Въведение ІІІ

- Да знаеш, бате, от нашту Стулипинуву по-хубав няма. Тука, да знаеш, си е баш Раят на света! Апсилютен рахат!

Реплика на възрастен мъж от Столипиново

(„Пшеничената нива”) ГОРЕЩНИЦИ В СТОЛИПИНОВО

20.07.2001. Днес, мисля, е първият от трите т.нар. „горещници”. Термометърът на прозореца към спалнята ми сочи 35^оС. Духа горещ сух вятър. Пак направих обиколка из Столипиново. Как живеят тия хора! Ужасно занемарена работа; кварталът им напомня джунгла, но в джунглата все има хармония, а тук как балансират в мизерията тия хора не ми е понятно.

Крясъци, писъци... Жените им постоянно за нещо имат да се карат с опулени зъркели и вдигнати над главата разперени ръце или юмруци; застанали една срещу друга в театрални образи на омразата, щуро се кълнат. Очите накървени, устните побелели, а от устните заедно с клетви и крясъци на техния си език парцали пяна хвърчат. По тротоарите – цялата менажерия... Клекнали или седнали върху черга на земята край вада с вонлива помийна вода, чоплят слънчоглед почернели от старост... поне стогодишни жени и две-три годишни дечица, но и яки мъже – ама мъжете пийват и бира, пък рояците палави дечурлига търчат, ровят се из пепелака или се навъртат около възрастните, които лениво някак, мимоходом ме удостояват с поглед.

Дребна търговийка кипи: всякакви неща за продан - от чехли, папуци, маратонки, дамски копринени блузки и бельо, чорапи, обуща, панаирджийска стока – свирки, пищялки, плодове, зеленчук до по-едри неща: домашни електроуреди втора употреба, печки, котлони, фаянсово корито, вана, бойлер, хладилник, телевизор... И за по едрите вещи от електроуредите трябва да си уверен, че самата им ниска цена вече означава, че са крадени и крадецът, който ви продава въпросната стока, просто бърза да се отърве от нея, да й вземе парите, да ви направи щастлив с нещастието на някой ограбен дом.

Разбират, че не съм от техния миллиет (народ, племе), крача делово като семинарист сред племе туземци. За разлика обаче от австралийските аборигени, тия съвсем не са безобидни. Кавгите, крясъците избухват просто от нищото и не дай, боже! – да се завърти около теб валмото на ненавистта...

Всяко лято тук стават брутални насилия: изнасилвания, масови сбивания, убийство с нож, с тояга по главата, по нарядко – с боен пистолет или пушка.

Минавам през воня от препържена риба, омешена с кисела смрад на помийна яма, край купища разлагащ се боклук, струпан безредно на тротоара; кресливи подвиквания долитат откъм кривите тесни понякога по метър-метър и половина сокаци между къщите, дето няма да видиш стрък зеленина. Всичко - опоскано, всичко - излъскано, изтрито, излющено от боси пети и ръчички, а отгоре мазано с дебел пласт вар, оцветена в техните любими цветове – тъмносиния, пембения или охрата.

По оградите виси захабено пране; кокошки ровят за червейче; кучета и котки се припичат на слънце край своите примижали от кеф в сенките стопани. Току се мерне кон, пуснат ей тъй да се поразходи из улиците на воля, или коза с две козлета и сакато момиченце ще притрополят край тебе.

Симпатично момче - сресана назад смолисточерна коса, интелигентно лице, с гипсиран до коляното крак - седи на стол пред портичка на кирпичена къщурка, залепена за осеметажен жилищен блок. Момчето е петнайсетинагодишно, излъчва кротост, вглъбеност, доброта... Кой знае защо, минава ми през ум, че у него може би сега дреме на слънцето бъдещ велик шахматист или човек на абстрактните науки. Ама ако си роден и израснал в тая обстановка, питам, каква перспектива те очаква?

Лесно е да ги кориш отстрани, а те едва оцеляват в боричкане помежду си. И все раждат, раждат, раждат деца, възпроизвеждат се като да докажат, че светът е длъжен най-после да вземе и с тях да се съобразява, стига се е правил, че не ги забелязва тоя наш трескаво вгледан в техническите придобивки европеец и гражданин на света. Столипиново е манталитет, то не е просто някакво си там случайно циганско гето, драги българи и членове на Обединена Европа. Мислим си, че можем да заобиколим, да ни отмине тоя проблем?! Ама как ще стане това! По кой начин?

Парадокс ли е – чак когато изпаднеш в беда, разбираш колко разнолик, многопластов, едновременно жесток и нежен е животът. И тоя най-голям на Балканите цигански квартал ми дава сериозен урок по толерантност... Каквото питам, отговарят ми добронамерено. Тия манговци имат изострен усет към нещастието и към радостта. Живеят напук на всякакви правила. Тяхното битие е предизвикателство изобщо към цивилизацията, с която толкова се гордеем и кичим. По-жизнени са от нас. Ние сме изнежени, мекошави, самовлюбени егоисти пред техния величествено хитър и все пак твърде естествен стил на общуване.

Те всячески се съобразяват с капризите на живота, а ние сме умозрителни, абстрактно добри; всъщност сме лоши, сравним ли се с тях.

Търся бутало с размер, какъвто рядко се намира. Питам двама, които режат с ножовка болт от алуминиев блок на жигула. Момчето скача: „Ей сега ще питам батко, той може да има такова бутало”. От килната кирпичена къщурка със закована черга вместо врата се появява сънлив баткото, търка очи: „Чакай да видя!” – рови из натрупани безредно купчини части от разглобени леки коли. Не открива. После ми казва къде точно имало три бутала от тоя размер. „Ще отидеш в автоморгата отсам моста преди Рогошките* гробища, вдясно, зад голямото дърво. Внимавай, че две бесни кучета. Там имат от тоя размер бутала, завчера ги видях, щото и аз търсих. Ама на мен не ми вършат работа. Ще ти искат по пет лева на бутало. Там иди! Пред мене ги отделиха, скриха ги, ама за продан им са”.

Ей така от случаен човек, който най-малкото до тоя момент и аз съм гледал с подозрителност и едва прикрито негодувание, получавам особен урок. Моите съседи българи гледат с подозрение всеки преминаващ край входа на блока ни манго. Разбира се, тия от тях, дето най-често се навъртат около входовете, избите и гаражите ни, са крадци или най-малкото – съгледвачите на крадците. Денем обикалят със зорки, любопитни очи, нощем идат да разбиват и тарашат. И аз пострадах от тия нощни неканени гости, разбиха ми вратата на гаража. Чувам, и по апартаментите влизат вече да мародерстват, и няма кой да ги спре, решат ли да проникнат, където са надушили плячка... Ала у тях ли е причината за нашата недоверчивост и едва прикрита омраза или причината е някъде над нас, у тия, които сме пратили да управляват държавата, пък те не си вършат работата.

21.07.2001. Вчера или в четвъртъка звъня. Обажда се Вера. „Вера, татко ти е на телефона, Зарко там ли е?” „Зарко е на морето.” „Какво правите?” – питам, а тя: „Благодаря, добре сме”. И приключваме разговора. Нямам какво да й кажа, няма какво да ми каже; баща и дъщеря, двайсет и две години заедно сме живели; сега е под наем с внучката, зетя и по-малката ми дъщеря Надя на двеста метра от мен... Другото разстояние – помежду ни, като баща и дъщери, сякаш се е увеличило на хиляди километри, сякаш живеем не на различни континенти, а в различни светове. И това, мисля си, никак не е далеч от истината.

Сърдити са ми дъщерите, че не им помагам; доказват ми, че нямат нужда от мен. А и аз, макар от време на време да ги мисля, се държа като да съм ги отписал. Няма човек, който да ме съди по-строго от тях двете. Живея саможиво, като същински монах. Даже приятелят Маруф, родом афганистанец, при когото в събота или неделя чат-пат ходя да си пия сутрин кафето, ме дразни: „Къде ходиш, Жоро!” и се обръща към останалите, с които се виждаме и се знаем отдавна, но усмихнат допълва: „Това е един жив монах... от Калугерово”.

...Нужен ми беше зетят, да отидем с неговата кола да ровим по гробниците за автомобили. Щеше да дойде, ако не беше сега на море. Колата ми е повредена, никъде не мога да мръдна без тая кола, а и къде ли да ходя! Мазоли ми излязоха на нозете да обикалям пеш по работилниците наоколо без резултат.

В деня, когато се видях в болницата със съседа**, който претърпя осемчасова операция (откриха му ракова метастаза и го изчистиха уж, но не спряха смъртта), в същия тоя ден ми се повреди колата. Прегърнах го него, изнемощелия, едва почналия да се съвзема от упойките и стреса, сякаш да му вдъхна от моята си жизненост, а ето... мотая се вече две седмица, въртя се в гаража, влизам-излизам, човъркам това-онова, но не става и не става, кажи-речи, не помръдва тоя ремонт. Почнах да се отчайвам. На никого не мога да разчитам за съдействие. Вълк-единак, свикнах сам да се справям; терсене ми е, че и на никому с нищо не бих могъл да помогна.

Живеейки в духа, човек е физически много самотен. Но... такова е моето щастие, такъв е стилът ми на живот.

tisss

___________________________________________________________
_{* Селото Рогош, отстоящо на десетина километра от Пловдив, няма нищо общо с въпросното пловдивско гробище, освен че пътят за Рогош минава край гробищните ями и кръстове. За мен лично, след историята, когато бях измамен с отпечатването на романа ми „Ламски”, вложих спестяванията си от две години учителска заплата и бях ограбен, името Рогош придоби нравствен смисъл. Ще се постарая светът да запомни именно в тоя нравствен смисъл името Рогош, Пловдивско. "Рогошлия" - в смисъл „селски тарикат, мошеник, пияница и побойник, лош човек, измамник и лицемер”, както подир Април 1876-та е звучало името на друго едно село - Балдево, та оттам и на жителите му, известни с предателствата си: „балдевци”. Така както селото Радилово, дето е организирана хайката, причинила гибелта на Алеко, едва сега, подир стотина години, се отърсва от позорния отпечатък. Добавено при преписа на 20 януари 2007 година.

** Георги Въргов. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: