Въведение ІІІ

„Религиите са като светулките – за да светят, нужна им е тъмнина.”

Артур Шопенхауер (1788-1860)

(„Човешки работи”) ИНТЕРЕСУВАТ МЕ АБСУРДИТЕ! (1.)

04.05.2001. Търся Личността! – ето парафраза на онова Hominem quaero!* от Диоген. Определяйки се срещу някого, себе си изтъкваме, себе си очертаваме, себе си изнасяме на показ. Интересен подход в елиминиране точно на пряката конфронтация демонстрира легендата за Богочовека.

Иисус избягва сферата на бесовете, където фарисеи и книжници (т.е. лицемерите) са силни, гръмогласни. Гласът на нравственото не е гръмовен във физическия, в материалния смисъл; тоя глас царствува в съзнанието, в душата, когато е най-тихо, когато човек е гол и незащитен сам пред съвестта си. Към тоя вътрешен бог са обърнати посланията на Христос. Това е революционен акт, качествено нов подход, който – предполагам – до 33-годишната си възраст Иисус е усвоявал от тибетските монаси.

По-жестоко е наказанието, което кара не плътта, а душата да потрепери. Струва ми се, Симеон прилага стил, заимстван от католическия набор манипулации в общуването между личност и инертно множество хора. Елиминирайки го според техните си тайни правила и закони, нашите фараони фактически го въздигат в образа на мъченик пред очите ни, жадуващи нравственото. Българите сме духовно устроена нация, така сме зададени от генетичните ни първостроители траките, митичните бриги (или фриги), изтласкани из великолепното Царство на езотериката** от честолюбивия Александър, синът на Филип Македонски.

Да, българите сме духовна в основата си нация, обърната строго към себе си, но и любопитна за света; ще се повторя: така сме зададени от нашите предци далеч преди християнството да се появи като философия на човечността. Това досега никой от политиците ни като че ли не проумя, за да ни отстоява като идентичност, като стил и манталитет пред чуждите интереси.

* * *

Из предговора „Философията на Сьорен Киркегор” от Исак Паси***; цитат от „Повторението”, книга от 1843 г. на Киркегор (1813-1855): "Ако поетът би имал по-дълбок религиозен опит, той не би станал поет. (...) Религиозният индивид е образуван от самия себе си и отхвърля всички детски лудории на действителността" (стр. 41).

Моят уверено звучащ вътрешен глас трябва ли да ми носи безпокойство задето без „страх и трепет” – две ключови понятия от Библията (стр. 630 и 1446, изд. 1983 г.), взети от датчанина Киркегор на въоръжение – възприемам бездната на духовното около материалния свят? Нужно ли е да се взирам в страданието, за да усещам пълноценно присъствието си именно в собствената си плът?! Като всяко човешко същество, и аз мечтая, стремя се към щастието. Това непоносимо ли е за философията!

Бог над мене бих го приел като заплаха и назидание във всеки миг, особено когато не логически, а интуитивно ме притеснява. Е, добре, но заради какви причини и обстоятелства откриват бога точно там, горе? Не е ли по-човеколюбиво и боголюбиво да си представям Бог вътре в мен (или го нося в себе си, или ме е напуснал)?!

Ако Христос среща себе си в разни версии, докосвайки се до отделни човешки съдби, нима тия срещи следва да го гневят, да го разочароват от нас?... Не възприемам Учителя по тоя страховит начин; смятам, че би бил удовлетворен да го носим вътре в себе си, не над себе си. В религията, каквато ни я проповядват, не ми се нрави, че отците работят с крайни мерки. Съгласен съм: моят живот е краен, възможностите ми са ограничени, знанието ми е колкото пшеничено зрънце в океана от неизвестно, и въпреки това... И все пак! Пътят към Истината не опира в крайното; такова нещо няма; и представата за божественото е лъч, пътеводна звездичка за творческата ни енергия, не средство за ограничение.

Да вярваш в Бог, според мен, означава да вярваш в божествения стремеж, заложен генетично у човека, а не да му поставяш рамки, да му се любуваш на тоя затворен в клетка човек като на екзотично животно от космическата Райска градина. Big Brother е противен образ.

Животът, който ми е даден, е велик дар и не желая да се сбогувам с „всички детски лудории на действителността” само за да ме определят като предан някому, пък бил той и самият Господ Бог. Вярата (не религията като форма за напътствия и страстно убеждаване), според мен, е целта, голямата цел на Създателя. Без да отричаме религията, пак сме в състояние да бъдем достойни, преодолели в съзнанието си чисто религиозния (чрез страх и трепет) подход към света.

Левски нарушава обета си на духовно лице: формално съблича расото, подрязва си косите, престава да служи като дякон в църквата; от това обаче не следва, че е преставал до края на живота си да бъде нещо много повече от дякон, да бъде Апостол – личност, носеща из многострадалната българска земя Бога в себе си.

Не ми е ясно как високата строга философия ще разтълкува съдбата му, житейската му пътечка, ала простият народ отлично схванал мисията на реалния Васил Иванов Кунчев, сирака от Карлово – и то разбрал го не по законите на логическите размишления, а с интуицията на духовна нация, обърната строго към себе си и любознателна за света; под грубите невежествени налепи и горчиви самообвинения го е разбрал още докато е бил жив, а не post factum, както правят отрепките и по-късно присъединилите се „глашатаи на истини от последна инстанция”, каквито винаги сме си ги имали в изобилие, понеже ламтящите тарикати са като винената мушица, самовъзпроизвеждат се от невежествената наглост.

05.05.2001. Обичам си момичето и с плътта, и с душата, но... снощи, а може би тая сутрин, в съня ми нахълта една от седемнайсетгодишните ми ученички. Някак раздвоена, в два образа нахълта: първия – свенлив, едва докосващ, целомъдрен; втория – настъпателен, вакханален, изкусителен, търсещ сексуален досег, както орлица налита върху плячката си...

В плътска прегръдка, усетих, „видях в съня” как свенливият образ се отдръпна, стопи се. Бях гузен, объркан; животинското надмогваше гузността, елиминираше ориентирите ми за кое е редно и кое не. В крайна сметка, вакханката постигна каквото искаше... И се будя объркан. Мамка му, обладаният бях аз! Със затворени очи пробвам да възстановя какво и как стана. Леле, толкова ли съм лесен?!

Поколебах се дали да разкажа съня. Реших: ако бягам, ако се крия, по-зле!... Как да обърна гръб на опасността? Вроден рефлекс ми е да съм очи в очи с опасността, да не бягам. Не искам от себе си да бягам, гръб сам на себе си да обърна не желая. Сякаш някой отгоре бе пратил това, изживяно подсъзнателно, насън, за да провери, да ме изпита... Е!? Победен ли съм! А светците дали са имали еротични сънища?

Като описвам, мисля си: отдалечавам бесовското, безогледната страст от мене си отклонявам. То няма общо с любовта. Е!?... Но извикам ли във въображението си моето момиче, лъчезарната в женствеността си Re. ме гледа ококорена, нищо не казва, и вече знам: тия широко разворени очи дълго време ще ми парят.

Какво още? Вярност, която не е преживяла изкушения, каква вярност е, Боже мой! Не е важно какво ти се е случило, важното е как си го преживял, и какъв опит става оттук-нататък преживяното (дори насън) за тебе.

Следва
_________________________________________________

_{* Hominem quaero! Денем със запален фенер шетал Диоген из Атина и тъй отвръщал на недоумяващите си съграждани: „Човека търся!” (лат. версия).

** Първо това: бастисал Одриското царство, принудил огромна маса траки да поеме на югоизток, да се установи в земите между Тигър и Ефрат (днешен Ирак) в течение на 300 години рамо до рамо с предците на днешните кюрди... А след още пет столетия, извършвайки огромен кръг през планините на Алтай и спускайки се оттам към коритото на Волга и Северното черноморско крайбрежие, потомците на някогашните траки през Истър (Дунав) се завърнали около ІV-V век „в земите на своите”, както пише през Х век византийският хронист Дмитрий Хоматиан, изследвайки потеклото на Климент Охридски. Работна хипотеза на историка Петър Добрев, която ми е известна от 1983 година, а мой си е коментарът, че Елинската цивилизация е немислима без приноса на траките, най-древните, най-многолюдните (според Херодот) племена на Балканите, вероятно - и върху целия Европейски материк.

*** Към книгата на Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 41. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: