"Писано в един блог, tisss, току-що го изтрих оттам, така че остана само тук, и то в суров вид, ако един ден не го редактирам. Ама кой знае! Ето ти сега пет миниатюри, които не зная как точно да ги нарека, затова ги наричам "Пет" - Пет усещания..."
(Из реплика на libra)
Здравейте, libra!
За вредния навик да отговарям на Вие в общественото пространство. Това Вие, мисля, е знак на уважение. Имахме в казармата двама Милановци, стари войници по времето, когато бях новобранец, т.е. през първата година от войниклъка. (Между другото, това напоследък шест- или деветмесечно отбиване на военната повинност вече не беше войнишка служба, а пансион за благородни девици, наглеждани от родители и роднини: мое лично мнение!) Та тия двама Милановци бяха момци-софиянци, а аз пък – единствен филибелия в обществото на хора от селата на цяла България. Единият Миланов беше много любезен с нас, младите войничета - общителен, дружелюбен и прочие; опитваше да ни влезе в положението на новобранки, пък другият се държеше уж хладно, отстранено, все ходеше наметнал куртката си и с кибритена клечка между зъбите, понеже бе заклет пушач, пък в помещенията уставът забранява да се пуши.
Тоя вторият Миланов не знам по каква алхимия на чувствата ми легна на сърце. А бе, седи отстрани, не ни окайва за шибания ни хал всеки да ни прави за посмешище, но каже ли нещо – а то бе най-често къса, подхвърлена уж отстрани реплика, усещах колко противна му е всичката т.нар. военна дисциплина, всичките тия шест устава, с които буквално ни осмърдяваха живота.
Тоя Миланов, libra, единствен с всекиго от нас, независимо откъде е и какъв по характер или длъжност бе, се обръщаше с учтивата форма „Вие-Вас-Ви”. Не знам как стана, тоя образ го помня именно с тая негова настойчивост там, дето всичко посяга да те унижи, той чрез неговото смешно уж „Вие” да ни цени като личности.
Това дотук – в отговор на забележката що пиша на Вие в тия форуми на Internet.
Час и половина тая сутрин Ви писах коментар към петте миниатюри, които сте пуснали по-горе. И програмата на all.bg вероятно е направена да скапва по-обемните текстове, та скапа ми - за кой ли път и тая сутрин! - пространния, и според мен: и печален, и шеговит, коментар върху Вашите „усещания” в петте Ви къси стихотворения.
И какво друго сега, освен да се извиня публично, че ето на, имах желание да Ви отговоря по същество, а не се получи. Всъщност, тоя текст сега е жалка компенсация за неосъщественото намерение. Жалко. Побеснях от яд, но такъв е животът, C'est la vie! - както казват французите, пък и знам: ще ми мине. Както винаги.
Лъжат ме, ръсят глупости насреща ми, гадости, обвинения, вземат ми пари с лъжливите си обещания, че ще ми свършат работа и... вместо да потърся справедливост, да се обърна, например, към лъжливите български съдебни власти, си казвам: „Е, слава богу, Жоро Бояджиев, че само с това се разминаваш дотук! Защото има и много по-жестоки, по-перфидни гадости в тая наша китна "чиста и свята Република".
Бъдете здрава! Дори и граждани на Обединена Европа, ний пак сме си тия, както и формално да се префасонираме като граждани на Европа, също като оня, дето като се преоблякъл в кат дрехи по последния крясък на модата и суетата, решил, че е хванал Господ за... шлифера. Та в заключение: тоя мой "вреден навик" да се обръщам на Вие, когато съм в общество, е моят реверанс към европейската човеколюбива стилистика в общуването.
Пловдив, 3 януари 2007 година
tisss 
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: пет
Отговори
Цитирай
