Въведение ІІІ

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ДАВА (3.)

_{Продължение от 27.04.}

Най-детайлно разказват за жестокостите концлагеристи от лагерите в Скравена, Белене и пр., които не са били пряк обект на мерзостите и мъченията. Едва оцелелите, сами измъчвани до смърт, до полуда, избягват да говорят какви унижения, какъв потрес са изпитали. И това е логично, защото от ужасите най се интересуват хора, които не знаят всъщност що е ужас; за тях ужасът е тръпка от екшън-филм, или роман на ужасите, където - удобно изтегнат, като страничен наблюдател - се кефиш със сладка усмивчица: „Леле, какви гадости ставали по света!”

Така, спомням си, баща ми не обичаше да го разпитвам какво е преживял на фронта; почти гневен, веднъж рече: „Какво да ти кажа, първата седмица в окопа от вонята на трупове само повръщах, не можех да се храня. Касапницата ли те вълнува?” А се бе върнал като герой от фронта, с Орден за храброст ІІ степен, сребърен, със сребриста лентичка, който орден ненужен се подмята днес нейде из шкафовете на старата къща. Защо не искаше да се покаже герой, пред мен поне?!

Веднъж все пак отстъпи на настойчивите ми натяквания. Разказа случай, когато войник от ротата, чийто черва висели от разпрания му корем, крещейки, с кървави сълзи ги молел да се смилят, да го застрелят... „И какво направихте – продължих да досаждам, понеже замълча, - застреляхте ли човека?” Той изсумтя, стана от масата, слезе в избата, в работилницата, и работи до късно оная вечер, та масата тъй си остана с чашата му ракия недопита и яденето – недокоснато.

Та за мъчениците и лъже-мъчениците говоря!

През пролетта на 1990-та група от точно такива мъченици бяха пратили послание до вестника, който правех, че се отказват от пенсиите, които тогава правителството на Андрей Луканов „великодушно” им бе определило като компенсация за преживяното насилие. Те дори не настояваха за присъди над извергите: желаеха само имената на мъчителите да бъдат публично огласени.

Впрочем ето част от това - адресирано до главния редактор на органа на първата регистрирана в България Демократическа партия със седалище в Пловдив и с председател Илия Кожухаров - писмо от концлагеристи и политзатворници на Оня режим. То бе поместено на първа страница, под главата на „Демократическо знаме”, в брой 2. от 29 май с.г. като „Обръщение”, подписано от жителите на Карлово Господин Тачев, Христо Велинов, Иван К. Петков, Матю Астарджиев, Матей Недялков, Минко В. Цолев, Величко Канев. Има там редове, дето не им е нужен коментар.

Тъй красноречиви! И така рязко демаскират лъжестрадалците, дето се роиха подир „славния Десети ноември” с претенции, че са първи демократи в отечеството: разбира се, с претенция за привилегии. Заради сравнението, което се налага между реакциите на истинските и на лъжливите „демократи”, ето част от това „Обръщение”.

КЪМ ДЕМОКРАТИЧНАТА ОБЩЕСТВЕНОСТ В БЪЛГАРИЯ

Копие: До г-н Г. Б., главен редактор на вестник „Демократическо знаме"

Господа,

Управляващите комунисти от БСП изиграха последния си коронен номер. С постановление на Министерския съвет 38 от 28 април 1990 г. ще „обезщетят” своите жертви – репресирани след Девети септември 1944 година.

Какви са подбудите и каква е целта на този акт?

1. Да се създаде впечатление, че сегашното партийно и държавно ръководство, както и членовете на сегашната БСП, нямат нищо общо с комунистическата партия, извършила тези престъпления.

2. Да запушат устата на опозицията и замажат очите на репресираните по един елементарно демагогски начин, за да не се споменава вече за позорните деяния на комунистите.

(Следват още три пункта към тия дотук два, и по-нататък предавам само част от останалия текст.)

Ние смятаме за очевидна истина, че не може да има компенсация или обезщетение за всички морални и социални вреди, нанесени от БКП на хората, които тя репресира физически и духовно. Няма компенсация за избитите, които сега лежат в знайни и незнайни гробове и чийто дух витае над тази изстрадала страна и зове не за пари. Този дух вечно ще нашепва за позора на едни нечовеци, вилнели през годините след 1944-та. Безкрайни са злодеянията на комунистите в България. Историята вече е произнесла справедливата си присъда, и това е единствената утеха и удовлетворение за страдалците.

Ние не снемаме отговорността на всички членове на БКП, които продължават да са членове на БСП, както и на новопостъпилите в тази партия, и ги считаме за потенциални продължители на безчовечните й идеи. Колкото и да се стараят, че са други, ТЕ си остават пак ТЕ.

Ние приветстваме онези будни съвести, които бяха в редиците на БКП, но в последните месеци напуснаха тази компрометирана партия и с цялата си душа и сърце прегърнаха идеите на демокрацията и християнския хуманизъм.

Ако трябва да се даде обезщетение само за материалните щети на репресираните, то КОЙ ТРЯБВА ДА ПЛАТИ И ПРИ КАКВИ УСЛОВИЯ? Тези репресии не са акт на един, двама или петима човека. Те са дело на БКП. А партията, това са нейните членове. Идеологията на тази партия (комунистическата идеология) е изградена върху принципа на насилие и безчовечност. Всеки член на БКП (сега член на БСП) е приел тази идеология и носи отговорността за осъществяването й на практика. Не може този, който е членувал редица години в тази партия, дори и само мълчаливо да се е съгласявал с нейните прийоми, да смята сега, че е освободен от отговорност за нейните деяния...”*

29.04.2001. У всекиго – може и да се заблуждавам, но все пак ми е необходима тая илюзия! – има глъбина, където е нежно, уязвимо и пулсира обич, примесена със страхове. Това е лоното на душата. Усилията на всякакъв род докосвания са всъщност прицелени именно към това съкровено кътче; то е капризно, своенравно, не се поддава лесно на логическите ни оръжия, съпротивява се страстно на всяка абстрактно права линия, а и преди да достигнеш до него, има баражи, мочурища, понякога – настръхнали предизвикателно телени заграждения.

Седя на маса, отрупана с празнични ястия и напитки, до брата на моя приятел от ранното юношество инж. Тодор Ряпов – Христо, година по-голям от над двамата с Тошо, разменяме фрази, изпразнени от съдържание. То е ритуал, не фразите имат смисъл, а общото послание зад тях: че нямаме нищо против един друг, приемаме се, каквито сме, ще поседим, значи, ще погледаме сватбеното празненство (жени се по-малкият син на моя приятел Ряпов). Ресторантът е „Ловна среща” край пловдивската Гребна база, луксозно обзаведен, пращи по шевовете от суетност – официално облекло, дамски тоалети, бижута, фантастични прически, приповдигнати изражения, шумна музика, отмерени жестове, погледи, ръкостискания.

Всеки е дошъл да засвидетелства уважение, да се покаже откъм възможно най-представителната си страна... Ще се гледаме, ще бъбрим, ще се веселим и фактически нищо няма да си кажем.

Наоколо са освен нас, двамата с Ицо, още: съпругата му – силно гримирана, с повяхнало личице; най-малкият от тримата братя Ряпови – Никола, който от време на време ми смига приятелски от далечния ъгъл на масата; тук е неговата (на Колю) съпруга – оперена, понапълняла булка; тук е сестра им на тримата братя Ряпови - Анастасия. Сийка е вдовица с четири поизрасли вече деца, но тях ги няма между нас: седи си и лекичко, струва ми се - от неудобство... се усмихва; в усмивката й личи колко трудно, но с достойнство носи товара на собствената си орис...

...И внезапно си помислих за Re., слязох до колата си пред ресторанта, донесох си подаръка; побутвам Ицо по рамото: „Имам бойна задача!” – смигнахме си и бързичко си тръгнах. В колата на път към къщи реших, че съм щастлив.

Не съжалявам. Ресторантът бе пълен с народ; гледах ги как играят ролите си на самоуверени млади мъже и предизвикателни с прелестите си млади съпруги и госпожици. А възрастните не ме интересуваха; какво ли бихме си казали в такава ситуация! – любезности, реверанси към куртоазията и... толкоз.

Леле, как скучно и пустинно изведнъж ми се стори това шумно и весело празнично стълпотворение!!!

Когато вече бях излязъл изпод душа, бях се изсушил надве-натри и освежен се пъхнах в леглото, тъкмо тогава иззвъня телефонът. Обаждаше се Re. Ето нещо, което силно ме интересува, казах си.

Следва

____________________________________________________________
_{* Пълният текст е в посочения по-горе брой на вестника. Между другото, лицето на този брой наред с брой 1. от 19 май 1990 г. се оказа единствен от българските вестници сред първите лястовици на опозиционния печат в тогавашния Съветски съюз; вестник "Демократическо знаме", органът на първата Демократическа партия в България, бе показан в едър план на цяла първа страница на руския вестник, който се разпространява в милионен тираж, като се препечатва в Атина, Будапеща, Кьолн, Лондон, Милано, Москва, Париж, Талин - всеизвестния „Московские новости", в броя от 19 август 1990 година, а и по-късно – в броя на руския седмичник от 23 декември с.г. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: