Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ЗАЩО НЕ СЪМ ПОСЛАНИК

07.07.2001. В края на зимата тая година, в коридора на третия етаж, край тоалетните една от моите десетокласнички, Теодора, след като злобееше насреща ми десетина минути, пък аз мълчаливо я слушах, внезапно избухна в жалки ридания, разхлипа се, заразмазва сълзи, зашепна, съскайки конвулсивно, обзета от отчаяние:

- Мразя Ви! Разбирате ли...? О-о, как Ви мразя!

- Защо ме мразиш? – заекнах потресен.

- Вие сте причина моят брат да умре. Не може да не знаете! Моят брат си отиде и заради Вас...

- Не знам кой е брат ти.

- Не може да не го знаете. Били сте му учител в осми клас и трябваше да се явява при Вас на поправителен изпит?

- Но аз не оставям на поправителни изпити – казвам, – попитай когото искаш, и ще видиш, че трябва да е изключителен случай да остане някой на поправителен изпит при мене.

- Казали сте му да научи наизуст „Изворът на Белоногата” и той много се притесняваше. О-о, как Ви мразя! Брат ми беше много болен, брат ми умираше, не можеше да става вече от леглото, и все учеше тая скапана поема, защото Вие така сте му казали. Мразя! Мразя Ви! Мразя Ви... – цялата подгизна от сълзи.

- Не знам кой е брат ти – повтарям и потретям като развалена грамофонна плоча, - нищо не си спомням.

- О-о, знаете го, и още как! Не може да не си спомняте.

- Добре, покажи ми снимка на брат ти, ако имаш.

И тя с треперещи пръсти ми подава цветна фотография на брат си, сниман с другата й сестра, и двамата вече мъртви: бяха ми ученици и всички, които им преподавахме, виждахме, че са обречени; лицата им имаха оня вид, присъщ на неизлечимо болните от левкемия (рак на кръвта) – нещо вродено, нещо объркано в биохимията им по рождение.

- Да – казвам, - това е Тошко. Тодор. Наистина е бил мой ученик. И сестра ти ми е била ученичка... Но защо досега нищо не си ми казала? Защо толкова дълго си носила у себе си тая злоба?

И тя пак:
- Мразя Ви!!!

Не виждах за какво да се чувствам виновен, стана ми жал за Теодора. И тогава й казах: - Лесно е да обвиниш. Но помага ли ти с нещо омразата! Омразата те разяжда като киселина отвътре. Ето, изрече нещо, което ти е тровило живота. Така е по-добре, че го изрече, изкара го от себе си навън... Но не оставяй тая киселина да те разяжда повече, а пък аз ще се опитам да ти помогна, доколкото ще ми позволи твоята омраза и доколкото ми позволяват силите. Човек не бива да живее в омраза, разбираш ли. За тебе е лошо, ако не превъзмогнеш омразата.

Ей такива глупави празни приказки й наговорих там, в коридора през голямото междучасие край ученическите тоалетни. И тя се отдалечи с приятелката си Пенка, която ме гледаше настръхнала, с ненавист; да можеше, би ме изпепелил тоя презрителен поглед.

На страница 412 от романа „Параграф 22” на американеца Джоузеф Хелър откривам изречение, което възкресява тоя епизод от миналата зима; ето го това изречение: „Йосарян усещаше как омразата го гори отвътре като киселина”.

Две учебни години – миналата и тая, това момиче, Теодора, ми създаваше непрекъснато проблеми с предизвикателното си държане в часовете по литература и български. Засичало ме е с груби, отвратително невъздържани реплики винаги когато е откривало повод да изрази своята ненавист. Веднъж я изнесох заедно със стола през вратата на класната стая, само за да не я ударя, ей така, мълчешком я грабнах и я изнесох в коридора. И чак след като научих как е преживяла смъртта, как се е заклевала да ми отмъщава, усетих, че съм попаднал в ситуация, когато единствено съчувствието, любовта може да ти помогне, ако си учител... ако наистина си учител, когато някой хубав и млад иначе човек злобее насреща ти, унижава те, а ти дори нямаш право да се защитиш.

Леле, как съм успял да я изнеса със стола, след като тая 17-годишна ученичка стърчи поне с десет сантиметра над мене и е поне с двайсетина килограма по-тежка от моите шейсет и четири килограма!

Изобщо, книгата на Джоузеф Хелър, която чета за първи път, изправя пред мен куп преживени неща, за които тепърва ще си давам отчет. В лицето на Йосарян, 28-годишния пилот на бомбардировач през 1944-та, откривам непрекъснато себе си... Самовлюбеност ли е това? Или сам се нареждам в редичката на Швейковци и Йосаряновци, леко озадачен от собствената си незначителност и обикновеност?

Не-е, не съм безобиден и безхарактерен тип. Но оръжията ми са твърде безпомощни пред системата, бълваща като Ниагарския водопад настървени, хитри, пресметливи, безскрупулни до умопомрачение преуспяващи неврастеници. Мечтая да живея в съгласие със себе си, не им завиждам, не бих се заинтересувал от тяхната славна и заможна пасмина, ако не натрупваха толкова подлост и фарисейщина в тоя свят.

* * *

- Защо не си посланик! – въздъхва Re. И сама си отговаря: - Защото не знаеш да отстъпваш, да се преклониш, да правиш компромиси. Да-а, тия работи са свързани с гъвкавост, която ти не владееш.

- Доста героичен съм в твоите представи – казвам, - би било хубаво да е вярно, ама не е. Не разбираш ли, такива ми са способностите... Един ограничен човек, какво има толкова да се обяснява! Много са разочарованите от тая неприятна черта в характера ми: велики проекти, последвани от посредствени резултати... Но... това е моят стил.

- Ако беше по-дипломатичен, по-отстъпчив – продължава тя, - сега можеше да имаш свой вестник, например. Но не! Колко малко се е искало да отстъпиш, и сега друг щеше да си...

- И нямаше да се познаваме.

- Друга щеше да е на моето място. Нямаше да те изостави предишната ти приятелка, за която си мечтал да се ожениш...

- Така е – съгласявам се, - права си. Щеше да бъде щастлива може би. Въобще, при мене нещата бавничко, флегматично се развиват. Щъкам си по земята като костенурка, която ще живее поне триста години.

Говоря си ей тъй, правя се на важен, пък си мисля: като че нищо не е променило у мене, нищо не се е развило, ами съм си все същият... хлапак от някогашния Пловдив. Зле ли ми е?!

18.07.2001. Петдесет лева авансово измолих от училищната касиерка. Re. е край моренцето с майчето си, децата си и със семейство Ряпови (кумовете от скършения ми първи и единствен брак). Чат-пат си бъбрим по джиесема, но и то ми стига: понеже дертовете ми са основно по жигулата. Разглобил съм двигателя от 8 юли и досега, вече над десет дни, заради сегмент и бутало (едното от четирите беше разбито, на първия цилиндър буталото)... та заради тоя дефицит, значи, в паричките не мога да приключа.

При мен винаги е тъй: зависи ли нещо от някой друг, все ще се разочаровам на тая всеобща немарливост българска: да обещаваш, да изричаш гръмки съгласия, че ще свършиш еди какво си и еди кога си, а на практика да си само един дребен лъжец, егоист, самохвалко, типичният българин. Можеш ли да се лишиш от услугите му, бягай по-далеч от тая напаст на голите обещания или направо казано – нагли лъжи!

Неколцина вече ме излъгаха. Не, не ми взеха пари, но си пропилявах времето с тях (Колю Герганов, Илия Сотиров, Иван Пенев) ...уж автомонтьори, дето са ми нужни не да ми работят, а да ме гледат в ръцете нещо да не сбъркам, като си правя сам ремонта. И затова бях готов да платя. Обещаваха и... забравяха. Е, как да го цениш такъв приятел, такъв съсед, като всичките сме такива!

19.07.2001. Ако не е слънчицето Re., за какво ли да стоя вкопан в тая тълпа от невежи и груби? Голямо е отчаянието ми от тоя народ. Турци, евреи, арменци са по-добри, по-човечни. По-лоши сме от циганите. У столипиновски циганин съм срещал повече човещина към мене, българина, повече разбиране, повече деликатност...

Груби, потни, занемарени, нечистоплътни, задъхани от завист и злоба, самохвалци, невъзпитани, нахални, цинични – какво лошо да не кажем за нас!!! А живеем може би в най-уютното кътче на Европа. И сме го превърнали тоя райски кът в занемарено място, в бунище за всякакви боклуци. Това не бива да ни бъде простено.

Малцина са стопани между нас. Мнозинството разсъждава като аргатин на чужда нива: да претупа надве-натри работата, да открадне, да се облажи за чужда сметка – това му е кефът, туй му е мечтаното щастие. И аз съм като тях, защото израснах с вързани очи и криле.

Между другото: 53 700 католици живеят в България, според преброяването от 1992 година. 313 000 според официалната статистика са цигани, около 800 000 са турците. За турците не знам, но циганите са поне три пъти повече, нещо се бърка май статистиката... Па ако и нас си броим за цигани, значи сме общо минимум шест милиона завалии в тоя оазис за властници ченгета и комунисти – най-хубави хора: другарки и другари с обновено мислене, първи демократи под слънцето и в цялата вселена околовръст.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: