Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (1.)

_{Продължение от 21.07.}

Днес е първият ден от моята отпуска. Утре, 22 юли, е църковен празник на Мария Магдалина. Тя първа съзряла възкръсналия Иисус, първа изрекла думите „Христос воскресе!” Според предположение това е жената, в която богочовекът от легендата бил плътски (?!...) влюбен. Рожденият ден на баща ми Кирил...

Възможно ли е въздигналият Любовта като единствена предпоставка за щастието и хармонията в живота да е пренебрегнал плътската й форма? Църквата настоява, че е възможно. И по какви съображения, моля!

Където царува Любов, там е богът, там е бързеят на реката. Любовта законодателствува. Всичко на нея е подвластно, желае ли да е здраво и дълготрайно. За да разбереш, трябва да заобичаш. Казват, Любовта заслепява очите... но тя отваря друго сетиво за света, и на първо място - за човека край нас.

Обичащият излъчва сияние и когато страда, силен е и когато наглед е безпомощен, свободен е и когато са го приковали, жив е и когато умира. Той не се озлобява срещу злодеите, а ги съжалява – жали ги, че живеят без любов и сами се съсипват.

Любов не се договаря. С любовта се не търгува. Няма заместители на Любовта – ни пари, ни слава, ни успехи в материалното... нищо не компенсира липсващата Любов.

Говорят за някого, че прелюбодействал; но ако тоя човек е открил какво е Любовта за него самия, какъв прелюбодеец е той! Одумват го и го съдят, защото сами живеят фалшиво и суетно, и скучно.

Не Любовта се съобразява с правилата, а тя законодателствува, тя царствува. Сторете й път! Не й пречете, не опитвайте да я препънете. И без това именно препятствията я укрепват и силата й расте. Радвайте се, когато е пред дома ви, на улицата ви, у други хора. Не ви е споходила – виновни сте си вие, отминала ви е – пак не търсете причина другаде, освен у себе си.

Тя не обича да й се натрапват, да я сочат с пръст, да я преследват по петите. Не очаквайте да ви бъде слугиня. Не й нареждайте какво да върши, как чинно да се държи... Тя е! Или я има, или я няма; идва или си отива, когато сама пожелае. Чувствам, че се разпалва, когато съм в работата си, на нивата си и не я очаквам точно в усилния ми час, в оная минута. Като че предпочита тя да ме гледа, не аз нея да следя какво прави.

Пресреща ме един (Неделчо Грозев) към 50-годишен мъж, здрав като бик, хвали се колко момичета и жени успял да покори, какъв герой, леле... „Щом са толкова много и ни една не се задържала при теб, значи всички са се лъгали в тебе или ти си се лъгал в тях – казвам му. – Това не разбираш ли?” Той говори за секс, не за любов, не прави разлика, не проумява колко жалко е, дето се е разминавал именно с любовта.

Друга една (Радинела З.) доскоро сменяше мъжете като цветя във вазичката си. Все бързичко им се насищала... Докато я споходи любовта; и сега човекът й е зад девет планини, а тя седи и го мисли, чака го, мечтае да му роди дете и не се сеща за другите красавци, които припкат да я ухажват и изкушават с имот, дрънкулки, власт и слава.

Трети казал на хубавото момиче: „Мечтая за тебе, ще те чакам, докато узрее любов у теб. Готов съм много дълго да те чакам”. И чака човекът. Ала любовта е капризно пиле, не се знае ще му кацне ли на рамото, въпреки че горкият добре се е подготвил, почистил е гнездото си, изкъпал се е, сресал си е перчема, облякъл си е най-хубавите дрехи, изтрепва се да прави добрини на „своето” момиче. И ходи неспокоен, изнурен, уплашен някой друг да не го пререди... Какво е това! Това любов ли е?

Срещал съм „щастливци”, някак домогнали се до ласки и прегръдки от жената, която решили да направят своя любима. Предполагам, било е изнудване: възползвали се от моментната й слабост, от женското й кокетство. Но не е било любов! И жената отминала по пътя си. Обаче нещастният живее със спомена за нея, не може да се освободи от собствената си илюзия.

Как да определиш истинския мъж, с какви особени качества блести той в женската душа?

Моят връстник Александър Ф. има порядъчно семейство. Бракът с жена му, предполагам, е добър договор по сметка, но човекът си остава все тъй извън разкоша и тръпката на Голямата любов. Стотици хиляди семейства обзавеждат дом, деца раждат, видимо успешно преживяват и... не случват в любовта. Тая скрита трагедия пълни литературата със сюжети на неудовлетвореност, апатия, дисхармония, отчаяние (Ана Каренина, Ема Бовари...). Жените изглежда са повече страдащите в тия рутинни бракове.

Един мизерник, хаймана и пройдоха има повече шансове за любов от кроткия почтен добродушко; защо! – имам отговори бол, и пак не мога да отговоря. Случай отпреди десетилетия... Той е нехаен към Нея, изневерява й с приятелките й, ревнува я, тормози я, посяга да я бие. И тя през месец - през два тича да се прислони при родителите си. А сетне сама се връща. И като я попитах защо, каза: „Не мога без него. Станал е част от моя живот, най-важната част. Сърцето ми страда по него. Разтопявам се, премалява ми под корема, като си помисля за него вечер в леглото”.

Господи, тя наистина го обича; всичко останало са обстоятелства, несходство в характерите и прочие подробности – именно подробности пред Голямата тръпка на любовта. Нека всички говорят, че той не я заслужавал; кой по-добре от нея може да знае как стоят работите!

Дядо ми Борис изневерявал с двайсетина години по-млада от баба ми хубавица. Моята баба Невена в един период от брака им обмисляла да сложи край на живота си, носела кожена торбичка с отрова на шията си. Когато обаче след години легна на смъртния одър, беряла душа вече, стискала ръката му, шептяла с хрипкав отслабващ глас: „Борьо, мили, не ме оставяй, Борьо! Искам да живея заради тебе, Борьо”.

22.07.2001. Дето е духовната любов, там плътското иде като второ и трето, като допълнение, като дар спрямо плътта. Всички сме в плътското от ранното си детство; плътското е началото на осъзнаването ни като обособена част от света. Едва когато почне да се очертава нравът ни, тогава се отваря път към духовността. Отиващата си от живота някъде през шейсетте години на века Невена търсела близостта на своя неверен Борис не другаде, а в духовното. Въпреки изневерите му, тя го усещала с душата си; думите й ми звучат не толкова като вик за помощ, колкото като последно сбогом. „Не ме оставяй!” ще рече „Не ме забравяй, бъди с мен и когато прегръщаш знойните женски тела”. Пред смъртта тая Любов тъй го заклевала в друг вид вярност, много по-изискан, по-възвишен (идиотите биха рекли: много по-перверзен).

Тогава, питам се, защо Църквата представя Иисус като странящ от материалната телесна любов? Ученикът Петър три пъти се отрича от Учителя, но се отрича не от духа му, а за да предпази плътта си от поругаване, да се съхрани за живите. Толкова е човешки тоя трепет пред страданието; кой не би се огънал в такъв момент!... Не би се огънал фанатикът, ала фанатиците са изключението, което подкрепя правилото: твърде уязвими сме, нелепо е да се изживяваме като герои на мига, който ни убива!

Парадоксалното е, че отстъпилите – включително ученикът Петър, по-сетне стават крайъгълен – основен – камък в укрепването на християнската философска система.

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: