Въведение ІІІ

(„Житената нива”) ЧОВЕКЪТ Е САМОТНО ЖИВОТНО

20.05.2007. Преди години, било е някъде през 1975-76-та, пътуваме с първата жигула на баща ми към София, отиваме по някаква работа, а и да се видим с роднините, с чичо ми Стефан и семейството му. Та спукаме се по стария път, по стръмно нанадолнище малко преди Ихтиман, и виждам на 300 метра пред нас долу, в падината, над асфалта се вдигна изведнъж облак прах, огромен предмет се мерна, преобръщайки се във въздуха, чу се грохот, а колите пред нас, забавяйки ход, накрая се наредиха, спрели в две ленти. Изскочих навън. Затичах се стотина метра ; гледам, и други наскачали от колите...

По средата на склона лек автомобил комби с турски регистрационен номер, със смачкана предница стоеше напреки на платното, а вътре, приклещен от ламарините, зад волана – шофьорът, младо момче, горе-долу на моя възраст, седи неподвижен и охка: не, не крещи, а охка, ей така, тихичко. Двама го подхванахме внимателно от две страни, пренесохме го и го облегнахме седнал до едно дърво.

Спомням си, силно впечатление – кой знае защо! – ми направи, че стоеше вдървен, а и на бос крак беше с гуменки. От колата му по пътя се бяха разпилели пакети лигнин; това карал той, пътувайки към София.

Нямаше кръв, нямаше рани, само това тихичко охкане на втрещения, пострадал човек. И нито думица.

Понеже на стотина метра по-надолу видях в канавката отляво синя ифа, камион с колелетата нагоре, хукнах край ремарке, отскубнало се от камиона, забило се в храстите отдясно. Край ифата имаше неколцина, но не смееха да приближат; откъм задницата й други оживено говореха...

Понеже кабината бе с муцуната към мен, мернах – нещо шава, и докато приближа тичешком, показаха се главата и раменете на шофьора, който се мъчеше да изпълзи. Подадох му ръка, прихванах го под мишницата, помогнах му да се измъкне. След тая главоломна каскада на тоя брадясал дребосък, прашен, пребледнял и вмирисан на кисело от стара пот, и той - младо момче, май нищо му нямаше.

Викам му (ама сме още сами; другите заничат отдалече, колебаят се дали да приближат, че ги е вероятно шубе резервоарът с горивото да не гръмне), викам му на това нашенче: „А бе, приятел, какво стана?” Нещо игриво злобничко припламна в очите му, загледа се нагоре към оня пикап напреки на пътното платно: „Цунахме се... Ама не го пущих да ме изпревари, д`ейба неговата мамица манафска!” И още нещо рече, стори ми се, рече го на диалект, ама не съм го запомнил.

Почакахме половин час; появи се катаджийска кола, милиционери се измъкнаха от нея, такива едни омачкани, сънливи; появи се и цивилен, очевидно - канцеларски плъх, и взе да си записва нещо в джобен бележник, попита за свидетели; и понеже не съм бил пряк очевидец кое как е станало, върнах се при баща ми в жигулата. Върху асфалтовата настилка кардановият вал на ифата бе издълбал дълбок към двайсетсантиметров улей; може би затова и камионът с доста високата си каросерия се бе превъртял във въздуха на 180 градуса.

Мислел съм си после: до каква степен може да освирепее нормален иначе, кротък човек, та да помеле камиона си, да си рискува живота, а и живота на други хора наоколо. Ей тая внезапно избухнала злост, която и мен ме е обземала неведнъж, трудно мога да я обясня.

* * *

Снощи към 2 часа и половина се будя от силна болка в стомаха. От зор легнах върху пода на банята... И както лежах, оросен от пот, за миг си представих колко лесно мога да умра и че нямам на кого да се обадя, да му кажа какво ми е и колко много ме боли.

Живеем в самота, драги човеци. Любим се в самота. В самота умираме. Пред собствената си съвест пак сме самички и голи, беззащитни. Любими, приятели... не са ли те част от илюзията, която ни помага да прецапаме през ужаса и страданието? Философията, историческите разкази, политическите идеи дали не ни заблуждават, като все ни представят лъжата, че живеем в група, в род, в общество? Zoon politikon*... Вятър! Човекът е много самотно животно. Надникни в бездната, в ада на болестите и страданията на душата и ще видиш колко за кратко сме тук, преди да изчезнем, както сме се и появили. След три години забравят образа ти. Подир трийсет години няма кой да си спомня за тебе. А какво са трийсет години в рамките на вечността. Всички наше е нетрайно, понеже е тлен. Духът единствено е нетленен, в духа е истинската свързаност помежду ни.

Най ме е толкова страх обаче от бясно препускащото време, колкото от озверяла сган, защото у нея духовността е изтрита, изблъскана от съзнанието.

21.05.2001. Чета информативно (без да поправям и да бележа въпросителни) неумелите, общо взето, опити за публицистично съчинение на моите десетокласници. Добротата надделява, въпреки отсъствието на задълбоченост и особен опит. Изобилна е горчивината от неуютната ни държава, от озлоблението, което властва наред с безогледното, егоизма, грандоманията. Моето поколение сякаш по-малко бяхме склонни да се самосъжаляваме... Били сме заблудени, но сме имали красиви илюзии. А тия тук дори илюзии си нямат. Махнем ли илюзиите, остава цинизмът. Лошо!

tisss

_______________________
_{* От гръцки: обществено животно.}

Екстри: