Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) СТУДЕНОКРЪВНО НЯКАК СИ ОПИСВАМ... (2.)

_{Продължение от 28.06.}

Постиженията на 36-годишния през 1966-та Емил Калъчев в разгара на Т. Живковото т.нар. „строителство на новия човек”:

1) Че човек не се ражда враг, т.е. Емил оборва фактически една от аксиомите, върху които се основава „класовата омраза” – термин, насаждан от комунизма като идеология на практика от 1917-та, па и до днес в метастазите на посткомунистическите общества, в новоименуваните у нас неокомунистически партийни центрове БСП, СДС, Савовата Демократическа партия, Мозеровото БЗНС, Догановото ДПС...

2) Че като автор се е вглеждал съчувствено и с разбиране към човешката драма на т.нар. "народен враг", защото тая лична трагедия на погубения от политическите омрази живот просто крещи от страниците на романа „Дочакай деня”;

3) Че книгата призовава към човечност – нещо така противоречащо на партийния фанатизъм и ортодоксия не само у комунистите; видяхме го тоя фанатизъм като стил най-ярко и най-противно изявен у хардлайнерите на СДС – ще се изпоядат помежду си...

4) Че тоя сюжет разбулва суровата истина за уж първобитните типове по строежите на социалистическата държава, но и снема лакираната табела „Ние строим пътя, пътят строи нас!”

5) Че показва начина, по който у нас масово се е провеждала колективизацията в селското стопанство. Не че тая истина не е била известна, но това, доколкото ми е известно, е първият сполучлив текст за обглеждане отвътре на драмата у стопанина в периода на колективизацията, а не плакатна показност от позицията на партийната „правда”.

Романът „Дочакай деня” внушава: „Не си играйте със съдбата на човека! Не го мачкайте, не му натрапвайте вашите готови генерални решения за щастие, не му навирайте в очите безогледно умозрителните си идеи за живота и света! Оставете го сам да решава; коренът, генът, творческото начало (ако го има у него) ще му подскажат личния му път в живота".

Тая теза воюва с манипулаторите на цели нации, с разпоредителите над съвести и съществования, с бетонното самолюбие на партийните галеници и шмекери не само от времето на Леонид Брежнев и Т. Живков.

Едва ли 36-годишният автор е предполагал каква буря си поръчва. Тук, разбира се, е необходима значителна доза чистосърдечна наивност и неразбиране срещу каква мракобесна, идеално смазвана от потрошени кости и кръв човешка огромна машинария се изправя. Това е 1963-та – разгара на концлагерите, където пребит с тояга полумъртъв човекът е хвърлян за храна на освирепелите от глад домашни прасета. Буквално!!! Мога с часове да преразказвам тук ужасии: от превръщане на човек в леден къс, обливан с вода при сибирски мраз, до страхотни перверзии над човешкото съзнание.

Такъв наивник през 1981-ва бях и аз; наивник бях и през 1990-та, когато за няколко месеца време повярвах, че комунизмът наистина си отива от нас...

Когато прочита оригиналния ръкопис, независимо че Емил е приеман за свой – работи в партийното издателство „Народна младеж”, пише по договор тоя роман... – шефът на издателството Дико Фучеджиев („Звездите над Велека” на Фучеджиев бе нашумяла книга през 80-те години, Фучеджиев го представяха като значителен автор)... та шефът на издателството, един от нашумелите успешни белетристи по онова време, се държи като човек, решен да премълчи какъвто и да е коментар, но дава да се разбере, че да се пише за тия неща по такъв – уравновесен, придържащ се към факта – начин не е безопасно.

И естествено договорът е разтрогнат.

Година или две по-късно все пак книгата се появява като продукция на едно провинциално издателство – пловдивското „Христо Г. Данов”, където сърцати хора явно рискуват с тоя ръкопис не само служебната си кариера... Десетина дни романът „Дочакай деня” е по рафтовете на книжарниците, след което книгата е иззета по нареждане отгоре, от централата на партийните копои, такива като Георги Джагаров и стари кримки на Партията като Тодор Павлов, да кажем. Редакторът Георги Стоянов* е пренасочен към друга работа – нищо, че е бил до тоя момент партиен секретар в пловдивското издателство. Художникът на титулната илюстрация Христо Брайков – дотогавашен отговорник по културата в ЦК на БКП, е смъкнат от високия пост и пратен в „седма глуха”. Авторът е натирен, остава без работа.

Преди това обаче е имал драматичен разговор с тогавашния шеф на окръжната партийна организация Дража Вълчева**, с която ги свързва младостта им в Карлово. „Е!? Как си могъл да ги напишеш тия работи!” – Нещо от тоя род укорно изрекла Вълчева...

Има елемент на тщеславие, но ме озадачава, да не кажа: възхищавам се на - настойчивостта на автора, предложил отново за печат „Дочакай деня” години по-късно, току в навечерието на горещите събития от лятото и есента на 1989-та, като първа книга в сборник с още два негови романа („Носач на взрив” и „Прощално за времето на самотата”). Трилогията излиза от печат на 25 ноември 1989 година. И... отново същата реакция

Тоя път книгата не стига до масовия читател. Застоява в складовете на ДП „Печатни произведения” из цялата страна. Приятел от Търговище успява да задели стотина бройки, звъни на автора да иде да си ги прибере, т.е. да си ги изкупи. Останалият тираж от общо 20 137-те екземпляра на сборника с романа „Дочакай деня” на Емил Калъчев е изпратен във „Вторични суровини” за претопяване. Истинско аутодафе над книга, в която се съдържа истината за едно от най-срамните деяния на червената власт в България. Забележете, това става година след „славния” Десети ноември, когато ние наивно припявахме шлагера на Васко Кръпката "Комунизмът си отива, о йе!" Отива си комунизмът, ама друг път!

А ние си мислихме, че комунизмът си отива, че комунизмът, след като БКП се е преименувала в БСП, вече не е манталитет и стил, зает от Маркс, Ленин и Сталин, а нещо друго: обновен и демократичен модел на обществени отношения.

Студенокръвно някак си описвам тия факти, но зад тях са завъртени ужасно много съдби, страсти, странности, присъщи на културата и изкуството у нас. В 1989-та и 1990-та, мисля си, когато комунизмът като водеща теория по-скрито или явно вече даваше знаци, че слиза от историческата сцена, тайно и трескаво са се копаели новите, по-удобни укрития и траншеи за предстоящите новобогаташи, за появилите се буквално из небитието за една нощ родни капиталисти и „демократи”... Какво толкоз би ги притеснил тях, „червените гробокопачи на България” някакъв си роман от провинциален писател?!...

Е, добре! Но вижте ожесточението, вакханалията, дивата еуфория от същата тая 1989-та и последвалите я десетина години на бурни обществени преобразования! Кой разпиляваше народа на парцели и партийки – фиктивни партии с гръмки имена и войнствени декларации. Тия „нови демократи” – сега вече все повече се разбира! – мътеха тинята, тях обслужва всичката тая отврат - мутри, простащина, чалга, шоумени на гаврата, наркотици, фалшиви застрахователи, показни убийства, насилие-насилие-насилие, обезличаване на културните институции, училището, срив на възпитанието, срив на семейството като институция, срив на нравствеността в невиждани досега у нас „феномени на пошлостта”.

Свършиха си работата: присвоиха, каквото можаха да докопат от общонародната собственост, сега могат и да огласяват колкото си щат списъци на верни ченгета, безкористни доносници и храбри социалистически разузнавачи в чест на собствения си унижаван до смърт народ.

01.07.2001. Прозата на Емил Калъчев – впечатления от разказа „Тончовци” и романа „Дочакай деня”...

Аромат на горска шума, на планина, на снежни преспи и подгизнала камениста пръст, на потни тела, цигарен дим, на дъсчени бараки, обитавани от шумни, задъхани, открити и жизнени несретници, които – бягайки от миналото си, тук на обекта, откриват своето малко, изстрадано щастие.

Те са хубави така, с илюзиите си. Едновременно наивни и дръзки, присмехулни уж, а всеки – затаил някоя човешка драма. Писателят - ненатрапчиво, без интелектуална претенциозност, е сякаш един от тях: приема ги каквито са, обгражда ги с обич, опитва се да ги разбере, рядко се случва да осъди някого от тях, и то е непряко, осъждане чрез внушение.

„Тончовци” е може би най-хубавият разказ на Емил. Свеж, сочен разказ. Разказва минали работи, но и доказва, че добрата, честно написаната литература не губи стойност, при каквито и обстоятелства да я поставим, през каквито и перипетии да минава през пътя си до нас, читателите.

Хуморът надделява. С обична ирония са осветени отвътре образите на назованите: Тончо, Киряк, Милан, Стамат, Дългото... и неназованите. Това е психологически изпипано платно на т.нар. „бачкатори”, хора от кол и въже, от плът и кръв, които трудът облагородява, без да ги прави светци.

Рисувано е с едри мазки. Напомня ми на места прозата на Михаил Шолохов („Разораната целина”, например), но е наситено това платно с нашенски колорит, с българско светоусещане от времето на 50-те и 60-те години на ХХ век, когато – както писа роденият в село Добромирка, Габровско, наметнат с работническа ватенка Пеньо Пенев – ...когато се наливаха основите на една неосъществила се (а може би и изобщо неосъществима!) много красива мечта за общество на Свободата, Братството и Равенството.

Киряк е бивш семинарист. Мерак му е да стане бригадир. Милан е новобрачен, към 25-годишен. Ражда му се момченце... Дългото е 40-годишен, за пари дошъл; бяга, за да не плаща издръжка за извънбрачно дете.

Чудна е сцената, когато Стамат и Дългото дежурят през нощта, а навън е порой и двамата, фиркани, се ловят на бас дали реката ще ги отнесе барабар с бараката, в която са се сврели...

Ето я и „конкуренцията” – все млади прилежни, нахакани момчета. Наричат ги „чапайците”. Идат с бригадира си на обекта... Ето го и новодошлия ръководител инженер, дошъл да смени бившия, уволнен дисциплинарно заради далавери... Ето и готвачката, 19-годишно моме, окумуш, хубавица... Любовта на готвачката връща Дългото на обекта.

Стамат, към 40-годишен, връстник на Дългото, бивш магазинер в бакалски магазин, пък е образ на любовчията-коцкар, мор за женското сърце и женски блянове за опитомен добитък...

Бившият отец Никодим, с пет щерки и двама сина зад гърба си, е тръгнал по обектите пари да напечели за къща на всеки от синовете, па го повлякъл самотния живот на бекярин (стар ерген) и „забравя” да се върне у дома си, тук му е по-мило...

Всички тия хора Равнината (разбирай: несретният скучен живот) ги е изтласкала в планинското усое, сякаш за да се пробват сами кой колко струва. В тоя котел от характери и съдби стават явни и дребните слабости, и тежките грехове, но то е и оздравително, и пречистващо събитие за силния характер.

Бурята иде да напомни, че току-тъй не можеш да си тръгнеш. Тръгват си Тончо, Стамат и Дългото, решени веднъж завинаги да скъсат с обекта, с това лудешки амбициозно прокопаване на тунел през каменната гръд на планината... Тръгват си, ала се връщат. Оказва се, човек от себе си не може да избяга. Щом сърцето е тук, на обекта, при калта, пороищата, усилния труд, безсънните нощи, когато щастието прелита наоколо и не го виждаш, но усещаш пърхането на крилата му като собствения си пулс...

Романът „Дочакай деня” е правен чрез друга бленда; това е сдържан, по-строг разказ, обединяващ чисто криминална история (убийство, бягство от концлагера, бягство през границата) с печалната мелодия на една обречена любов (Желяз и Евдокия). Четейки за тия двама нещастни влюбени, не можеш да не намразиш до смърт комунизма. Не знам за друг тип читатели, но за мен това бе точно така: преживях го тоя литературен сюжет като емоционален потрес.

tisss

___________________________________________________________
_{* Белетрист на романи и разкази за българското село, между които ми се е вбил в съзнанието „Хубавицата крадла”, ама повест ли бе то или роман, не помня.

** По това време Дража Вълчева е кандидат-член на свещения кръг партайци около Т. Живков, неговото Политбюро, огненият стълб на властта в България.Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: