Въведение ІІІ

(„Човешки работи”) НИЩО ДАРОМ СЕ НЕ ПОЛУЧАВА (4.)

_{Продължение от 29.04.}

Меди, съпругата на моя приятел от детство Тодор Ряпов, е наполовина с еврейска кръв – по линия на баща си Бенцион. Бенцион си бе завършен мълчаливец, доколкото го познавах, и почина преди 16-17 години, но еврейски черти външно носят и двамата му внука от Меди, Янко и Венцислав. Венцо е по-слънчевият от двамата. Напомня ми по лице графическия портрет на Франц Кафка от корицата на българското издание („Роден съм да живея в самота”). Сега е новоизгряващ перспективен д-р по стоматология, 25-годишен, бивш възпитаник на пловдивската елитна математическа гимназия, с развито чувство за хумор – което ще рече, според мен: естествен. За разлика от брат си, когото подозирам, че в демонстрациите на самолюбие притъпява някакъв свой комплекс.

Като че няма връзка между Венцо и Кафка, който занимава напоследък съзнанието ми, освен тая външна прилика. Художникът на графическия портрет е предал своето усещане за излъчване от личността на гениалния австрийски евреин. Но има и нещо, което ми говори подсъзнателно: за еврейския ген, за шанса светът да разполага със сюжетите, съхранени и пренесени до нас от евреите.

В тия десет-дванайсет години напоследък, когато преживяваме сгромолясването на купища химери, когато все по-голямо множество уста шепнат, хленчат, вайкат се, че сме изгубили смисъла на собствения си живот и загиваме, обречени сме били, направо нямало смисъл да се живее по-нататък... Та в тия години, струва ми се, „случаят Кафка” е образец какво може да сполети човека, изгубил вяра и надежда, та да успява някак да преодолява неприятностите, потреса от разгромената ценностна система наоколо.

Слушам бъбривите оплаквачки със затаено отвращение, защото – колкото и вярно да говорят – посягат към оная част от нашите души, която при никакви обстоятелства не бива да коленичи, да се снишава, да пълзи. Случайно може би съм кръстил дъщерите си Вера и Надя; Вяра и Надежда са ми жизнено необходими, за да не почна да се чувствам пръст и кал, тлен, обречена да умре.

„Нормално, докторе!” – отговаряше в изнемога, събрал последните си съпротивителни сили в зъби, баща ми. Това, дето ни се случва днес, се е случвало и на други преди нас; нормално е, значи, да се случва от време на време Злото, разрушението да надделява. Но нима с това се изчерпва всичко, което имаме да направим?!

Ето фрагмент от писмо на 21-годишния Кафка, определящ ролята на книгата, т.е. на обмисленото слово, именно в такива трудни периоди...

„...Добре е, когато в съвестта зейват дълбоки рани, защото така тя става по-чувствителна към всяко докосване. Изобщо мисля, че човек би трябвало да чете само такива книги, които хапят и бодат. Ако книгата, която четем, не ни събужда като удар с пестник по главата, за какво да я четем? За да ни направи щастливи (...)?! Господи, та ние бихме могли да сме щастливи и ако нямахме книги, а такива книги, които да ни ощастливяват, бихме могли в краен случай и сами да си ги пишем. Ние обаче имаме нужда от книги, които ни въздействат подобно на нещастие, от което много ни боли, като смъртта на някого, когото сме обичали повече от самите нас, като прокуждане вдън горите, далеч от всички хора, като самоубийство; книгата трябва да бъде брадва за заледеното море вътре в нас.”

Ако не събужда, ако не вдига на всеоръжие всичката ни съвест и достойнство, какъв смисъл тогава има да ни се случва, да ни се струпва върху кратуните толкова мерзост в тая наша България! Нищо не иде случайно. Достатъчно дълго сме живели глухи и слепи като нация, значи, дошъл е ред да преоценим преди всичко собственото си място в собствения ни живот. (14,20 ч.)

Четох току-що, преди час-два „гробищната статия” на Марин Халачев, известен като писател (статия, печатана в един от последните броеве на леко снобското вестниче „Български писател”), гърмяха над мен апокалиптичните му прогнози – „Обречени сме да загинем. България ще изчезне от картата на света. Да помислим кому да завещаем поне спомените от миналото на тоя народ, историческите ни паметници”... И прочие, и прочие все с тоя запев на черно отчаяние. Питам (на масата в кафенето е и Емил Калъчев): „Как с такива мисли в ума да уча моите ученици на родолюбие, на увереност и достойнство?”

Страшно е не когато врагът е многочислен и те побеждава, страшното е, когато сами отвътре вече сме коленичили и сме се предали. Тоя образ (нещастният, страдащият Марин Халачев) го боли много, но не мога да му съчувствам. Такъв вид предателство, струва ми се, е най-опасно, понеже от него нататък започват тарикатлъците, цинизмът, спасяването поединично... Раковата клетка, която - превърне ли се в метастаза, е в състояние действително да ни погуби като нация, като народ и държава.

Знам, казвали са ми, че когато организмът престане да се съпротивява, т.е. престане да повишава температурата си, престанат гърчовете, световъртежът, трескавото бълнуване и мятане, тогава настъпва особено затишие – огънят спада, съзнанието се изключва, болният престава да се мъчи, лежи си притихнал, кротък – един полека угасващ труп...

Защо така лесно ни отписват, боже мой! (14,45 ч.)

30.04.2001. Завчера, като танцуваха някакъв специално обявен в чест на родителите на младоженците танц, като обикаляха в кръг дансинга на втория етаж на ресторанта под насочените насреща им прожектори, а и под благосклонните възторжени очи на празничната публика („публика” в условен смисъл, разбира се – защото, строго погледнато, всички тук бяхме актьори и публика едновременно)... та като гледах как приятелят Т. Ряпов, с дълбоки прикляквания, с гмуркащи се движения от кръста нагоре наляво и надясно, въодушевен, дяволит, та чак малко по циркаджийски смешно се кърши с Меди в, да го наречем, буен и страстен танц, танго д`аморе може би! – сърцето ми конвулсивно потръпна: почувствах жал, мъчно ми стана за него, не знам защо.

Май то беше причината така бързичко да отплувам от цялата менажерия. Ала той беше щастлив: женеше по-малкия от двамата си сина, и всъщност, у мене нещо не е наред.

Мисля си, че жена му дори не го познава така добре, както аз го познавам. За миг ми се стори, че не аз, а той е много самотен; доплака ми се за него – не точно за сегашния му вид и статут на големия господин шеф на поне две хиляди работници, трети или втори по ранг в управата на някакъв си там комбинат, а за някогашния хлапак у него ми се сви сърцето.

Целия ден преди да се появя на това празненство, бях си припомнял как живяхме години наред заедно като хлапаци, юноши и млади мъже. Обсъждали сме какво ли не, но откакто се ожени, откакто по-късно и аз се ожених и създадохме семейни огнища, дом и дечурлига... животът ни дръпна в различни посоки, а детството остана далеч назад, зад хребета на други пътища, връзки – моите многообразни връзки с жени, например, за разлика от него...

За тая самота детското приятелство най-добре помни. И се питам: защо по празнични поводи така остро я усещам тая библейска самотност под небесата, откъдето някой е вперил очи върху всекиго от нас?

Опитвам се да запазя спокойствие при вида на връхлитащото време. Сега разбирам до каква степен Re. – изобщо, присъствието на сексуалното предизвикателство „жена”... ми е нишка към детското очарование от живота. Пред жестокостта мога да съхраня хладнокръвие и инат без особени проблеми; нежността обаче ни превзема отвътре.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: