Крайпътен ресторант

"...имах котка, черна котка, голяма любов бяхме..
беше много дива котка и само на мен позволяваше да я прегръщам..."

Имал съм досега поне половин дузина... и все котараци, но първата бе Лиса - дребничка писанка с дълга пъстра козина. Като се роди голямата ми щерка и проходи, взе да шета из двора; Лиса пък разхождаше четирите си малки котенца. И понеже все завъждаха бълхи, пък се опасявах за дъщеричката, турих един ден Лиса в кашонче с четирите й мъника и с колата я откарах край ресторант в горичката над село Първенец, на четири-пет километра от Пловдив.

Пренесох кашона отвъд рекичката и на отсрещния бряг отворих капака. Котетата плахо се измушиха едно по едно, а сетне се стрелнаха из храстите. Лиса не искаше да излиза от книжната си къщурка, та грубо я изтръсках от кашона. Небето тъкмо се бе снишило; допреди час слънчево и спокойно, времето се разваляше, както става често между пролетта и лятото.

Затупкаха едри капки дъжд. Стоях насред местността притеснен, че точно такова време се случи, и гледах какво прави котката. А тя присви уши - знак, че й е силно притеснено. Дожаля ми, рекох си: ще си ги върна обратно вкъщи. Посегнах да я погаля, да я примамя, но тя изсъска и замахна с лапата, после като стрела се зафучи в гъсталака.

Много пъти съм ходил на това място. Има там разкошни поляни със сочна трева, а и в рекичката - удобни за къпане вирчета. Най-напред татко веднъж ни закара с колата дотам, докато още бяхме деца със сестра ми. После пък аз почнах да водя моите дъщерички или приятели в почивните пролетни и летни дни.

И досега се оглеждам да зърна коте или котка с цветовете на Лиса; минава ми понякога през ум: какво ли стана, дали Лиса и четирите й игриви малчугана са се адаптирали към дивата природа, или са станали плячка на скитащите наоколо сюрии от подивели песове? Подхванах тая история заради изненадата колко бързо кротката и любвеобилна писанка ме отблъсна като приятел и прие участта си, без да се обръща назад, без да показва, че страда. Очевидно в оня дъждовен ден и с грижата по четирите невръстни душици никак не ще да й е било леко...

Хубавичко разказвате, libra. Куче само веднъж понечих да си имам; от улицата прибрах пале-помиярче с доста едри лапки, направих му колибка на верандата откъм южната страна на апартамента. За три дни чудесната веранда потъна в мръсотия, в оглозгани кокали, завоня на кучешка урина, колкото и да лисках кофи вода.

Първия път, когато изведох пальока край реката с дъщерите ми, някакви циганета го примамили откъм храстите, докато съм се цамбуркал в реката, и... повече не го видях. Но хич не ми е жал за него.

Голяма тръпка е да имаш животно вкъщи, но и големи дертове! Мислел съм си: по-леко е да гледаш детенце, камо ли куче. Пък и кой знае защо, кучетата не ги долюбвам заради склонността им да са невъздържани: да лаят, да се втурват пощурели от радост насам-натам, да скачат по мене в опит да ме близнат по лицето или ръцете.

Всъщност, май покрай тия кучета и котки повече неща казваме за самите себе си, libra, отколкото за кучетата и котките.

Ето, радвам се, че отворихме торбата с лакърдиите. Бъдете здрава! Годината е пред нас.

П.П.: Чудно, писах го това на прима виста; защо ли шибаната му програма на "ола" сега не ми скапа текста?!

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: