Въведение ІІІ

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (2.)

_{Продължение от 26.04.}

Омръзна ми да живея, ограничавайки се. Омръзна ми да се заравям в неизвестността. Омръзна ми тая черупка, тая коруба на костенурка. Построил съм минаре, кула до небето съм вдигнал, ала не за себе си, а за тоя глас – глас от низините, който трябва да бъде чут най-после.

Не мога да правя тънки сметки; друга ми е мисията; защо да се преструвам на какъвто не съм?! Къде са тия, дето ще разгонят стражата около мене, ще ме погледнат любопитно като странна птица, която говори странни неща, от които по-ведро, по-умно изглежда животът?

Съобщавам ги тия работи не от себе си – някой друг говори. Настройвам таланта си от тридесет години и повече, опъвам до скъсване в самота тия тънки струни, за да звучат по-ясно, по-красиво. Ювелирът така, в течение на дълго време работи, шлифова парченце диамант, за да се кичи той с хубостта му ли? Ако глупаците смятат това за самолюбуване и грандомания, аз ли не зная какво е то и какви усилия ми струва участта да се родя с тая дарба!

Очакват да моля: „Дайте възможност, помогнете!” Но така бъбри отчаяният, а аз не съм отчаян. Жал ми е, че така нелепо подреждат живота си. Да коленича, да пропълзя, ръце да протягам за милостиня – не себе си, тях бих унижил, ако постъпя тъй. Не искам да ги унижавам. Семето зрее у мен, не е обикновено семе то, а енергия за добро. И не съм единствен; мнозина сме, ала кой ни знае! Тълпите се заплесват по шарении, по кукерски дрънкулки и плашила им изтичат очите, лигите им се точат. Предвкусват нещо хубаво, а получават захарен памук, дрънкулки и лъскави опаковки на празни работи.

Нещо се кълби, бунтува се у мен, едва удържам напиращите коне с пръхтящи ноздри и тръпнещи мускулести тела...

Ако не проявят усилие да разберат какво имам предвид, нищо повече не мога да сторя. Каквото ми е поръчано изпълнявам го и нямам намерение скоро да спра. Своето не съм престанал да върша и тая съдба ми е достатъчна да съм спокоен. Ала не съм спокоен, грижа ми е, че семето си сякаш само върху камъни и спечена угар съм хвърлял. Няма самота, по-открита към хоризонта.

* * *

От десетина дни чета писма на Франц Кафка* и не мога да се изплъзна от тягостното усещане, че преживявам версия на собствения си живот. Смалявайки се, Кафка се справя някак с личната си драма, присъща на човек, виждащ арматурата, скелета на живота и света. При мен това справяне понякога избива в придаване на повече тежест върху собствения ми незначителен, обективно погледнато, стил на живеене.

Случвали са ми се обаче почти същите събития в личен план: например, бягството от Ася през далечния юли 1972-ра, съденето, не като при Кафка - в някакъв хотел обкръжен от хора, опитващи се да го разберат, а в истинска съдебна зала, в Балчик, пред настръхнала публика, стекла се с намерение да ме заклейми, да ме види унижен и наказан, че не желая да се женя... И т.н. Споменавам само началото на купища аналогии.

Същата невъзможност да мисля за друго повече от писането. Същата самообреченост, подчиняваща денонощния цикъл преди всичко на писането, т.е. на размишлението върху всяка дреболия наоколо. Същият ад, който понякога избива с клокочене на повърхността. Същата липса на склонност да се обвързвам здраво с приятелства на битова основа. Само дето той, Кафка, е по-болезнено нежен, по-оголена кървяща рана, по-краен в самоохулването, криво-ляво прикривайки могъщия глас, изригващ от дълбините му.

Това просто плаши! Затова и чета тия негови твърде лични писма с потрес, с усилието на изправения върху ръба на клокочещ кратер. Той наистина е доста предизвикателен и ужасен в нежността, в страха да не бъде окован, да не му се наложи да отстъпва пред когото и да е... а пък представяйки си за жалък и нищожен, и тъй – изхлузвайки се от обичайните клопки, които отклоняват и разпиляват всеки от нас встрани от основното в собствения ни живот.

Такъв респект към тоя евреин..., че дори не посягам да поправя правописните коректорски грешки, допуснати в отпечатания на български превод! Но не казвам, че ми е симпатичен; пресметливостта, еврейското у него, ме държи на почетно разстояние. Боже, та той е пресметлив дори в любовта си към някаква си Фелице**, в егоизма да я направи придатък на творчеството (колкото и гениално да е то)! Такъв грях не се прощава с усмивчица и нехайно махване с ръка: не заради конкретната дългокоса Евина щерка, а заради Любовта лесно не се прощават тоя род пренебрежения.

Могат ли Любов и Творчески гений да се взират подозрително насрещу си?! Може и да не съм прав за Кафка. Ето възможност сам да се защити, цитат от книгата!

Стр. 196, цит.съч.: „...Аз те обичах, когато беше естествена, и само когато проявяваше враждебност към работата ми, се страхувах от тебе. Понеже те обичах толкова много, не бих могъл да ти сторя нищо друго, освен да ти помогна да се запазиш такава, каквато си. Все пак това не отговаря напълно на истината, беше и заплашвана, но нима никак не желаеше да бъдеш заплашвана? Никога? Съвсем никак?”

Цитираното е част от писмо до оная Фелице. Той пише „Аз те обичах”, „понеже те обичах толкова много”... Думи-думи! А ето нещо, под което бих се подписал...

Стр.209, цит.съч.: „Известно ли ти е? Вървяла ли си някога сама надалече? За такова нещо са необходими голям брой минали неволи, а и много щастие. Зная, като момче често бях сам, но по-скоро по принуда, много рядко щастливо и волно. Сега обаче бързам към усамотението както водата към морето”.

Да не пропусна, че съдя, опитвам се да преценя един 29-33-годишен чиновник от 1912-16 година и отношението му към четири години по-младата му годеница; и двамата – от заможни семейства, с добре осигурен доход, със строго установено място в йерархията на предвоенна Австро-Унгария и Германия. Шетането назад-напред из Европа, из луксозните й кътчета (Карлсбад, Мариенбад, Швейцария, Италия и пр.) е нещо, което се приема за естествено. Фонът на цялата история няма нищо общо с мизерията, невежествената простотия и ограниченията, на които имам „удоволствието” да се любувам от раждането си до днес в тоя лицемерен мой роден град с неговото византийско коварство към собствените си чеда. И все пак. И все пак!

Европо!!! Не те ли плашат очите ми? Толкова предвзетост на едно място, колкото в оня период, предшестващ двете световни войни... Толкова аристократична разнеженост!

Едни и същи фрази, изречени от различни хора, имат различен подтекст. Кафкианският подтекст няма нищо общо с подтекста, който влагаме ние тук, на Балканите. Строго погледнато, не може да е аристократ (във високия смисъл на понятието) човек, вперил се в шепа трохи, непрестанно измъчван от въпроса какво би спечелил, ако еди що си би сторил или дал някому.

Психоанализата понякога ми напомня такова броене на плюсове и минуси. Излиза, че общо взето сме по-широко скроени характери от скрупульозно придирчивите и охтичави от страха да не се минат западно- и средноевропейци, макар Кафка да е за мен образ по-скоро на силно пресметливия евреин-амбулантен търговец, колкото и гениален да е.

27.04.2001. Сякаш имам затаена неприязън спрямо гениалността... Кафка ме занимава като подход към всеки човек. Почнеш ли подробно да се самоанализираш, какво друго освен затаени разочарования и комплекси ще откриеш!

28.04.2001. (11,25) Луксозните, по мое мнение, кътчета на континента, които Кафка посещава или където пребивава известно време: в Париж и Берлин (27-годишен); пътуване през лятото на 1911-та (28-годишен) – Цюрих, Милано, отново Париж, във Ваймар (...Йохан-Волфганг Гьоте...) през 1912-та; престой в два швейцарски санаториума: в Юнгборн, планината Харц (1912), и Ерленбах при Цюрих (1911); пътуване от Виена за Триест, с параход от Триест до Венеция, оттам през Верона („Ромео и Жулиета”) и Дезенсцано за Рива и Лаго ди Гарда (1913); (1915 г.) пак в санаториум – Румбурк, Северна Чехия; командировка до Карлсбад и Мариенбад (1916)... И по-нататък, през следващите години: Мюнхен, пътуване през Будапеща за Арад (1917), в Цюрау (1918), престой в Меран, посещение във Виена (1920), декември 1920 – в Татрите, Матлиари; в 1922 г. – януари-февруари, в Шпиндлеров млин (курортно селище в Чехия) и т.н.

Умира на 3 юни 1924 година, месец преди да навърши 41 година. Напомня ми трескаво търсене на нещо, или по-скоро – бягство оттук и оттам, без да успее от себе си да избяга.

За мен - уседналият, вкопалият се в дома си наблюдател, тия лутаници, от една страна, изглеждат празнични шествия на суетността, от друга – бягства на човек, изплашен до смърт от ада в душата си.

Защо след толкова красиви фрази – „...ние, хората, би трябвало да се изправяме един пред друг така почтително, така замислено, така любещо, като че ли стоим пред вратата на ада” (цит.съч., стр. 377), оставам със съмнението, че авторът се е наслаждавал, любувал се е суетно на нещастието си?

„Как живееш с тоя ад вътре в себе си!” – беше възкликнала преди години, ядосана, Ася, бившата ми съпруга и майка на дъщерите ми. Бих запитал сега: „Е, добре, говоренето за собствения ти ад не е ли слабост, или – което е още по-лошо – не е ли някакъв вид отчаяна героическа поза?"

Умирайки, часове преди да издъхне в страшни мъки, баща ми (роденият на 22 юли 1922-ра в бедняшкия и занемарен градец Харманли) ми предаде последния си мълчалив - в съответствие с неговия стил! - урок: направи всичко възможно в онова ужасно свое състояние да не ни притесни, нас, най-близките му хора. Отстраняваше ни лекичко от страданието, обръщайки очи на другата страна, шепнейки: „Майко! Майчице!...”

А когато от време на време лекарят, 42-годишен бохема и непукист, типичен пловдивски майничка, който вече го бе отписал от живота***, надничаше през прозорчето откъм шофьорската кабина бодро да попита: „Е-е, как е? Как е, бай Кириле?” – моят баща с надебелял език и обгорено лице отговаряше възможно най-спокойно (?!): „Нормално, докторе! Няма проблеми, докторе”.

Да казвам ли кого поставям по-високо – луксозния, изнежения Франц Кафка или моя неизвестен дърводелец!!! Имам толкова величие в негово лице пред очите си като образец, че свят ми се завива.

Следва

__________________________________________
_{* Франц Кафка, „Роден съм да живея в самота”, изд. 1981.

** Felicite (фр.) Блаженство, върховно щастие.

*** Тоя същият д-р Иван Бошев, син на професор по медицина, три месеца и нещо по-късно почина от оток в черепа, тъй като паднал от табуретката, като се качил да сменя изгорелия бушон. За тая нелепа смърт сестра ми Ели говореше смахнато, че ето на! – клетвите й за нехайството и непукизма му спрямо баща ни, са се изпълнили. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: