Въведение ІІІ

И чашите бяха опразнени,
и бутилката - с гърло разбито,
и вратата беше заключена,
а леглото - широко открито.
И безбройни звезди от стъкло
ни предсказваха щастие в тая
като в приказка великолепна
отдавна неметена стая.
И аз бях мъртвопиян
и с бумтящо от радост сърце,
а ти беше пияна и жива,
и гола във мойте ръце...

Жак Превер, "Фиеста"*

(„Пшеничената нива”) МОМИЧЕТО, ЛЮБИМИЯТ И ХУДОЖНИКЪТ

27.05.2001. Бил съм 5-6-годишен. Случвало се е, особено през зимата, по цели месеци да съм при баба и дядо, родителите на майка ми в Пазарджик. Там се научих да карам колело с един от дузината поръждавели стари велосипеди, останали от дядовия бизнес с двете колоездачни ателиета в Пазарджик и Перущица за велосипеди под наем. Имаше там, в махалата зад канала, на улица „Тунджа”, една Мария с психични отклонения, както се изразяват медиците. Не ходеше на училище, макар да е била - да е била към 12-13-годишна. Тая Мика, дете на болнави, доста бедни хора – направо старци, ни предизвикваше нас, момчурляците, като се премяташе, чекнеше и клечеше на поляната под оскъдното зимно слънце с главата надолу, а под запретнатите поли на силно захабеното й рокле виждахме посинели кльощави кълки и това, че е без гащи.

Събирахме се на рояк далеч от зорките очи на бабите, лелите и майките, за да я съзерцаваме Мика точно там, между краката... Иначе никой не искаше да играе с нея, че бе сополива и нечиста, остро вонеше на урина, а косите й – силно сплъстени, висяха на кичури. Суркаше подпетени огромни мъжки обуща на бос крак. Целият й неугледен вид отблъскваше, но възрастните от кумова срама й даваха комат хляб с парче сланина, поръсена с чубрица, и тя грабне комата, па му се радва, прегръща го, люлее го като бебче, целува го. По онова време съм бил злояд, та тая любов към хляба също ми се виждаше странна.

Да се показва тъй пред нас е било вероятно начин да предизвика внимание. Инак момиченцата с погнуса я избягваха, а ние, малките момченца по на 5-7 години, забили пръстче в нослето или засмукали палеца вместо биберон, примирахме от кеф. Това са ми били май първите уроци по секс...

Строго погледнато, какво друго преследва модата в облеклото на сексуално активната жена? Тия драперии, финтифлюшки, отворени деколтета, къси блузки, откриващи половината корем и кръст, или т.нар. минижупи, осигуряващи изглед към задните части на момичето, изобщо всички тез едва загатнати, полуоткрити или откровено разголени форми на женското тяло имат за цел изкушението в по-благовидни, приемливи норми, понякога и - направо шокиращо.

Приятел художник, завършил Великотърновския университет, разказваше преди години как в студентската му квартира нахълтала двойка влюбени негови колеги с мерака да ги нарисува с маслени бои. Пожелали с маслени бои да бъде увековечена връзката им точно в оня момент. Нарисувал ги в най-хубавите им дрехи за период от няколко сеанса, за около седмица време. Харесали се те, предложили да ги рисува и ей тъй, по-неглиже, по-разкрепостено. Нарисувал няколко платна. Свикнали да му позират, държали се все по-непринудено от сеанс на сеанс, докато един ден се появили с шише коняк, три кутии шоколадови бонбони и странното, според него, желание да ги изобрази голи.

Озадачен, но и притеснен, опитвал да отклони тая поръчка, но двамата, особено момичето, били все по-настойчиви. Е, съгласил се, докато междувременно тримата полека се подгрявали с коняка, а всъщност се напивали.

Подредил ги в живописна поза, която откровено да изразява колко се обичат и плътски се притежават един друг, и се изправил пред статива. Около час и половина – два ги рисувал. От време на време почивали, бъбрели си това-онова... той – облечен, те – голи-голенички, а момичето ставало все по-предизвикателно. Притискала се към своя любим, галела го, целувала го по корема, духала му в ушите, гъделичкала го по носа с щръкналите зърна на гърдите си.

„Работата съвсем загрубя – разказваше приятелят ми**. – Ами в един момент тя го докара дотам, че той й налетя да я люби...” „И ти?” – питам. „Досрамя ме – рече – и се скрих зад статива да не ги гледам.”

Може и да се заблуждавам, но ми се струва, че младата дама по тоя начин е посегнала да изкуши и втория мъж в тая екзотична компания. Сякаш му внушавала: "Ето, художнико, с какви неща бих могла и тебе да обдаря. Ето как става, виж как го правя”. Това е предизвикателство, изкушение, Евиният натиск е това, ала дали любовникът не е съзнавал за кого всъщност се разиграва шоуто под претекст уж, че дошли да бъде увековечена любовта им?

Сексуално зрялото момиче (младата жена) е силно именно в нюансите, в полутоновете, в двусмисленото, в не докрай изказаното, което винаги може да бъде тълкувано и в рамките на позволеното, макар всъщност да руши именно забраните, правилата. Гъвкаво като змиорка става то, тръгне ли да атакува набелязаната жертва. Ето разказа на една такава млада хищница.

Благовеста Д-ва решава да си върне своя някогашен любим. „Очите му все в другите мацета, не се обажда, не ме търси, наложи се да му дам урок, да го накарам да лудне от нерви” – тъй започна сама историята си. Накратко, поканила бившия любим да й гостува по много специален за нея повод, годишнина от запознанството им в леглото. Отделно поканила от София, без да обяснява защо, и най-добрия приятел на любимия. Накратко, организирала парти за трима, без мъжете да са наясно, че ще се видят за първи път от няколко години насам в нейния апартамент и каква изненада им е подготвила.

...Хапват, пийват, от магнетофона се леят мелодиите на отлетялата любов. Ту единият, ту другият от приятелите става да танцува с младата дама. А младата дама блести в хубостта си и такава една – дяволита, секси, вълнуваща. В разгара на купона, някъде след полунощ, тя изчезва за миг в съседната стая, съблича се, облича ефирна нощница, намята копринен пеньоар, връща се, демонстративно покачена на луксозни обувки с много високи токове, сяда върху коленете на приятеля на своя любим...

„Наложи ми се да правя любов с приятеля му, само да накарам моичкият да ме пожелае, да почне да ревнува. Е, преспах и с двамата, и неведнъж оная нощ, но моят глупак така ми се настърви оттогава, че си развалиха отношенията с оня другия.” „Е да – казвам, - но сега вече никога няма да поиска да се ожени за тебе.” „Тъй ли мислиш! – изгледа ме тържествуваща. – Виж! – Положи ръка с блестящ новичък пръстен с камея върху масата: – Това за нещо да ти говори?!” Годежен пръстен било.

Как да нарека това? Безскрупулно?!... Което е безскрупулно за мъжа, за жената е логично и се разбира от само себе си. Тя преследва по-далечна цел; ние я оценяваме обикновено за моментната ситуация; пропускаме че в преследване на стратегически желания тя е способна да прави тактически отклонения от нравствеността, без да е непременно безнравствена. Доверявам се повече на женския подход в човешките ни работи; тоя подход е присъщ изобщо на изкуството, което олицетворява живота, непресъхващата тръпка от любопитство, изкушение, и в крайна сметка – печал.

В романа на румънския писател Камил Петреску „Последната нощ на любовта, първата нощ на войната” (1930 г.)*** се съдържа горчива, но струва ми се не съвсем вярна констатация за женското предателство – или може би: за онова Шекспирово възклицание: „Непостоянство, твоето име е жена”. Героят на К. Петреску (1894-1957) - от името на румънския мобилизиран офицер Щефан Георгидиу, човек от румънския елит до Първата световна война, се води разказът - страда от изневерите на своята развратна съпруга. Дали героят на Петреску е проумял не знам, но една жена има точно толкова стойност за нас, колкото ние сами й определяме.

По-ясно романтично изречено: жената в живота на един истински мъж е много специален музикален инструмент; неопитното, грубото посегателство най-много да разруши вместо да извади хармонични съзвучия и дори оформена мелодия. Ако не ти е по мярката тоя фин начин да извличаш удоволствие и смисъл от факта, че си жив човек, потърси си чук и длето; скулпторът вае формите отвън, музиката пряко навлиза в сърцевината. Една любовна връзка обаче не може да се гради само върху едностранно излъчване; необходими са два енергийни източника, за да е здрава.

У нас се борят Дяволът и Религиозният човек.

30.05.2001. Катастрофирал край Бургас и загинал Жоро Слона****. Това става днес. Погребението – утре, на пловдивските централни гробища. Към средата на юни т.г. Г. Божилов би навършил 66 години. Отиде си още един от духовните талисмани на Пловдив – най-артистичният, най-непукистки изглеждащият и най-обичаният от моето поколение филибелии. Най-обикновен човек в бита си, в скромността, в отношението към приятели и случайни хора, и необикновен артист в сферата на художествената картина и експеримента с рисувателни техники.

Някой друг би могъл да разкаже много повече за тях двамата с актрисата Катя Паскалева. Кое освен любовта ги свързваше един с друг, дори след като се разделиха, какво сега ги свързва подир смъртта им в представата ни за значителните личности на днешна България...

tisss

__________________________________________________________
_{* Превод на Валери Петров.

** Пловдивският художник Александър Филев, мой съученик от някогашната пловдивска гимназия „Г. Димитров”.

*** Българско издание от 1975 г. в превод на Спаска Кануркова.

**** Живописецът и графикът Георги Божилов, един от т.нар. „Шестима големи” сред пловдивските художници (заедно с Димитър Киров, Йоан Левиев, Енчо Пиронков, Христо Стефанов, Колю Витковски). Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: