на дейност. Успехът често съпровожда усета за щастие, но „успех” и „щастие” не са синоними. Вероятно „щастие” е да се движиш, да работиш с оглед възможен (но не задължителен) успешен изход. Да бъдем по-смирени: фактът, че сме живи, не е ли успех?! (17 ч.)

Догма (от гр.) – мнение, решение, постановка. Скепсис (от гр.) – съмнение.

И Симеон ІІ, Цар Симеон... в няколко интервюта напоследък по БНТ, по Дарик-радио, вероятно - и другаде... демонстрира умение, което бледият софийски адвокат Филип Димитров, в качеството на премиер-министър, преди години прилагаше: да говори с часове, без да каже нещо. За разлика от младичкия напорист политик обаче аристократът, син на цар Борис ІІІ и внук на "Фердинад Лисицата" (определение, споменато в репортажите на младия Ърнест Хемингуей), не ме подразва, понеже в неизреченото от него има поне заявена претенция за нравственост, която липсва у парвенюшкия „елит”, окупирал върховете на държавата през последните шейсетина години.

Дали не греши Петко Бочаров, като казва, че появата на царя в политическото пространство сварила неподготвени маскираните като социалисти бивши членове на управата в „преустроената” БКП/БСП?! Пребоядисаните комунисти вече се протягаха към властта, рейтингът им (около 19-20 %) се изравняваше с рейтинга на т.нар. „сини”. Обновените „демократи социалисти” не се обявиха срещу Симеон ІІ**** тъй рязко обаче, колкото мнозина от нашите политолози. Това за бай Петко Бочаров не е ли показателно!

Седесарите, и особено земеделската партийка на Анастасия Мозер, както и евролевичарите на Александър Томов, пропуснаха основното – че царят с неговото „всенародно движение” можеше да им бъде съмишленик във властта. Разшумяха се политическите маргинали, притесниха се; това, което обикновеният гражданин прие къде с овации, къде със замълчаване, тия политикани не разбраха. Нужна е все пак известна доза култура, за да приемеш уравновесено позиция, несъответна на твоя манталитет и очаквания.

Колко по-лесно би им било да оспорят някой, обявил се насрещу им, а сега - какво! – как да реагират срещу човек, у когото идеята за „враг, за така нужния на всеки явен или маскиран марксист враг”, просто отсъства.

Един стопанин се появява на хоризонта без гръмогласни претенции и заявки*****. Любопитно е да виждаме как „сините досегашни народни любимци-грандомани” кръжат наоколо и джафкат смаяни, въртят се тия палета край Народното събрание. А Народното събрание като че ли най-после имаме шанс да се превърне наистина от помиярско свърталище на далавераджии в достойна национална институция. Или се лъжа и аз като мнозинството българи, отчаяни, че пак сме гласували за фалшива партия, не за Отечеството?!

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Това по-горе е писано преди пет-шест години. А днес? Днес, както неизменно от есента на 1944-та! - пак комунистите печелят. Пак в челните редички към... Европа. Умилени... "Най-достойни синове и дъщери, и внуци"... Уви!

Оказа се, СДС изигра ролята на буфер за натрупалото се негодувание от 45 години предателства спрямо България и най-конспиративната партия в България отново е водеща политическа сила... Старите неплатени сметки пред България си остават потънали в паяжини и прашец, посипал се от празничните фойерверки. Влизаме в ЕС с цялата славна бутафория и лицемерие на третото поколение комунисти в Републиката.

Пловдив, 27 декември 2006 година

tisss

____________________________________________
_{* Ангел Грънчаров, „Изкуството на мисълта”, изд. 2001, с. 44.

** Красимира Стоянова, „Ванга”, биография на ясновидката Вангелия Гущерова, "Петричката врачка", феномен, останал необяснен от логическата наука.

*** (лат.) Любима фраза на Апелес, древноелински художник: „Ни ден без черта”... нанесена с четчица върху платното, което рисувал.

**** Минава ми през ум, че между ръководството на БСП и Симеон Кобурготски е възможно да е имало споразумение... зад гърба на самонадеяните глупаци от онова СДС, решили, че са незаменими и могат зулуми да вършат безнаказано в Република България. Седесарските управници не БСП, не Симеон ІІ, тия "сини" парвенюта, допуснати от Луканов и лукановци до властта, народът ги изхвърли на сметището, в покрайнините на политическото тържище като гнилоч, която вече е непродаваема. Тоя път народът постъпи като суверен. И просто няма как повече да ни мамят за какво се борят.

***** В края на 2006-та вече зная защо Симеон ІІ запокити короната. Жалка работа, но то е висше лицемерие, аристократска грандомания към нас, българите. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: