Въведение ІІІ

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (1.)

20.04.2001. В дебрите на душата често пейзажът няма нищо общо с онова, дето е на повърхността. Случва се като волтова дъга да прескочи енергия от бездните на подсъзнателното към небесата. И оставаш с впечатление, че не си им безразличен на тия небеса, че нещо отгоре внимателно те наблюдава... Какво е то? – собствената ти съвест или информационна банка, която от раждането ни вече знае какво ще ни споходи, та до самата ни смърт?!

Смъртта възприемаме обикновено като физически срив, като разрушение на плътта, но страшно е духовното умиране, когато частици от личността отлитат безвъзвратно. Лакомо посегналият да се възползва издава именно обедняването, фиаското на личното си достойнство. Тогава хубавата жена се превръща в хубава проститутка, самостоятелният мъж – в роб на страстите, играчка в чужди ръце.

Край най-пищните трапези виждам наредени най-много самоунижили се. Във всеки разкошен дворец всъщност живее един аристократ и хиляди слуги и куртизанки, щастливи, че са се оказали в свитата.

Нищо даром се не получава. Изкусителна тръпка е, когато предлагат да ни купят. Ужасно е никой да не се интересува от теб, да живееш еднообразно и без авантюри. Когато търсят близостта, присъствието ни в някой чужд живот, какво наистина ги вълнува повече – нас самите (душа + тяло) или собственият им егоизъм? И да питаш, няма да ти кажат; остава сам да си отговориш.

24.04.2001. Съседки приятелки... Израснали от деца заедно, заедно момували; едната се омъжва и живее щастливо: съпругът й – шеф на културния дом в градчето, уважавана личност, обаятелен мъж. Имат момиче, и момичето израства обградено от слънчева домашна атмосфера. Грижат се за дъщеричката не само родителите, но и съседката, която – независимо че е знойна, желана от много мъже жена, но така и не й личи да се терзае, че е останала сама в живота. Затова пък постоянно е у приятелката си: заедно шетат, заедно посрещат и изпращат милия съпруг.

Тая идилия се точи с години. Мир и съгласие царят в тоя дом.

Дъщерята на тия хора – студентка вече, почва от един момент да се досеща, че приятелката на майка й има любовен роман с директора на културния фронт. По някои незабележими на пръв поглед подробности: погледи, шегички, особен трепет в компанията... момичето открива „ужасната истина”, че и таткото не е безразличен, че под повърхността на женското сътрудничество баща й живее фактически с две жени, с две жени споделя и леглото.

„Знаеш ли – каза ми, - най ми е странна реакцията на майка ми. Ами виждам, мама обича тате, но защо не ревнува? Тая любов се разгаря пред очите й, а тя е спокойна и дори като че благосклонно се отнася към двамата любовници. В почивните дни те често излизат да се разхождат сами, а мама отива на село при своите.”

Спомням си нещо, разказано преди много време, и се питам: тоя мъж с коя от двете жени е наистина? Дъщерята, силно привързана към татенцето, завърши така своя разказ: „Жал ми е за мамината приятелка леля Данче”.

Кой тук греши? Или всеки е праведен за себе си!

В предимствата на обичащия може би е и примирението да приемеш „твоят човек” да бъде щастлив на всяка цена... Като е свободен да избира с кого да бъде, защо непременно с теб трябва да е?!

Има тук изкусителна тръпка. Преди да „познае” Адам, Ева вече се е любила с Дявола. Именно Дяволът я подтиква към еуфорията и екстаза на плътските удоволствия. Иначе двамата с милия Адам – Тя и Той, биха си живели и до днес необезпокоявани, като брат и сестра в Едемската градина. Като я научава Дяволът да ловува, тя вече става жена в действителния смисъл на думата. Оръжие, което не влиза в употреба, поръждавява, губи стойност, става бреме, петлави ти се в краката, спъва те. Е!??? За какво ти го е връчила Природата това нещо?

Кога възбуждаме страстта? Когато се въртим кротичко и еднообразно в делничното, или когато прескачаме телените заграждения на забраните и правилата?! Онова, което се повтаря, без да се обновява, бързичко омръзва. А каква тръпка е да проникнеш в чужди пространства, да се усетиш ловец, завоевател, пиратски кораб в открито море!... Оная съпруга може би тъй съхранява любовта на мъжа си към себе си: като му позволява... дори като се отстранява от хоризонта му, докато той силно се вълнува и преживява страстта си по другата жена.

Голяма е опасността да го изгуби, но не е ли по-честно и по-достойно по тоя начин да приеме нещата – защото свещено е правото на личен избор (със съответните гроздове от задължения и тегоби). Но който изпитва истинска любов – дори и страдайки жестоко, ще отстъпи, ще замине на село при своите или където и да е другаде... за да не пречи. Никой не може да ни унижи по-болезнено от нас самите. В самоунижението освен ревност виждам и края на всяка любовна история.

Завоевателният рефлекс понякога се изразява в чудни неща у влюбената... Понеже мъжът, когото горещо обича, изгубил интерес към нея, Благовеста К. - интелигентно, артистично, дяволито, отракано момиче, чрез най-близкия му приятел урежда интимно парти за трима в апартамента си. Пред безразличния свой любим изкушава плътски приятеля и буквално пред очите му се люби... Изненадан, замаян от поетия алкохол, скучаещият наблюдател внезапно е обзет от дива ревност. И тя се люби едновременно с двамата. Луд секс!...

„И какво стана?” – питам. „Ами какво да стане! – гледа ме лъчезарна хитрушата. – Глупакът му с глупак пак залепна за мен. Върви ми по петите, диша ми във врата. И в тоалетната да вляза, стои на стража пред вратата, пази някой да не ми налети, та сега пък взех да умувам как да се куртулисам от него.” *

26.04.2001. В просъница, събуждайки се, в ушите ми звучи музика: акустична китара, дрезгав баритон, нещо в стил „кънтри”. И ей тия думи...

Богатите... а-ах, богатите!
Защо им са паричките на богатите,
ако не за да дават на бедните!
Богатите... а-ах, богатите!
Богатите правят парички,
бедните правят дългове и деца.
Богатите... а-ах, богатите!
Защо им е бизнес на богатите,
ако не за да дават на бедните,
ако не за да дават на нас, талантливите,
дето движим света на оная си работа
и правим изкуство, и правим деца –
просто защото сме тук от любов.

Богатите... а-ах, богатите!
Вагабонти са те, колко грешни са те!
Ала Господ така е решил –
да ги отрупва с пари, със пари,
за да помагат на бедните,
бедните да си раждат децата,
да ги хранят и обличат,
талантливите да си правят изкуството –
и тъй да се радва светът.

Богатите... а-ах, богатите!
Колко скучно е да си само богат,
да си лапаш сам паричките,
да си носиш модните дрешки,
лъскавите дрънкулки да си носиш
и да те гони безсъние,
че никому не си помогнал!

Богатите... а-ах, богатите!
Боже, кажи им защо са на тоя свят,
кажи им – Теб ще Те чуят! –
кажи им, за да прогледнат,
защото ми е жал за тях,
защото ми е жал за всички тях.

Колко лесно изглежда печеленето на пари, мисля си, едва излязъл от света на сънищата, почти на вратата между Наяве и Наужким! Само малко усилие – и стиховете, книгите ми, мелодиите, които звучат у мен, картините, които рисувам в илюзиите си, ще се превърнат в истина.

Щастлив съм, мога да направя малко по-щастливи много хора, но нещо пречи. Защото тоя свят не е никак зле устроен (Не е прав поетът Вапцаров**, ама хич не е прав!), ала някой трябва да запали свещта, кандилото си да запали и да тръгне да разнася славата на Сътворението, радостта да раждаш и отглеждаш деца, песни, стихове, картини. "Мога ли да запаля тая свещ, това кандило, тоя двехилядигодишен вълшебен фенер?" – питам се.

Следва

____________________________________________________________
_{* На всеки петнайсетина минути (общо шест пъти!) джиесемчето й звънеше и тя - ухилена до уши, но с дискретен траурен глас, обясняваше, че не, няма проблеми, наоколо е чисто и нищо не я заплашва, намира се еди къде си (споменаваше заведение в другия край на Пловдив) и разговаря с еди коя си приятелка за хемороиди.

** "Ех, лошо,/ ех, лошо/ светът е устроен!..." реплика на лирическия герой в стихотворението на Никола Вапцаров "Песен за човека". Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: