Крайпътен ресторант

- Госпожо, питате дали съм чел нещо от Паолу Куельо или Паоло Куелю... Ами не съм! Аз, госпожо, от петнайсетгодишен след една тройка заради плодовития Дикенс съм се тържествено клел да чета другите автори само информативно, по диагонала, прескачайки по-плътните пасажи и плъзгайки се отгоре-отгоре по рехавата пряка реч.

Знаете ли какво казва Уилям Сароян по тоя въпрос за четенето! Казва, че си решил половината проблеми относно вечните интриги между авторите, откак разделил човечеството на читатели и писатели. Значи, аз съм от тия, дето пишат. Да четат читателите!

(Из разговор между благородна дама с широкопола капела, отрупани с по три златни пръстена десет пръста и карамфил на ревера пред мънзърка чашка кафенце, от една страна, и от друга страна - мъж в най-хубавата си възраст (демек - неопределена!) край три шолички: едната опразнена, двете - с вряла, силно подлютена с дъхав чесън шкембе-чорба край три запотени чаши пенлива бира "Ариана", от които първата - отпразнена около едната трета. Мъжът - олицетворение на девиза: "Убуу работимо, ама и убуу са ранимо!" и все пак с вид на щастлив скитник.)

АГОП

На М. - с дълбок реверанс!

Агоп е сух и дребен. Косата му е бяла, къдрава, вее се сред тълпата от щъкащи насам-натам клиенти на адвокатските кантори в Пловдив. Ако не беше адвокат, Агоп с успех би могъл да бъде превъзходен актьор, славата му би затъмнила известни светила на това изкуство, би напуснала границите на България и Европейската общност.

Той е нещо от типа на Шарл Азнавур, да речем. Като слушам шансоните на Азнавур с трепкащия му глас, обзема ме чувството, че френският арменец Шарл е дълбоко човечен, би подал ръка на изпадналия в беда – с евро, със съвет, с прекрасния си топъл, вибриращ глас, с поглед и усмивка... Агоп също е дълбоко човечен, но освен моментите на доброта и човеколюбие, той може да бъде и съвършен мерзавец, за когото няма майка, няма татко, реши ли, че са засегнати свещените му лични интереси.

Кой знае защо, аз обичам българския арменец Агоп, а мога да наредя купища сладки приказки за Шарл с душа, изстинала като нафтова печка в мразовит януарски ден.

Всяка сряда от пет и всяка неделя от десет Агоп и неговият брат близнак са на тенискортовете зад общинския стадион, бъбрейки нехайно и на висок глас за незначителни нещица, забележете! – казани на развален френски. Братята дотолкова си приличат външно, че разсеяният наблюдател може да реши, че вижда едно и също човече как подскача, пласира се ловко и забива красиви пасове пред голямо стенно огледало.

Облечени в бутиков екип на фирмата „Adidas”, целите в бяло, отстрани – три тъмносини канта, три-четвърти снежнобели мъхести чорапки и рекламни кепета с прозрачна целулоидна козирка на фирмата „Marllboro”, Агоп и брат му Арам са седмичната атракция на тенискорта. Случва се не само сто и десеткилограмовите буцести хвърлячки на чук и двуметровите мъжкарани от представителния женски отбор на „Марица” да ги съзерцават с влажни теменуженосини очи, но чат-пат футболистите от местния треторазреден отбор на „Марица” идват да им се полюбуват.

Двамата се появяват с жигулито на Агоп, което блести като новичко, макар да личи, че е поне трийсетинагодишно. Плавен завой, изскърцват спирачки, гумите леко поднасят, вдига се облаче прах и две белокоси глави с настръхнали като на китайски петлета перчеми едновременно щръкват от двете страни. "Кески ну ферон иси!" – казва едното петле. "О-о-о, мон шер ами!" – изпуска капризна въздишка другото. Но да ги оставим да си разиграват театрото, докато ви кажа няколко думи за кварталчето, откъдето са се пръкнали на белия свят.

Такива кварталчета има във всеки уважаващ себе си град. Те не блестят от чистота. Тях не ги показват на чужденците. Местните комунални служби се отнасят към тях като към заварени дечурлига от бившата съпруга, а в общинския съвет общинарите даже и не подозират, че съществуват. Обаче тези махалички, пазещи цялата пъстрота и мизерия на бедняшката традиция, са островчета на свободолюбието и волнодумството.

Тук псуват президента и Народното събрание с кеф и самочувствие, пускат перки пред непознатите и се сгърбват от притеснение пред кварталния бакалин, гледат мазно в очите районния данъчен инспектор или някое полицейско нищожество и бълват змии и гущери зад гърба им. Ако си ги излъгал с хиляда лева, ще си замълчат, ще преглътнат и няма да имаш дертове с тях, но пази боже да става дума за пет, па даже и за мизерни два лева, за да почерпиш приятелката си с бира или сладолед... Ще ти извадят душата, докато не си върнеш борча, по петите ти ще ходят, ще мрънка или ще кълнат според случая, компанията и настроението, но тия левчета като поп ще си ги върнеш.

Властта не ги обича, но и те я ментят както могат и доколкото им позволява фантазията. Тези хорица се клеха във вярност на пребоядисаните комунисти преди изборите, взеха купончетата за по две кила телешка мръвка, когато и пилешкото беше кът, с уверението, че ще гласуват с червената бюлетина, и после се оказа, че стопроцентово са гласували за СДС. Когато новооглашените „сини” властници почнаха да демонстрират лакомия и грандоманство по-противни от познатите досега в Пловдив, същите тия щастливи гласоподаватели изпокъсаха седесарските афиши от стените и прозорците на кафененцата и почнаха да говорят, че не искат да си имат работа с хайдуци.

Тук хората си знаят и кътните зъби. Цялата прелест и мизерия на изменчивата завистлива природа на пловдивчанина-кореняк пулсира из порутените къщурки между разсипаните турски зидове и занемарени дворчета с чешма на двора и кокошарник зад разбрицания кенеф.

В такава къщурка с пет каменни стъпала пред антренцето живурка Азник, майката на близнаците. Изгледа ги и ги изучи сама, като плетеше, бродираше и фъкаше чеиз за арменските момичета от сой. Защото едно арменско момиче от сой винаги крие на дъното на душата си и няколко изстрадани от Азник Вдовицата нещица, плетени на една кука.

В съдебната зала Агоп е неотразим. Не са за завиждане онези адвокати, срещу които той упражнява красноречието си. Това са мътни потоци от остроумия, ехидни забележки относно външния вид на опонента, надменен лицемерен смях, редуван с припадъци на човещина и каскади от безскрупулни нападки. Интересното е, че в повечето случаи номерата му минават и съдът взема решения, благоприятни за клиентите на господина.

Затова е и толкова търсен. Затова и по-младите сред адвокатското съсловие, съхранили все още остатъци от идеализъм и собствено достойнство, избягват да опонират срещу него, просто намират претекст да се измъкнат, отказват да се заемат с клиенти, за чиито противници пледира Агоп.

Напоследък Агоп се развежда. И този развод е друга епична страница от неговата поучителна и бурна биография на махленски злосторник. Деца нямат. Имат вещи... Разни стари парцалки, скринове – родови гнезда на племена от червеи дървояди, столове, под чиито лъскави калъфки стене прогнилата старина. Но той държи на тях, както удавникът-корабокрушенец в страховития океан сред безпросветната тъмнина се крепи над водата, вкопчил се в отломка от блестящо, но заминало на дъното минало.

Когато приключи поредният тур от пренията в съдебната зала около бракоразводното дело, по-точно – от последвалото дело за подялба на семейната имуществена общност, какъвто е терминът, Агоп изтичва при своята адвокатка госпожица Баева и я залива с порой зловонни фразички.

Той вечно е недоволен. Него вечно някой с нещо го ощетява, обижда, пренебрегва, недооценява. И този низ от театрални сцени, фарсове, репризи и скечове изтощава всичко живо около него, като се почне от адвокатката му, мине се през всичките му приятели, близки, познати, та се стигне и до случайни неволни свидетели, непосветени в грандиозните му душевни мъки и драми.

Бившата му съпруга Арусяк Четинян освен едни големи очи няма нищо друго на лицето си. Просто нищо друго той не й е оставил. Чудно е все пак как е издържала дотук. Защото този отвратителен нехранимайко и лъжец е умен, интелигентен и подъл.

Да го видите само как си пали цигаратаа... То е ритуал. За такива турците казват адам-салтанатлия. А как поставя лист в пишещата машинка „Remington” – модел 1923 година с изхвърлящи се напред лостове за печат, докато неговият клиент зиморничаво кърши пръсти, притеснен, изпълнен със страхопочитание към нашия съдебен лъв...

Да-а! Това е Агоп. Едно жестоко малко божество, което движи около себе си случайни хора със случайни съдби, водовъртеж от изящно скроени щури измислици. Не дай, боже, да попаднеш в неговата сфера на влияние!

Накрая да обясня все пак защо ми е симпатичен този малък тиранин. Може би... защото, въпреки всичката си безпомощност пред съдбата, въпреки страха и скудоумието в нашия мизерен провинциален живот, успява да наложи нещо динамично, нещо свежо и парливо в общия унил и равен пейзаж. Може би защото у Агоп в твърде чист вид лъщи Усмивката на Дявола.

И си мисля понякога дали върху лицата ни не са останали вече само едни очи, народе!

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: