Въведение ІІІ

(„Човешки работи”) ДЯВОЛЧЕТО В МЕН

12.04.2001. От известно време пред мен се оформя оглозганият скелет на особен разговор със себе си: от какви импулси се чувствам принуден да обсъждам едно или друго?... Може би е инерция вследствие установилия се вече у мен делничен ритъм „четене – съпреживяване на ситуации – обмисляне – докосване до някакъв специфичен (не явен, пулсиращ на приливи и отливи) канал за информация.

Пишейки, често се оказвам очи в очи с качествено ново за мене си познание. То е като лъх от въздушна вълна на прелитаща птица; птицата не виждам, усещам обаче докосването, полъха.

Фактически започвам да записвам някаква логическа конструкция, без да ми е ясно къде ще ме изведе продължението й... Постепенно, в процеса на записването, съзирам иззад неяснотата очертаващ се силует; това ме увлича, събужда ловеца у мен: аз трябва да разбера, да узная кое пришпорва интуицията, доколкото я имам.

Приключвам записването озадачен – отпреде ми пърха нещо, за което не съм си давал сметка досега: не, това не е кървящото тяло на убита птица, а нещо, подобно на еуфория, на екстаз; белязал съм птицата със свой знак, пуснал съм я да отлети на воля, но там – на крачето й, блести мое пръстенче, и където й да я отнесат времето и обстоятелствата, тя вече отнася по света, освен себе си, и моята обич и възхищение.

13.04.2001., Разпети петък , Петък тринайсети, когато, казват, на Запад борсите не работели заради чиновниците, обзети от трепет пред сатанинското число „13”... Странен свят!

От вчера имам GSM. Снощи до три часа след полунощ се въртях около тая машинка като сполетян от бедствие. Уплаших се, че освен Re. всеки чрез нейния GSM може да проникне „на острова”, т.е. да ми чете от разстояние обажданията, разговорите с нея, да ми чете мислите – да се набърква в много личното ми пространство.

Чувствам се като поставен под микроскоп, като човек, поставен на шмиргел... Не ми се е случвало досега; налага ми се да я проумея издъно тая дяволска машинка. Не аз на машинката, а машинката би трябвало да ми служи. То е умно животинче, но ако не го разбера как работи, сума поразии може да ми стори.

Какви опасности ни дебнат иззад удобствата? Колко по-естествен би бил животът без цялата тая механизирана електронна напаст! Ето например, това малко чудо как посяга да ме блокира до три след полунощ.

14.04.2001. Лястовичките ми се завърнаха. Чувам около седем – седем и половина, че пеят, т.е. цвърчат, извиват гласче по лястовичи. Една беше кацнала върху кабела към гаража и любопитно въртеше главица в слънчевото утро. Липата пред прозореца ми се е разлистила и клоните й вече се подават над парапета на балкончето като заешки ушенца. Щастлив ли съм, че съм закотвил себе си именно тук, в България, когато светът е главозамайващо открил цялата планета пред учудения ми поглед?

Завчера надникнах към далечното минало, към къщата и дворчето на улица „Ниш” № 4, където мина ранното ми детство и част от юношеството (до VІ клас). Сви ми се сърцето – така порутена, занемарена, бедняшка изглежда днес, сгушена между новите, щръкнали наоколо й модерни постройки от стъкло и алуминий. Ако иска да ме разбере някой, би трябвало да види тая къща. Тя е обиталище на хлапето, дяволчето в мен. Живее това хлапе в оназ потънала в полумрак изба, шест стъпала надолу в земята. Хлапето седи все тъй на прозоречния перваз с книга в ръце, чете и чете, и чете... отнесено нейде там, в чудесните слънчеви пространства на фантазията.

16.04. 2001. Стихотворение на Минко Танев* във вестника на Тодор Биков** ми възкресява самия Минко, когото съм споменал мимоходом с шеговита ирония, затова че бе попаднал преди време като извънземен в нашия занемарен краен квартал на Пловдив.

Ние тук сме буквално тероризирани от циганската врява, кавгите, музиката, помията по улиците, заровените в боклука дечица, кражбите, нахълтванията в апартаментите ни, тършуването по гаражи, изби, мазета, нападенията над самотни възрастни жени или млади жени, преследвани, за да бъдат насилени от тумби „братовчеди”. Няма съсед, който да не е пострадал от тия налети на мизерията и наглостта. Обадиш ли се да се защитиш, зейват отвисоко чиновниците и политиците: „Расисти-и! Защо не уважавате бедните роми? Те не са ли хора и граждани на България?” Тъй че търпим издевателствата, не смеем да се оплакваме. Моите съседи дори не си правят труда да викат полицията. Полицията тук работа не върши. По-лесно е да се разбереш с тукашните босове на крадците, наркотиците и невръстните проститутки.

По тая тема можеш много да говориш и без всякаква полза, особено ако си жител на нашия квартал „Изгрев-изток”, дето живеем двайсетина хиляди простосмъртни граждани на Републиката, без да се брои съседното, двукратно по-многолюдно, циганско гето Столипиново с неговия апашки, лекомислен, използвачески манталитет и особен стил на живот.

Та нежният, възпитаният, крехкият поет Минко Танев бе попаднал в тая гюрултия и мръсотия като извънземен... Очевидно любовното стихотворение в „Арт-клуб”-чето на Биков е посветено на онова моме, около което Минко се движеше като замаян тогава – същата може би Анелия. Той бе, както казваме тука, „изтупан” в хубави дрехи, а въпросната млада дама припърхваше от самодоволството на ухажвано самовлюбено същество...

Мисля си сега как безпомощен е нежният Минко, но и колко чар от нараненото си сърце е изтръгнал, страдайки по своята мила кокетка. Усетих го много близък за мене човек точно днес заради това стихотворение, набрано с по-ситен шрифт (нонпарей) и сбутано най-долу, подир куп гласовити посредствени стихове от разни претенциозни „поети и поетеси”. Ето го!

ПОЛЪХ ОТ РУИНИТЕ

Антична моя, свидна Ани,
с усмивка – ангелско сияние
и с неподправеност хлапашка –
била си вече Пепеляшка.
Приех небесната присъда
един от свитата да бъда.
И синя междузвездна болка
кърви в душата ми дълбоко.
Приветстват камерите Принца
в потайните митични джинси.
И стъпките богоизбрани,
прекрасна, безутешна Ани.

30 март 2001 година

Ако не ревнува и не страда от любов, нямаше да ми е толкова симпатичен.

Спомням си, студент в университета, кръгъл наивник и още девствен при това, опитвах трезво да си отговоря: кое е по-важно? – да имам нов, лъскав мерцедес или любимо красиво и сладко момиче! Ами че момичетата са така непостоянно и преходно нещо, разсъждавах си, че и случва се понякога бързо да се наситиш на поредната авантюра... Плюс това – хапят, дращят с думи, ужасно бъбриви и повърхностни са повечето от тях, все като че целят да те наранят ей тъй, за няма защо, понеже такава им е шибаната женска природа.

Значи, какво излиза?! – продължавах великите си разсъждения: имаш ли мерцедес, ще се лепят по тебе като мухи на мед, даже ще вириш глава и някак ще си застрахован от поредното разочарование. Ей това си въобразявах някога като човек без опит в тез деликатни, тънки работици.

После научих защо се самоубил Ърнест Хемингуей***, моят кумир, образецът ми за писател от шестнайстата ми година, та допреди десетина години.

Докато кърви от любов, докато се възторгва или се усеща изоставен, отминат с безразличие, Поетът, Художникът, Творецът изобщо... има за какво да живее. Любовта е живот. Престане ли да те вълнува, какъв смисъл има тогава да продължаваш да се храниш, обличаш, да си сресваш крилцата, да понасяш цялата суетня на тоя свят!

* * *

Сигнал по GSМ-чето, че някой ме търси. Но не се свързваме, защото вече е изключил. Сега вече мога да разбера от кой номер са ми се обадили. Естествено – Re. Набирам номера й: „Какво има, сърце?” „А, нищо! Звънях ти просто ей така.”

"Звъняла е да напомни: мисля за тебе" - шепне у мене хидалгото от Ла Манча. "Ах! - въси се скептикът, събрат на Хамлет. - А може ли и да не е тъй!?" Обаче смееш ли да питаш?! Пък и що да питам! Тъй, в неяснотата, има привкус на пространства, обзети от полумрак, и ветрове, издуващи алените платна на най-чудновати чудовища и красиви илюзии.

tisss

___________________________________________________________
_{* Автор на няколко стихосбирки, от които първата, ако се не лъжа – „Участ”, излезе като притурка към списание „Тракия”, а същата година, 1983-та, в пловдивското издателство „Христо Г. Данов” се появи и сборникът стихове „Анонимен човек” с редактор Тодор Чонов.

** Вестник „Арт-клуб”, бр. 115 от април 2001.

*** Неофициалната версия, според мен – най-вероятната: Папа Теди се самоубива с ловната си пушка в 61-та си година заради сексуална немощ. Тоя близо двуметров (190 см) гигант, бивш спаринг-партньор на големи имена в бокса, е легендарна личност за кубинските рибари и работниците от плантациите за захарна тръстика. Невъздържаният, импулсивният Фидел Кастро се отнасяше с него приятелски, дори с респект, досущ като към голяма фигура сред писателите и журналистите на ХХ век. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: