Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ПИЯНСТВОТО НА ЛЕСНИТЕ ДУМИ

03.07.2001. Цитат от Владимир Янев, от стихотворение (?) „Писмо да Димитър Кирков”:

В предградията на нещата винаги съм бил,
а никога не съм ги завладявал...

(Из книгата „Цигулката на Енгр”).

Наброски от прочита на двете, издадени през 2000 година, книги на Вл. Янев, особено от „Цигулката на Енгр”.

И тъй... Литературщини, дестилиран снобизъм. Митологизиране на пиянството в буквалния му смисъл като вид героизъм. Цитатничеството възведено в качеството стил, т.е. демонстрации на рутина и начетеност заради самата демонстрациия: демек, много чело - много знай!

Всезнайство. Авторът има отговор на всякакви въпроси, нещо като готварска книга с готови рецепти за прилежната домакиня.

„Остроумия, зад които е мрачно” (стр. 37 от книгата „Съдържания”, сборник на нещо като разкази, да използвам част от остроумно заглавие на Уилям Сароян - "нещо като нищо на света"... Пак от тая книжка: някой си... „искаше да го измъчва (някого си – бел.м., Г.Б.) или по-точно да види как той се преструва, че се измъчва” (стр.44). Това какво ли ще да рече?

Чета и – леле, каква скука, каква напудрена дълбокомудрена проза! Но то не е проза, а претенция за изключителни постижения в сферата на словото. Виждам лицето, образа на пишещия: чоглаво ми е за него – толкова чист, толкова непокварен! Това е отворен, любопитен за света характер. До дълбоки старини (а обикновено тоя рядък вид образцови личности живеят по 110-130 години) тия носят детското у себе си; просто не успяват истински да се отчаят и страдат именно по тая причина: животът някак ги заобикаля, обгръща ги, без да ги докосва – като пеперуда, носена по течението на Марица. "Животът с грубите лапи чилични" сякаш внимателно се грижи да не изтрие пеперудената им окраска*, прашеца от нектар, вкуса на амброзия, който излъчват.

Не ми е под ръка книгата „Великият Гетсби”; под ръка ми е може би най-хубавата книга на Ърнест Хемингуей, издадена посмъртно, та ще се задоволя с по-обширен пасаж на Хемингуей относно Скот Фицджералд. Университетският преподавател по литература Владимир Янев заслужава тоя жест на внимание.

Признавам, пристрастен съм към човека и някогашния приятел Владимир Янев, какъвто го познавах в реалността, и не мога да не се отнасям със симпатия. Имам сериозна лична причина поради жест преди двайсет и три години (1984), когато ми позвъни по телефона да ме окуражи; смяташе, че съм отчаян и потиснат от пасквила, които бе писал за стихосбирката ми „Сутрин рано” някой си Свилен Панков... Такъв жест не се забравя!

Затова, и за да няма илюзии помежду ни, ще го кажа ясно: не си падам по прозата на Владо, но харесвам човека, артистичния характер у него. Неговите студенти от Пловдивския университет имат късмет, че именно той им преподава българска литература; изкушавам се някой ден да си залепя изкуствени мустаци, брада от изкуствена кожа и оборудван с тъмни очила да вляза в залата, където свещенодейства: говори разпалено, горещи се, преживява чуждите сюжети, както може би и самите писатели не са ги преживявали.

Та ето го въпросния пасаж, който не знам точно защо, но мисля – приляга към представата ми за тоя мой връстник почти и съгражданин филибелия...

„Талантът му – отбелязва Папа Теди** във въведение към главата „Скот Фицджералд” в „Безкраен празник” – беше тъй естествен като шарките от прашеца по крилата на пеперуда. Едно време той не разбираше това, както не го разбира и пеперудата, и не забеляза кога прашецът се изтри и шарките избледняха. По-късно той разбра, че е с повредени крила, разбра как те са устроени и се научи да мисли, но не можеше вече да лети, защото любовта към полета беше изчезнала и той можеше само да си спомня как непринудено бе летял по-рано.”

Не зная как изглежда за посветилите се на филологическата наука младежи, но е интересен тоя стремеж именно от гледна точка на понятието „инфантилен” не в назидателен, а във възможно най-добронамерен смисъл. Защо някой иска да изглежда по-едър, по-умен, по-авторитетен – досещате ли се защо? В сборника „Съдържания” преобладават текстове, претенциозни до немай къде, и пак авторът не е успял да развали от снобизъм очарованието на някогашния бедняшки, естествен, наивен, самолюбив, глуповат и щастлив в ориенталщините си Пловдив.

Всички ние, родените тук, сме негови деца и аз съм радостен, че Владко е мой съгражданин, а пък и аз съм съгражданин на един много велик български писател, публицист, учен и човек, „способен на мощни пристъпи на справедливо възмущение”".

„Истинската история на Христос и Юда” – един от текстовете е, подозирам, упражнение по софизъм и реторика, по доказване на всичко и нищо, всеядност – макар и устроена върху една от строгите зен-будистки притчи. Многозначителност толкова обширна, че преиначава и обезсмисля философията, в случая – сюжета за предателството.

Най-приятното е, че авторът сам си вярва и личи колко е доволен от себе си, точно когато бъбри кощунствено... Още един ефрейтор с маршалски жезъл в раницата****. И какво от това! И какво толкова!

Не съм сигурен изкуството, и по-конкретно - художествената литература какво е; има талантливи личности, на които и то им е ясно. Затова изглежда ходят по площада с угрижено вдъхновено лице – избират най-подходящо място за мраморен паметник, който да ги увековечи за поколенията прозорливи тълкуватели: в снежнобяла тога с ресни по края и широки дипли, горди, мъжествени, достойни за възхищение.

Ала защо си мисля, че има някой много по-велик, по-значим от ония, дето ръкомахат и възгласят патетично от трибуната. Въпросът е как нему да внушим колко именно от него самия животът му зависи; пък и всички ние, ръкомахащи и сладкогласни оратори, именно нему дължим преди всичко уважение и вярност. И това е обикновеният простосмъртен човек, в нашия случай – униженият и оскърбен българин.

Не е ли тъй?!

Сред анархистите били известни доста чисти, високо морални личности. Това обаче оправдава ли анархизма, отрицаването на всякакви форми за организация? Любопитна ситуация – Юда и Христос хвърлят жребий кой от тях да е Предателят и кой – Светецът (вж. стр. 91 от цит.съч.!) „Истинската Идея не се нуждае от Организации. Организацията е лъжа – колкото по-съвършена и по-мощна, толкова по-вредна” (стр. 93).

И по-обширна извадка накрая (стр. 109), която ми звучи като просветление, та спокойно може да се отнесе към самолюбивия автор: „А самият ти се увличаш от пиянството на лесните думи, пронизват те тръпките на инфантилния възторг”.

Колкото до руските писатели, до споровете, възторзите и общуването с тяхната разкошна атмосфера... тук нищо не мога да река, освен да завидя на Владимир Янев, ама ей тъй, най-приятелски, най-смирено.

tisss

____________________________________________________________
_{* В шедьовъра „Великият Гетсби” Скот Фицджералд има пасаж, в който – ако се не лъжа - използва пеперудата като метафора, когато коментира главния герой.

** Така се обръщали към Хемингуей близките и приятелите му.

*** Цитатът е от романа „Параграф 22” на Джоузеф Хелър, с. 73 на бълг. издание, сам ми се навира в очите...

**** Любима сентенция на руския маршал Александър Василиевич Суворов (1730-1854) от епохата на Наполеоновите походи. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: