Въведение ІІІ

("Човешки работи") ИНТЕРМЕДИЯ

КАРДИФ, МОЯ ЛЮБОВ!

Българи и румънци, двете нации лежат върху тракийския субстрат, т.е. основният ни ген иде от най-древното население на Балканите. Елинските племена са минали през тия земи, траките просто са ги изтласкали отвъд своите пасбища към неплодното варовиково крайбрежие на Северното Средиземноморие... Та от нямай къде древните елини станали мореплаватели и рибари.

Генетично съм трак, тракиец, потомък на траките, оня най-многолюден след индийците народ, според Херодот, който владеел езотериката и живял подредено и прибрано, преди всичко обърнат навътре към себе си - за разлика от общителните и фукливи древни елини.

Никога не съм излизал от България; животът ми дотук е минал основно в Пловдив, като се добави и това, че съм живял четири години в София (1967-71-ва), докато следвах в СУ ”Климент Охридски”. Познавам Пазарджик (родния град на майка ми), Балчик, в чиято черква „Св. Георги” са вписани като кръстени християнчета дъщерите ми Вера и Надя. Познавам бегло Хасково: край тоя град служих две години войник в ракетно поделение (от есента на 1965-та до есента на 1967-ма). Познавам бегло Варна, Бургас, Перущица, Калугерово, Търново, Карлово, Сопот, Калофер, Хисаря и... май това е.

Не съм напускал пределите на Републиката, независимо че редовно (три пъти) под натиска обикновено на поредната ми приятелка съм си вадил паспорт за чужбина... с тъжната усмивка, че евентуално може да ми се наложи, нищо се не знай, нали!? Животът предлага и красиви изненади.

Е, и не ми се е случило да съм красиво изненадан. Една позната, стара любовна история, преди около три години по телефона ме уговаряше да ме заведяла в Кардиф; подхвърли да ми пратела билет за самолетчето и след три часа, значи, да съм й кацнел на летище Хийтроу, откъдето пък щели сме да хлътнем в първия автосалон, ще ми купи автомобил (поспорихме даже: тя предложи Volkswagen, аз обаче капризничех, настоявах за BMW) и след пет часа кефско каране по магистралата, минавайки през Бирмингам, ще се озовем в пристанищния град Кардиф. „Кардиф” се казва втората от всичко двете ми книги, понеже ключовото стихотворение там има такъв завършек: „О, нека не узная никога Кардиф!” Накратко казано, нека мечтата си остане мечта.

„В Кардиф има кътчета, които ще ти напомнят артистичната атмосфера на Стария Пловдив – убеждаваше ме тая Милена П. - Ще дойдеш тука и нищо не искам от тебе, освен да пишеш, да пишеш, да си пишеш своите книги. Просто, като те знам, бясно ще ти се пише. Да-а, бясно ще ти се пише, когато се озовеш в Кардиф, изобщо като дойдеш във Великобритания” – тъй ме убеждаваше това момиче, с което някога в Търново, а и не само в Търново, изкарахме щура любов, докато си вземаше изпитите.

Както и да е. Разминах се и с Кардиф. Отказах с гордо вдигната глава: мене никой не може да ме купи – реших в себе си. Преди това, в годините, докато още бях женен, а то значи – докато бях по щат литературен сътрудник, а всъщност редактор, в пловдивския младежки вестник, една рускиня направи пътека между родния си град Белая Калитва и Пловдив, и предлагаше да осинови малката ми щерка, която й е едноименничка; предлагаше ни да й гостуваме в Саветскам саюзе.

И жена ми Ася тогава беше бая навита да пуснем нашето русо слънчице лъвицата ми Надя при Надя Морозова, която по онова време ни се представяше като главен прокурор на града Комрот, втория по големина град в Молдовската ССР, имаше метални коронки на зъбите и всъщност накрая, когато вече се развеждахме с жена ми, долетя от Саюзе, престоя около месец в най-усилното за нас време тук, у нейна позната, която стана и наша добра позната – Катя Огнянова от Детската педагогическа стая към Второ РУ на МВР, и ме извика накрая, значи, у Катини, за да ми каже със сълзи на очи ей тая драматична вест: „Ах, Георгий, Георгий, как ты не понял, что я уже десять лет тебя люблю”. Не знам дали граматически вярно предавам думите й, въпреки че в дипломата от Софийския университет са ми писали, че руският език ми е втора специалност, а френският – трета специалност.

Даже съм и преподавал една учебна година едновременно руски – в седми клас, и френски – в осми клас... на чисто новичкото по онова време (от ноември 1971-ва до юли 1972-ва) училище в село Гурково, което отстои на осем километра пеш от Балчик.

Защо ги споменавам дотук тия детайли от собствената ми биография? Може би за да се изправя чист пред цивилизована Европа и на логичния въпрос, който възпитаните европейци няма да посмеят да ми зададат, на въпроса им, значи: „Откъде съм, откъде, демек, съм се пръкнал и съм се залетял към тяхната подредена и чиста Европейска общност?” ...да отвърна с цялото останало ми в наличност човешко достойнство, да отвърна, перифразирайки думите на писателя-концлагерист от бившия СССР Владимир Буковски: „Не съм от България аз. Аз съм от концлагера, дами и господа европейци!”

Свикнал съм, казано в резюме, и да ме подслушват, и да ме подсичат подло, крак да ми подлагат, и да чувам как бетонни комунисти днес се правят лицемерно на първи демократи, макар пак да размахват назидателно пръст над главата ми. Във форум „Политика” на all.bg – например, се е развихрил такъв един чешит, дето ми се пише приятел, пък той - костовист, т.е. лицемер и в червата, и пръв – както гледам тая сутрин, е избързал да ни поздрави след снощните поздравления на други двама червени другари, които оглавяват в момента Републиката – съветския възпитаник Сергей Станишев, и сътрудника на Татовото ДеСе Георги Първанов, красивия строен знаменосец бивш на техникума или гимназията си в Перник.

За униженията, с които съм израсъл и съм се срастнал, тая дружелюбна в тоя момент Европа нищо не знае. И тая огромна есеистична хронология, която от април 2006-та съм захванал да публикувам в тоя форум с продължение, има за цел да разкаже за моето поколение българи, поколението на родените непосредствено след Втората световна война и доживели, някак додрапали да се видят в една общност рамо до рамо с останалите християни, от които, от тяхната Западна Европа всъщност... бяхме напъдени, изоставени, изолирани като прокажени в разстояние на шейсет дълги и изнурителни години.

И най-накрая ще добавя, че лично аз, както и хората от моето поколение, нямам... нямаме капчица вина, че някога си в някаква си виенска луксозна кръчма сър Уинстън Чърчил и таваришч Йосиф Висарьонович тъй се договорили относно зоните на влияние върху континента Европа, като трампили Австрия срещу България. В нашето положение иначе щяха да са сега чистичките и благовъзпитани австрийци.

Е, добре ни заварили, драги мои съграждани европейци! Шоуто продължава, но вие всъщност не знаете нищо от онова, което от рождението ни до днес сме преживели в неандерталските пещери на комунизма, или на социализма... както щете там си го наричайте.

Пловдив, 1 януари 2007 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: