Въведение ІІІ

Мистър Гроган затрака на апарата. Отговориха му и той почна да пише телеграмата на пишещата машина. Но докато пишеше, заговори тъй гордо и енергично, че на Омир изведнъж му стана драго-драго.

- Искат да ме изхвърлят! – викаше той. – Мене, най-бързия телеграфист в света! Аз предавам и приемам по-бързо и от самия Волински, и не правя грешки. Уили Гроган! Името ми е известно на всички телеграфисти в света. Те знаят, че Уили Гроган е най-добрият телеграфист! – Той замълча и се усмихна на раздавача – момчето, дошло от бедняшките покрайнини, постъпило на работа едва вчера, тъкмо навреме!

- Изпей още една песен, момче – каза старият телеграфист, - ние с тебе сме все още живи!

Уилям Сароян, из повестта „Човешка комедия”*

(„Пшеничената нива”) СЛУГА НА ИЛЮЗИИ

13.06.2001. Владимир Куцаров: „В професионален план най-голямото ми постижение е, че сума главни редактори, издатели и други така ми завидяха на таланта в началото на демократичния процес, та напоследък и не рачат да публикуват и едно редче, под което да стои моето име. Разбирам ги”. И т.н. – от статията „Журналистически друмища, пътеки и съдби” в последния брой на вестник „Арт-клуб” (стр. 1-2 на броя от май 2001 г.), която статия представлява изповед, един вид равносметка, отговор на самозададени драматични въпроси от и към автора на поредица саркастични изложения в периодиката.

Чета самоуверени наброски за един труден живот, но не му съчувствам на тоя мой връстник и съграждани. Изправя се пред мен така объркан, така ожесточен! Обичал Джек Лондон и Уилям Сароян; Сароян и на мен ми е между любимите автори... Но основното у великия американски арменец Владимир Куцаров като да не е разбрал – любовта и шеговитата мелодика, утвърждаваща човечността.

Владимир Куцаров бил талантлив??? Ала сарказмът обезсмисля откритията, които прави; напомня ми герой от комиксите, така откровен в ожесточението (а уж защитник на унижените и оскърбените), дотам яростно убеден в собствената си правота, че отблъсква. Предполагам, не успява да се справи със свирепите бесове у себе си. Затова публицистиката му стои плакатно назидателна, плоска, липсва й дълбочината на истински страдащия.

Всичко написано от него може лекичко да бъде отстранено с нежна ирония; той е смешен образ, но не от типа на донкихотовците. В наивността му има безогледност и преиграване, присъщи на войнстващата посредственост** Е, питам се: как човек става слуга на илюзиите си и погубва таланта си?

Речта му изобилства с прекалености, с непремерени изблици на отвращение и гняв – и така сама се обезсмисля; от прекалено засилване губи сила. „Аз-аз-аз” откънтява от тоя стил на изразяване, „аз и ние сме добрите, а ония там, отсреща, са лошите”. Аман! Бактън от твоето самовлюбено "аз", драги незаменими велик Куцаров!

Днешната ни журналистика се задъхва от подобни гласове и не е чудно, че точно Владимир Куцаров бил избран таз година за председател на едно от петте люто враждуващи помежду си сдружения на пловдивските вестникари. Жал ми е за похабения му от омразата талант. Казва „мразя алчността, лъжата, фалша, лицемерието”... но за да ги надмогнеш тия форми на Злото, тъпичко е да ги мразиш, нужно е да ги обясниш грижовно, внимателно; иначе сам падаш в тяхната власт.

Израснах в среда, дето кавгаджийските крясъци бяха част от ежедневието. Макар че не бих могъл да кажа като съседа над мен Васко Новев: "Как да не ми е мръсен езикът бе, братче, като съм закърмен с тия псувни. Ми у дома това "Да ти еба майката" ний си го имахме за "Добро утро, как си!" Усетя ли някой заканително да настръхва, вежди да бърчи, света да оглежда с мръсен блясък в зъркелите, казвам си: „По-далеч от тоз болен мозък! На тоз болен мозък му избили балансите, нищо добро не го чака... ни него, ни ония, дето му се възхищават”. Край такива „захарни петлета” тълпата се сбира за сеир; вдига се пушилка, гръм-трясък... яйце и орех, ах, недей! - труд кървав, боже, пожалей! – па никаква работа не вършат.

16.06.2001. Към осем снощи звъни ми по телефона Гошо Въргов, съседът: да дойдел за малко... „За какво да дойдеш?” – питам грубичко, не точно питам, ами повече отказвам. А той: „Трябва да говорим по една работа. Удобно ли е? Да не си зает?” „Не съм зает. Идвай!” И след петминутка тичам да отворя вратата.

Открили му рак.

Като отишъл за резултата от изследванията на стомаха, представил се за съсед на болния. „Вие какъв сте му на тоя човек? – попитали го. Той казал: „Комшия ми е, лежи на легло. Прати мен да му взема изследванията”.

Човекът, именит специалист в тая област, заклатил глава печално: „Не са му добри резултатите, хич не са добри. Ако решите, кажете му. Сам преценете дали да му кажете, но то си е стопроцентов чистокръвен рак”.

Отърчава Гошо с епикризата при позната лекарка, оная, дето го насочила към тия изследвания. Разправя: „Седя аз, а тя, значи, е встрани от мене. И като прочете, спогледаха се със сестрата и поклати глава, устни прехапа, демек – лошо. Ама не знае, че с крайчеца на окото следя реакцията й. Обръща се към мене, мило ми се усмихна, взе да говори как ще се оправя... че ще се оправя де, и все от тоя род... Пък аз й викам: Нали миналия път, като идвах, ви казах: рак е. Не се тревожете, аз съм психически подготвен”...

Облякох се, отидохме в кварталното кръчме „Диксън”. Усещам, не го свърта на едно място. Изпуших осем цигари за нула време. Аз пия бира, той – неговата мастика с гроздова, ама не си чукаме чашите... Стори ми се кощунствено да река „Наздраве!” Зад гърба ми креслива компания от вечните махленски михлюзи пляска белот, гнусно се препира, пак се псуват на майка, както обикновено. „Не трябваше да казваш на Дочка***. На нея не трябваше да казваш.” „Да. Сбърках, че й казах. Само ще се притеснява, пък и хич не е добре със здравето. Не знам как ще се справя сама жена.”

После заговорихме за предстоящите избори, за нашите политици: че българският политически елит основно се състои от измамници и селски тарикати, морално провалени хора. Казвам му: „Щом имаш болки от месец-два, може да е в начален стадий. Да-да, сигурно е в началния си стадий... Ще го изрежат, ще те тропосат, ще го запечатат туй чудо веднъж завинаги. Добре е, че са го хванали още от началото”.

Разбърза се. Тръгна да плаща сметката. Плати, и ето – вървим полекичка двамата в тъмното. Нашият блок е на двеста метра пред нас; огрян от запалените по апартаментите крушки, напомня ми централния корпус на пътнически кораб. Минава ми през ум, че всички в тоя кораб сме пътници закъм Рогошките гробища. „Ей, ама това лекарство, дето ми го биха, голяма работа... – рече моят приятел внезапно обнадежден сякаш. – Ама така ми е добре на стомаха...” „Ще се оправиш – говоря повече на мене си, - медицината напоследък много е напреднала. Няма как да не се оправиш. Сигурен съм, че ще се оправиш, знам си аз, ти си издръжлив, печен си, какво ли не ти е минало през главата! Няма начин да не се оправиш.” - И преметнах ръка през рамото му.

tisss

_______________________________________________________
_{* Уилям Сароян, „Човешка комедия”, бълг.изд. 1959, финалът на глава шеста.

** По подобен начин из форумите за политика се подвизава личност, която себе си титулува под път и над път „Философ” и „Психолог”. Бях в девети клас, учехме в сградата на старата търговска гимназия, когато в аулата влетя един подобен образ: старче с лъскава като кратунка за баня главица, върху чийто гърди се полюшваха като ордени и медали вързани с телчета капачки от консервни кутии и бирени шишета. Старчето настояваше, че се сражавало с турците на връх „Свети Никола”, че за него е Вазовото „Опълченците на Шипка” и че от известната картина на Ярослав Вешин именно то - човечето с тенекиените отличия, държи камък над главата си тъкмо преди да го зафучи към урвата. Художникът Вешим в разгара на боя го рисувал, тъй да се каже, от натура. И за всички тез лакърдии идиотът искаше от нас, дето го бяхме зяпнали като паднал от небето, да му дадем по мизерни някакви си двайсет стотинки да си купел венец от алени рози. Па що алени... и къде ще ги дене, един дявол знай.

*** Евдокия, откакто я помня - вечно болнавата, вечно мрънкаща съпруга, за която Гошо все се притесняваше. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: