Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ПОТРЕС, НАГЛОСТ И ВЪЗТОРГ (2.)

Qued antea fuit impetusq nunc ratio est (лат.)*

14.05.2001. „Колкото по-развита е рефлексията, толкова повече тя умее да се владее.”** Отвращава ме просташкият маниер да изтъкваш своето, унижавайки и демонизирайки опонента открай-докрай, зачерквайки всякакви качества и човешки черти у него. Е, това прави, това демонстрира напоследък писателят Николай Хайтов! Не виждам начин да се съглася с него; не обичам простака, пък ако ще да ми се явява и в образа не на Хайтов, ами на султан Абдул Хамид Великолепни.

„Интересното винаги съдържа една рефлексия към себе си, така например в изкуството интересното винаги пресъздава заедно със себе си и своя творец. Едно младо момиче...” и т.н. Отнесена към изкуството, аналогията с младото непокварено момиче ми изглежда твърде многозначителна (бел.м., Г.Б.): „Най-благоприятното за едно младо момиче е да получи свобода, но да няма достъп до удобния случай. По този начин то става хубаво и бива предпазено от опасността да стане интересно (...). Човекът, притежаващ развито естетическо чувство, винаги ще намери, че едно момиче, което е невинно в дълбокия и в истинския смисъл на думата, би трябвало да му се яви забулено...”***

Тая страст у Хайтов не е обикновената нашенска простотия; тя е отсъствие на по-дълбока основа за уважение. „Диви разкази” са сред най-доброто в съвременната българска проза и това е авторът сред съвременните български писатели, когото поставям кажи-речи най-високо; възможно ли е в тоя лудешки натиск (макар да има сериозни основания спрямо Радой Ралин) писателят Хайтов да се проявява като елементарен човек, когато е автор на блестяща белетристика?!... А защо да не е възможно!

„Не желая нищо, което да не бъде в истинския смисъл дар на свободата. Нека подобни средства използват слабите прелъстители. Но какво ли могат да постигнат те? Онзи, който не умее да оплете едно момиче тъй, че собствените му желания да бъдат изричани от момичето, той е и си остава некадърник. Аз не бих завидял на неговата наслада.”**** Отнесени към художествената литература, а в случая – и към публицистиката, тия еротомански редове у Сьорен Киркегор откриват корена на моето дразнене от навика на големия Николай Хайтов безмилостно да налага своето мнение, като мачка с тежестта на авторитета си по-нежни и далеч не толкова злостни в упоритостта си характери.

А може би е дошло времето и един толкова тачен, но и толкова обладан от представата за собственото си величие типичен грандоман да бъде поставен на точното място в националната ни менажерия от шаячни, с аромата на кисела байганьовска пот характери. Кой съм, че да го съдя! Българин, и нищо повече. Именно като простосмъртен, мога ли да си позволя лукса да слизам на неговото ниво? Казват: когато Дяволът реши да ритне някого, рита го не с копитото, а с човешки крак. Изкушен съм да го докарам до бяс... Е, в такъв случай тоя тип самовлюбени са моята слабост: обичам ги точно както котката обича мишленца, както окото зад микроскопа внимателно изучава реакциите на прищипнатия жабешки мускул...

От една страна, това е голяма фигура сред писателите, самороден талант. Възхищавали са ме негови текстове („Вълшебното огледало”, легенди и историйки от Родопския край, сценарият на сериала „Капитан Петко войвода”, който сериал залепяше България за телевизора, епичните разследвания за кощунствата на идиоти с костите на Левски). От друга страна, липсата на чисто академична култура (въпреки че Н. Хайтов официално е академик), т.е. липсата на оня тип цивилизованост – малко скучен, малко досадно любезен, ала все пак необходима предпоставка за умни дебати по важни за нацията дела; та това си е чиста проба липса на възпитание, боже мой.

Ала Хайтов не идва на голо място, нито е пръв в тая форма на безогледно отрицаване. Мнозинството от големите личности в нашата най-нова история са хора именно от тоя сорт: личности едро скроени, със замах - Раковски, Бенковски, Стамболов, Стамболийски... И как силно губят тия мили родни фигури пред личности с друг душевен строй: Климент Охридски, Патриарх Евтимий, Пайсий, Софроний Врачански, Васил Левски, Алеко Богориди, Александър Малинов, цар Борис ІІІ, академик Михаил Арнаудов, Иван Башев – някогашният външен министър, когото Т. Живковите хора убиха на Витоша.

Едните стоят предизвикателно и героично. На вторите като да са им любими сенчестите места; у тях именно откривам повече духовност и те ме зареждат с повече оптимизъм и вяра в България.

19.05.2001. На днешния ден излезе брой 1. на строго политическия вестник „Демократическо знаме”. Тщеславието ми нашепва, че тая дата ми е личен празник. Вестникът бе сред първите „различни” издания в пост-комунистическа България. Като редактор (главен – леле!) опитвах да въведа уравновесения тон на писане точно в началото на развихрящия се Пир на посредствеността*****, когато подир мъртвешкото шепнене от 32-те години Т. Живково управление започнаха да падат табута и националното медийно пространство взе да се пълни с кресливи речи и призиви за мъст.

Никой като да не подозираше още, че именно фанатичната „справедлива” ярост иде от стила на говорене в бившата комунистическа преса. Замъти се бързичко информационното пространство и това помогна на палачите и мародерите да се преоблекат, да се обновят, да се изваят пред нас, потресените от тая наглост... та да се изваят, значи, пред нас в образи на родолюбиви професионалисти и първи, ако не и единствените демократи в Републиката.

Вече поуморените поостарели „правоверни” стари партийни водачи и шефове на социалистическото „народно” стопанство отстъпиха място на младите хищници, помогнаха им да се вградят в новоформиращата се политическа и стопанска върхушка, да натрупат банков капитал и кредит доверие сред въодушевения, обзет от наивни очаквания народ.

Спомените около правенето на вестника сега ми носят куп горчиви послания, но и известна гордост пред мене си, че още в ония първи еуфорични месеци на 1989-90-та съм налучквал кое-що от грандиозната манипулация, на която ние, обикновените българи, бяхме подложени. „Вълкът козината си мени, нрава – никога!” В материален, битов план съм си все същият, а услужливите някогашни „приятелчета и съмишленици” Теодор Димитров, Спас Гърневски, Златка Русева, Христо Марков, Андрей Захариев... - членове на оная първа в България Демократическа партия – сега разбирам! – са гледали преди всичко себе си да уредят, да се възкачат в парвенюшкия елит.

Дали са успели не е съществено. Същественото е, че са се представяли за едно, а са били нещо друго.

Можеш ли да си щастлив в бягство от себе си! Ето защо извършилите компромиси с нравственото все се ограждат с каменни зидове, копаят ров между своите затворени „елитни” общества и света, притесняват ги естествените човешки взаимоотношения. Когато пък тръгнат из народя, т.е. когато излязат от луксозните си обиталища и тръгнат сред нас, обикновените граждани на Републиката, то е показно мероприятие, то е шествие, веселие на популизма: пак фалш, фалш... фалш и мила родна суета. Питал съм се, например, защо естрадната глезла Бисер Киров тъй силно ми напомня... г-н Петър Стоянов, т.нар. от мечтателните пловдивски майнички "бате Петьо". Актьорът Георги Мамалев, ако се не лъжа, правеше фурор на хумористичните си представления с репликата "Бисер Киров - целият в бяло, целият в зъби!"

Дребни подлости и мизерии съпровождаха "Демократическо знаме" от раждането до мига, в който ми писна да обикалям с колата си, натъпкана догоре със снопове от пресния брой, и реших да го спра. Вестникът изразяваше моя стил, манталитет, лична философия, независимо колцина и доколко разнопосочни са били авторите и сътрудниците. Доколкото съм могъл, пазил съм на не един личното му достойнство – дотам, да бъда подозиран в мекошавост. Фразичката „комунистическа подлога” няма как да забравя... Така стоят нещата в живота: нормално, и вината си е у мен. Но това няма да ми развали празника. Да, имам повод да празнувам, че си останах, какъвто съм.

Мили татко! Дърводелецо, Мълчаливецо мой, само да можеш да ме зърнеш... Нали не съм те разочаровал? Що да казвам, че то е повече от заклеване: няма как на своето предател да стана. Огъвай се, тревице жилава, но си длъжна да продължиш тоя стил на уравновесеност, отдръпнат дълбоко в себе си и с лека, слънчева самоирония и ирония към света – стил, зададен от Великите първоучители на България и на християнската двехилядигодишна цивилизация.

tisss

__________________________________________
_{* Там, дето преди са царували диви страсти, сега цари разумът.

** Сьорен Киркегор, „Дневник на прелъстителя”, с. 62.

*** Цит.съч., 113.

**** Цит.съч., с 151.

***** Нейчо Неев сред приятели, фиркан до козирката: "Еба си държавата, щом аз съм й заместник-министър председател!" Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: