Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ВСИЧКО ДУХОВНО СЕ ОБРУГАВА

08.06.2001. Сред 38-те седемнайсетгодишни, на които преподавам роден език и уроци по литература от западноевропейската и руската класика (ХІІІ-ХІХ век) и български възрожденски автори, се чувствам мисионер сред племе антропофаги*. Всякакви форми на пренебрежение, ехидничене, сарказъм, агресивност, егоизъм ми се представят в откровения си вид. Често ме докарва до отчаяние тоя факт.

Опитвам се да ги разбера, да ги приуча към езика на цивилизацията, към подхода с любов и уважение спрямо света, и те грубичко се съпротивяват: посягат със зъби и нокти към мене, настръхват, излъчват на моменти омраза дори. Какво да правя? Изслушвам внимателно, гледам уж с благосклонни очи, а сърцето ми се качва в гърлото.

Дали любовта, която проповядва ап. Павел, е наистина всепобеждаваща?! О, колко посредственост, злост, унижение трябва да си готов да изтърпиш смирено, Учителю, за да не изгубиш тия млади неандерталски души за твоята кауза!

Изпробвам разни похвати да ги привлека на своя страна, и често безрезултатно, но нямам право да се отказвам. Жал ми е, дето са тъй хаотични, склонни да приемат наглостта за свободолюбие. Такива идват от гнездата си; срам ме е да се нарека техен учител, та и на какво ли за тия две учебни години съм успял да ги науча?...

Може би драматизирам, виждам нещата по-тягостни, отколкото са? Колегите ми са вдигнали ръце от тях; доколкото ги разбирам, част от моето поколение ги приема с погнуса. Но това е още по-лошо. Все пак това са деца, нашите деца, най-ценното, най-хубавото, което българската нация в момента има.

Всеки от тия младежи е различен характер, различна съдба. Допуснал съм да се обединят в лошото, но те не са родени с посредствеността и озлоблението; посредствеността и озлоблението са им наложени от средата, в която израстват. Като говоря поотделно с всекиго от тях, те са крехки, податливи за доброто, съжаляват, че са се показвали лоши. Към всяко сърце води тънка, криволичеща през бурени и тръни пътечка. Това събужда у мен странна любов. Дразня им се, но ги обичам, защото това са моите деца, нашите деца, объркани от хаоса в държавата ни, от хаоса в душите ни.

Общество, род, семейство, които не могат да изградят човеколюбив модел на поведение у младото поколение, са обречени на крах. Учителят, Училището като институция... са последната много нежна и крехка преграда пред безчинстващата наглост и грандомания в най-наглия й вид. Българският учител е сред най-унижаваните днес граждани на нацията. Но не са виновни децата, младежите за това положение, защото – без да го съзнават – те всъщност са най-ощетените. За тях униженията тепърва предстоят, ако продължат живота си неуки и невъзпитани.

Всичко духовно и светло се обругава в тая наша родина-мащеха. Има ли смисъл да съществува България, ако тоя стил не променим?

10.06.2001. Чувам реплика в добре направен английски филм („В защита на кралството” или нещо подобно), който въртяха снощи по телевизията: „Да, случват се безобразия, но все пак ние не сме България!”

Кога е правен филмът! Ако днес, тия дни... ме питат какво е Отечеството ми, бих отвърнал с репликата на Роналд Рейгън (той я изрече за Съветския съюз някога, и струва ми се на тая основа спечели президентския пост в едно от най-проспериращите общества), та ето какво бих казал: България ли? Това днес е Империя на Злото, малък къс райска земя, завзет от Злите сили. Тук пращат вероятно душите, извършили тежки грехове в предишния си живот, заточават ги подир инкарнацията**, за да получат възмездие именно тук, в обществото на българите.

Градският транспорт. Претъпкан от хора тролейбус, автобус. Задуха... Разказват ми история, която от години чувам в разни версии, но тя е една и съща...

Петима-шестима яки около 25-30-годишни цигани нахълтват от спирката срещу пловдивските централни гробища, завардват изходите и тръгват методично да преобръщат джобовете на пътниците. Не се крият. Даже не би могло да се каже и че крадат. Те просто си вземат. Издърпат ти ципа на якето, разкопчават ти палтото, провират ръка към вътрешния ти джоб, вадят ти портфейла, отварят го пред очите ти, и ако ти го върнат, макар и олекнал, ги гледаш с признателност и си благодарен, че няма да плащаш глоба в полицията или общината, че не си опазил личните си документи. Мнозина съседи и колеги знам, които са я платили таз глоба от 50 (петдесет лева) – общинска такса, че са преживели in live екшъна: тролеят им е бил превзет на абордаж от мургавите пирати посред бял ден.

Крадат не само пари. Крадат... вече не крадат, а просто си вършат работата: изскубват от вратовете, от пръстите, от китките златни накити, бъркат из чантите на жените, обръщат джобовете на мъжете, разкопчават и ловко измъкват париците дори от пазвите на старици.

Наплашени, нашите хора се извръщат да не гледат: гледат гузно настрани, гледат равнодушно в очакване на реда си да бъдат пребъркани. И нямя протести, никой вече не се възмущава, не повишава глас, да не би да го налети изотзад някой с нож, пистолет или парче водопроводна тръба. Тия професионалисти и на полицая, дето би дръзнал да им попречи, не ще простят.

„Предупредих го хем! – захваща Гошо Въргов. – Беше доста възрастен човек. Викам му: внимавай, циганите тарашат. Наобиколиха го, сбутаха го отляво-отдясно, притиснаха го до стъклото, опразниха му джобовете и той взе да плаче. Вайка се, моли да му върнат портфейла с документите, парите халал да им са. А рейсът пълен с народ! Здрави, яки българи... И всеки си мълчи. Защото ония - с ножове, пък и все бабаити. Намесиш ли се да отървеш стареца, сам ще пострадаш. Прибраха му документите, трийсет лева имал... взели му парите. Плаче тоя завалия, сърцето ми къса... Да беше – да беше към 75-годишен, болнав. Да го питаш къде е тръгнал!” „Към гробищата, къде!” – обажда се Димитър Димзов от втория етаж на съседния вход.

Такивя случки са всекидневие, и не само по линията „26” и „6”. Хиляди са пострадалите пловдивчани. От няколко години не вече кражбата, а пладнешкият грабеж, обирът се е утвърдил като бизнес за част от населението на съседния квартал Столипиново. Ако циганин открадне от своите, самите цигани ще го пречукат, няма да му дадат да вирее. Ей това се вика солидарност и здрав племенен морал.

От т.нар. ромско население – от него не крадат; крадат от българите, мизерно едва преживяващи с мижавите си пенсии или оскъдни, заработени с унижение и пот заплати. Ония, богатите, при които моите сънародници отиват да работят, често са и те българи, но тия богати не ползват нередовния общински транспорт, не живеят в бетонните работнически гета. Луксозните им лимузини, луксозните им домове – не домове, а имения, луксозният им начин на живот карат хлапенцата да мечтаят да са непукисти като тях, а младежта външно ги наподобява в пренебрежението към всичко българско – традиции, песни, бит, начин на говорене. Наглата грандомания – най-тежкият от Седемте смъртни гряха според Библията, ни залива отвсякъде.

Мисля, че това е подла, мръсна, отвратителна война срещу моя народ от крайните квартали. Сякаш някой ловко ни навира в очи мракобесието, което вони на Столипиново, за да обсъждаме циганите колко са лоши. Разбира се, не са лоши всички цигани, но огромен процент от тия наши съграждани крадат, просят, проституират, продават дрога, мародерстват по апартаментите ни, изнудват, мамят, изнасилват, пребиват, убиват... И съм склонен да повярвам, че някой доста успешно ни навира екзотичния манго в лицето, за да не видим кой всъщност е големият грабител в държавата, кой всъщност е облагодетелстваният от нашето унизително положение на цигани и българи, гледащи се изпод вежди. Няма случайни неща!!!

Двайсетина шайки кокошкари мародерстват из автобусните и тролейните линии на града, От десетилетие никой не си е мръднал пръста да стори нещо по тоя проблем. Вероятно и то е част от сценария по разграждането на България чрез противопоставянето на етносите по ей тоя отвратителен начин.

Върха на лицемерието бе, когато Престолонаследникът на Великобритания принц Чарлз специално долетя в България, па кацна с двайсет и шест елитни екипа репортери, за да се разходи като щъркел сред помийните локви и ямите с оглозгани кости на Столипиново, всички да видят колко го е еня за циганите.

Европейската общност чрез своите благотворителни институции проявява майчинска загриженост пак предимно към нашите цигани. Българинът, който плаща такси и данъци, е осъждан и назидаван за лошо отношение към т.нар. хора от малцинството. Говорят за нарушените им права, и вероятно с основание говорят, но за правата на нормалния български гражданин - данъкоплатец и изнасящ на гърба си тегобите на цялата тресяща се от скандали държава, никой зъб не обелва.

И какво излиза?! Българинът си казва: „Абе не стига, че аз му плащам тока, водата, данъците на тоя манго, не стига, че аз страдам най-много от циганските зулуми, мародерства, мързел и гюрултия, ами и белоснежна Европа ме съди, че не съм му постлал и сервирал, не съм му избърсал задника, когато за себе си нямам как да оцелея. Та и защо да раждам деца!” Не желая да мразя, ала някой очевидно има изгода от това състояние на нещата в моето отечество.

* * *

Парадокс ли е? До 1878-ма българите са най-многолюдният и най-обширни територии заемащ на Балканите народ. Северна Гърция, Европейска Турция, Република Македония, Източна Сърбия, Ниш, Пирот, Кавала, Солун, Одрин, Делтата на Дунав, Тулча, Браила, Северна Добруджа – това днес са области и селища, където живеят други хора, небългари. А както е в Гърция и Македония – дори българи да са, назовават се с имената на други етноси. В Одрин, например, някога един от най-българските градове, днес живеят три семейства българи. Предполагам, захранвали сме с население съседните нации. Това добро ли е или лошо не знам, но българският ген е населил целия полуостров с хора, които чувствам свои кръвни родственици. Както щат да се назовават, виждам ги, че са българи, държат се като българи помежду си.

Ще се получи, както с траките. Никой не нарича себе си „трак”, а носим техните характерни особености в манталитета, в своята уседналост, опърничавост, инат (или упоритост – ако повече ви харесва).

tisss

_________________________________
_{* Човекоядци.

** Прераждането.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: