Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ДОСТОЙНИ... ДОНОСНИЦИ (2.)

_{Продължение от 02.06.}

Спомням си времето, когато бях председател на кварталната ОФ-организация. Квартал "Димчо Дебелянов" имаше най-многолюдната ОФ-организация в Пловдив, избирателите по списък брояха над осем хиляди и четиристотин души, повечето пришълци от селата наоколо, пък и от цялата страна. Всяка седмица в партийната канцеларийка (2,5 на 2,5 метра) секретарят Димитър Стойков и партийното бюро на закрито заседание обсъждаха поредната информация за политическите настроения сред населението, пращаха се редовно някакви отчети, някакви таблици с данни до МВР и до по-горната партийна власт.

По статут би следвало освен подписа на партийния секретар на кварталната организация на БКП и моят подпис да се мъдри под тия „секретни сведения”. Нали бях фактически нещо като кмет, макар и без заплата, а ей тъй, на обществени начала.

„Другарите” обаче криеха от мене тия бумажки, въпреки че си пишеха като актив дейността, която развивах в кварталното „офе”. Не ми пукаше за тяхното недоверие и неприкрита подозрителност; за мен те бяха просто част от пейзажа - хора от моята черга, както се казва, само че с възможност да ми сервират някоя неприятна изненада. Най-баналното обвинение, което многократно съм чувал от същото това партийно бюро, което изглежда нищо друго и не вършеше освен да слухти и ниже доноси до властта, беше, че не следвам предписанията да се допитвам до Партията в тяхно лице, „не си сверявам часовника” – според клиширания израз от онова време, ами я карам ей тъй, на кестерме през просото.

По тая причина и откъм монолитната на пръв поглед групичка вечно намусени... или ако не намусени – някак странни с фалшивата си любезност грандоманстващи, чувах, че съм анархист, че пак съм я "подкарал по ръба", че "проявявам склонност да залитна", да им изкривя правата „Красная линия”. Тормозеха се, че клубчето живна и вече не е предишното скучно място, където сто и четиридесет тапицирани стола хващат паяжини и се покриват с тъничък слой прах, но пък са подредени в идеалната права и винаги могат да бъдат „обхванати”, т.е. описани безпроблемно в официалните сводки на официалните квартални доносници.

Много чудно ми беше, но имаше период, когато ме критикуваха на техните си закрити партийни събрания, където не бях допускан, че съм "иззел авторитета на партийния секретар др. Димитър Стойков".* В същото време двама или трима от това тайнствено бюро идваха „да топят” същия тоз партиен секретар, наричаха го с хубавата ароматна думичка „тунеядец” и подъл човек, дето само говори, а работа не върши. Даже касиерката им прелиташе да ми се жалва, кършейки пръсти и кривейки устничка като кокоше дупе, че ...се чувствала много сериозно и много лично притеснена от симпатиите на своя партиен квартален княз.

Всеки месец или през месец-два тук с помощта на приятели и познати уреждах изложби на картини, образователна лектория, турнир по шахмат, или сеанс на елитен шахматист, литературни четения, представяне на нова книга, нова грамофонна плоча или се водеше дискусия по това и онова – от плетки и манджи до възпитанието на децата и дежурните здравни беседи и лектории.

Покрай стените бяха подредени между стъклени плоскости ту графики на ученици от пловдивското училище за сценични кадри, ту рисунките на някой художник-самодеец (като милиционера Чавдар Дюлгеров, да речем). Още се подмятат из папките ми от онова време фотосите от изложбата на професионалния фотограф-художник Стефан Минков, щатен фотограф към областното бюро на БТА. В тоя квартален клуб на края на града моят приятел Минко Танев представи първата си стихосбирка "Участ" пред залата, където имаше и доста правостоящи покрай стените и на входа. И други - основно млади, току-що прохождащи поети и разказвачи тук се виждаха на живо със своите най-обикновени, но не по-малко взискателни читатели. Сред творците имаше както средношколци, така и хора, отдавна преминали средната си възраст, за които литературата, изобщо - изкуството, бе нещо велико и вълнуващо. В заличката имаше 140 стола, а за оформлението на сцената с моя съученик и приятел Сашо Филев една събота и неделя здравата се постарахме. Дотам бяхме запалени, че работихме цялата нощ да рисуваме и оцветяваме с четка, валяче и картонени шаблончета.

В следобедите и надвечер в делник, а в неделите до ранния следобед в кварталния клуб идваха да четат вестници, да поиграят шахмат и деца, и възрастни. Бях се обърнал на нещо като институция за жалби и оплаквания, версия на „Арменския поп”, както сам на себе си се подигравах. Около мене се въртеше групичка от пенсионирани, които у дома жена ми Ася пък на шега наричаше „старци-разбойници” (комедия с това име въртяха по кината). Кварталното „офе” за тия три-четири години подир уволнението ми от вестник „Комсомолска искра” с помощта на моите приятели от квартала, а и откъм артистичните среди на Пловдив се бе превърнало в типично възрожденско читалище със съответните активисти и млади интелигентни мъже и жени с най-разнообразни професии: от лекари и детски учителки до занаятчии, каруцари, рибари, свинегледачи или просто любопитни, както се казва „разтропани”, „окумуш хора”, т.е. хора амбициозни, мечтатели.

Кой знае какви нелепости са били пращани нагоре и за мене! Не бях член на БКП, от младежкия вестник ме бяха уволнили за критичен материал, където бях посочил шест ведомства** - причина за окаяното състояние на нашия работнически квартал на Пловдив, та нищо чудно именно чрез ОФ-ето да са ме държали под око, па и да са ме изпитвали що за гарга съм.

Изобщо, комунистическата партия, предполагам, е била структурирана чисто по военному, на „наши” и „ненаши”. Новите партии след Десети ноември продължават да възпроизвеждат това обграждане от обикновения човек, от обичайните човешки взаимоотношения: все нещо тайно варят и пекат зад дебели крепостни зидове. Ние пък, простосмъртните, свикнахме да си казваме: „Хайде-хайде, ние ли ще оправим света! Има си хора, назначени от Партията да мислят за тия работи. Ние сме от тез, дето изпълняваме, каквото ни наредят, каквото ни спуснат отгоре”.

Ега си посредствеността! Ега ти и тъпотията! Това предоверяване на „ония отгоре”, че те ще ни решат проблемите, е изворът на всичките ни беди като нация. Докато не се научим да се отнасяме като стопани към всичко в тая държава, не виждам кой ще спре подлеците и измамниците да се облагодетелстват на наш гръб.

* * *

Тия дни обявиха на висок глас: Христо Ботев е убит на Околчица от своите. Трима били съзаклятниците в оня трагичен момент, когато войводата отказвал да разпусне дружината, та всеки да се спасява както може; между тия трима е Никола Обретенов, синът на легендарната Баба Тонка от Русчук...

Напредък ли е да изживеем и тая новина със задна дата? Разбира се, че е напредък! Истината не дели хората на свои и чужди. Ореолът на Ботевите четници не виждам да помръква особено от тоя жалък факт; човешко е да пожелаеш живота пред героичната смърт. По-добре горчивата истина, отколкото красивата лъжа. Посягайки да убие жената и дечицата си, Кочо Честименски е много по-велик от фанатичния гениален Ботйов. Кочо не е имал изход; Ботев все пак е имал известен шанс да се спаси.

Не обичам самонадеяните грандомански показни жестове, дори когато целта е да се даде пример на поколенията след нас. Свободата е част от живота, не част от Смъртта.

Разгорещен, потен, настръхнал... един наивен български Дон Кихот... А окървавените четници на Околчица са се молели поне да не пропуснат възможността някой ден да разказват за неговата саможертва и героизъм. Лесно е сега да ги съди, който пожелае, ала тях по ги разбирам.

Нещо подобно са сторили и клетниците, предпочели да сменят човеколюбивата си християнска вяра с исляма, но да се съхранят като продължители на българския род в разгара на мюсюлманските показни кланета и палежи из Родопите, описани в романа "Време разделно" на Антон Дончев.

Дори да умирам,
живота със грубите лапи чилични
аз пак ще обичам! – пише Никола Вапцаров.

Колко ли са били разгневени, та са му теглили куршума! В оня миг вероятно той пък се е чувствал като сам Господ Бог – властен да предреши участта им. И логично сами са го катурнали тоя „бог” от върха, за да му градят после пиедестал и храмове из цялата българска земя. Диалектика!!!

tisss

____________________________________________________
_{* "Стойков работа не върши, идете при Бояджиев!" - прелиташе над опашки и сред сутрешната навалица на автобусната спирка закъм центъра и индустриалната зона на Пловдив; това бе станало летяща фразичка, която хич не ме кефеше, понеже зарад хорските дертове кажи-речи само дето не спях в мънзърката като кибритена кутия канцеларийка на ОФ-ето. Щом чак кумата ни Меди Аврамова ми рече в очите ей таз лакърдия: "А бе, Путьо Маринкин, и аз да ти бях жена, и аз щях да ти изневерявам, що не си пренесеш леглото в онуй твойто офе!"...

** Начело с Окръжно управление на МВР... И сега, като си го помисля, се чудя не е ли имало кой да ме предупреди, че Дявола не се бъзика под опашката. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: