Любувах му се на това стихотворение, даже и тъй – недовършено. Но се будя малко преди полунощ и ето какво ми се мерна пред очи, та побързах да го допълня. Турих и посвещение към една остороса хубавелка между колегите, та светът да не реши, че има нещо вярно в описаната история.
МАРИЯ СИ ТРЪГВАШЕ
На Ванчето
Лежахме в леглото и каза Мария:
- Ти вече, мой мили, не си влюбен в мен.
Заплака Мария. Аз очите си трия
и се правя на глух, и по-точно – смутен.
И стана тогава, и тръгна тъй гола;
по-гола не бях я съзирал до днес.
В окото ми сякаш заби се топола,
и даже по-лошо – бе влязъл цял лес.
Останал без дъх, гледах как се облича,
косите как реше и въси чело.
Тя беше все още уж Мойто момиче,
жена като всички, с добро потекло...
Такава – разкошна, омайна и сладка;
да имах патлак, бих го взел начаса,
бих си теглил куршума, и значи – накратко,
бих удавил във кръв свойта грешна душа.
...Когато Мария там, другаде нейде,
открие достойния кротък жених,
назад дяволито към мен щом погледне,
то аз ще съм вече отдавна убит.
Пловдив, 20 януари 2007 година
tisss 
--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)
|
Re: Порто Фино ІІ
