Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ЕВГЕНИЙ, ЕДГАР ЛОРЪНС И ГАЛЕН ГАНЕВ

03.06.2001. Емил Калъчев в романа си „Дочакай деня” коментира героя си Желяз, попаднал в подобна ситуация (финала на предишната тема): „Този обезумял човек, дето се бунтува срещу чуждата воля, иска да командва, да принуждава да му служат. Навираше се в чуждия живот, стягаше го в примка и го повличаше накъдето пожелае”.*

Палийски, литературният герой, организатор на антикомунистическата непохватна селска самозащита от колективизацията през 1948-52-ра у нас, няма друго общо с войводата Ботйов освен точно тая страст да управлява чуждата воля, чужди съдби. Но не е ли това посегателство основа и цел на всяка агитация, на всяка откровена манипулация?

Особено изправен очи в очи срещу смъртта, човек е най-силно в правото си да извърши сам своя избор. Вперени в героичното, не съзнаваме ужасяващата му кърваво-сенчеста страна. И въобще не съм навлизал в тоя механизъм за изземване на воля, който съзирам у Георги Бенковски, например, подпалил земята под нозете на Средногорието и хукнал после да си спасява кожата. Подобни ситуации изобилстват не само в българската история...

Повод за размишления в такава насока дава и статията за младия син на даскал Ботю Петков от историка Божидар Димитров във вестник „Труд” от 2 юни 2001 година (стр. 14). По-вероятно е Ботев да е убит от своите четници, макар историкът да оспорва тая версия... Логически: в критична ситуация изкушените от една красива мечта, изправени пред крах, да се обърнат рязко против обожаваните дотогава свои вдъхновители и героични водачи. В разгромния край на Априлското въстание от 1876-та селяни от не едно място пребивали до смърт водачите си и ги замъквали с потрошени кости по конаците да доказват смирение пред Османската империя.

Това какво е! Много лесно е да ги възненавиди именно г-жа Франческа, фукльото грандоман. Представят Историята като произведение на ювелирното изкуство, като мил поучителен разказ, където винаги Доброто побеждава, „нашите” са най-готини: едни такива лъскавки, в чистички и колосани народни носии, добри-и-ички, изпълнени с възвишената идея как само по-славно и поучително да умрат за Отечеството.

Ай сиктир! От непригладената тенденциозно История на Априлското въстание и Гибелта на Ботевата чета кръв капе, вони остро на барут и сяра, а между кориците й розовеят не купешки каранфили и бели маргаритки, а разплискани мозъци и обезобразени тела.

Страхотно разминаване между законите на живота и умозрителните абстрактни идеи за хармония! Как ще постигнеш щастие, пренебрегвайки диалога между различни позиции? Иисус преобръща издъно властта на могъщата Римска империя, без с нито един жест да се опълчва насрещу й. Това е най-велик урок, който човечеството все още не успява да усвои. Отключват хаоса... в името на някаква нова уравновесеност! Как може да се сполучи по тоя начин?!

Нетърпението, дивата припряност води до насилия и загуба на влияние в сферата на нравствеността. Живият живот, естествено наложилите се правила на живеене създават фино балансирана система от взаимозависимости в обществото. Задава се булдозер: бръмчи, пуши, рови, издълбава ями там, дето е никнела моравата... Минават години и тревата пак никне; пред небесата тревата е много по-силна от грохота на желязото.

Виждат у Левски преди всичко революционера, а той е всъщност български вариант на християнски апостол в условията на ислямския деспотизъм. Затова никой от нашите герои не му прилича по скромност, което ще рече: по нравствено великолепие.

04.06.2001. Вчера. Току сме седнали с Емил** „на коневръзите” или „на ивицата Газа”*** срещу Висшия селскостопански институт. Запалил съм цигара, кафенцето – каймаклия, горещо и ароматно, въздухът – свеж, наситен с утринна прохлада... И край масичката ни величествено като презокеански лайнер преминава Евгений Тодоров****. Отбелязвам тоя исторически факт: „Видя ли Евгени Тодоров? Току-що мина, направи се, че не ни познава”, а Емил: „Що бе, можех да го препъна... да дойде на нашата маса!” „Остави го – казвам, - да пътува!... За какъв дявол ни е!”

Евгений (предполагам „й” после си го е добавил, след като се е усетил велик и талантлив; в студентските години съм чел негови къси и доста посредствени текстове, подписани с „Евгени Тодоров”), та Евгени някога, още в младежките си години, правеше впечатление на добре отгледана и добре възпитана личност, която си е поставила висока цел в живота, и това нещо се виждаше с невъоръжено око поне от стотина метра разстояние. Мисля, че мерак му беше да стане поне българския Федерико Фелини. По тая причина посещаваше факултативния курс по киносценаристика на преподавателя Васил Кацев; спомням се, че на тия сбирки сме обсъждали негово (на Евгени) 2-3 минутно филмче, заснето с 8-милиметрова любителска кинокамерка „Made in USSR”.

Сюжетът на тая ярка творба представяше мъж (самият Евгени), който мие трабантче с гъба, напоена със сапунена пяна, после с гюдерия... и дотам се увлича, че започва да целува излъскания картон, любовно и сексуално привлечен.

Накратко, то бе артилерийски залп срещу „еснафа” – идейка, удобна, изключително модерна сред амбициозните млади автори. Сред пловдивските поети мои връстници, например, начело с госпожа Франческа, неколцина покрай таз борба с еснафа се прочуха и не са се отървали и досега от грандоманския апломб, който ги тресе именно от ония славни времена, когато подир борбата с империализма и апологията на Новия човек (комуниста естествено!), борбата с еснафа се вихреше с жар, пъчене и весела патардия.

А еснафът – какво! – товарно муле: носи на лобут, не протестира, няма как да отговори, та беше боксова круша за младежта, която демонстрираше пред чичковците и дядките от Т. Живковия Съюз на българските писатели своите възможности. Чучелото на еснафа нашите славни поети от редичката на Априлското поколение и оттам-насам го размятаха като тюфлек по целия тепих пред смълчаната VIP-ложа.

В онез романтични години младият Евгени (бъдещ Евгений) се движеше в компанията на все такива, подобни нему високо интелигентни и талантливи синове и щерки на хора от елита на обществото. Момичетата от оназ компания употребяваха огромни количества грим, обличаха се шик и повечето от тях по-късно станаха съпруги на добре отхранени проспериращи личности. Момчетата от оная компания ни гледаха с пренебрежение нас, сбралите се от кол и въже простосмъртни. И с основание: нали идеха от каймака на България... Толкоз за еснафа и класовото разделение!

Малко по-късно Евгени се ожени за Нери Терзиева, работеха заедно в студиото на Районния телевизионен център, РТЦ-Пловдив, и бяха симпатично младо семейство. Просто съдбата събра двама млади и талантливи журналисти от тоя бранш. Днес Нери е шеф на медийната политика, доколкото знам, към президентската канцелария на Петър Стоянов, а Евгений е, пък доколкото съм чувал, собственик или ръководещ частно студио за телевизионни филмчета и рекламни клипове.

Всичко дотук стои съвсем прилично и обнадеждаващо. Ала защо тоя вече зрял мъж, творец и бизнесмен ми е тема за размишление? Дали заради едва доловимия аромат на мокра кокоша перушина, който излъчва около себе си в медийното пространство? А може би завиждам?! О да, таз ще да е причината да му отделя толкоз място в тая хронология.

07.06.2001. Чета първите разкази от книга на родения през 1931-ва Е. А. Доктороу*****. Романът му „Рагтайм” (имаше филм с щурата красива Лайза Минели по тоя роман) заедно с отлично направения филм ми хареса преди години, още си го спомням. Харесва ми и сега; удоволствието от тоя сюжет въобще не ми е избледняло. Та в предговора към сборника, който освен „Житията” включва и романа „Световно изложение” (1985), редакторът на българското издание отбелязва, че авторът „заслужено си е извоювал както престиж на един от най-изящните стилисти в днешната художествена проза на САЩ, така и предаността на широка читателска публика”.

Бих желал да имам неговия успех, но го нямам. Бих желал като Е. Л. Доктороу да съм богат и прославен, да обсъждат книгите ми, да ме харесват, да редят сладки слова, които да включват думи, като „престиж”, „преданост”, „извоювал”... Суетността чат-пат и мен яко ме тресе. Но се движа в мъгла и мрак като нощен експрес. Нощният експрес, драги граждани, занимава малцина от по-будните, независимо че пращи от енергия. Самонадеяно си мисля, че таквиз сладости ми се полагат по право. Още по-самонадеяно си мисля, че скромността не ми позволява да прекрача в осветените пространства на известността.

Тая илюзия има горчиво-сладък привкус, пенлива е и замайва полекичка съзнанието. И какво от това?! Животът, пък и писането на книга като част от реалния живот, е по-величествено занимание от всякакви суети.

Вероятно неизвестността е някаква версия на самочувствие от друг вид. Казваш си: „О-о, един ден, когато вече няма да ме има, леле, колко ще им липсвам на ония, дето ще прочетат моите книги! Как само ще съжаляват, че не съм жив да ми стиснат една лапа”.

Иначе първите четири разказа на Доктороу не ми създават кой знае какво впечатление, освен че са направени с нежна ирония и печалното усещане за отминаващото време край нас и вътре в нас. На 54 години, тоя американец (евреин, доколкото разбирам) е богат, известен, прославен; на 54 години моя милост е точно обратното на всичко току-що споменато. И все пак, повтарям: аз съм щастлив Homo scribens (пишещ), просто участта ми е такава: монашеска.

Ай, колко романтична гордост има в тоя жест – да не оставиш върху ръкописа името си, да се скриеш под надпис „смирен раб божи”! Което не намалява значението на написаното, както и възхищението ми от автора.

* * *

„Младият поет” Гален Ганев по елегантен начин ми се похвали, че Дружеството на пловдивските писатели е присъдило за изтеклата година Голямата годишна награда на стихосбирката му, т.е. – на него като автор. Пита ме дали познавам университетския преподавател Живко Иванов, чел ли съм негови книги. Да, чел съм. По мое настояване канихме с колегите филолози тоя литературен изследовател на обсъждане върху любопитната му книга за Алеко и Бай Ганьо.

Тогава Гален не се появи на сбирката в методичния кабинет на ІV етаж на училищната сграда. Сега обаче се почувствал задължен да прочете някоя от творбите на критика, който оценил стиховете в сбирката „Шапка и перо” като успех за Гален Ганев и родната литература.

Расте симпатията ми към Гален; тя няма нищо общо със силата на таланта му, ала ми показва част от собственото ми тщеславие. Ами че не съм ли и аз като него, овладян от представата за своята незаменимост под звездите и слънцето?

tisss

___________________________________________________________
_{* Е. Калъчев, сборник с трите романа „Дочакай деня”, „Носач на взрив” и „Прощално за времето на самотата”, изд. 1989, с. 14.

** Е. Калъчев, роден през 1933 година, автор на може би първия честен, откровен роман за събитията по време на т.нар. „колективизация” в българското село.

*** Пловдивчани го наричат тъй тоя широк булевард зарад обилното присъствие на арабски студенти по кафененцата, наредени плътно като ластовичи гнезда едно до друго на поне триста метра разстояние.

**** Колега от СУ „Кл. Охридски”, от първи курс. Днес се явява фактор в Пловдивската общинска телевизия; отличително качество - съпруг на Нери Терзиева, която правеше тандем с Асен Агов в първите месеци на бТВ.

***** Едгар Лорънс Доктороу, „Жития на поети”. Бел.м., tisss.}

Екстри: