Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (2.)

_{Продължение от 22.07.}

Говорим си снощи с Димитър Димзов, съсед, към 68-годишен. Разправя за новопоявил се чудодеен лечител, който водел телевизионна рубрика. Силно му вярва, убеден е, че може да помогне за излекуването на дъщеря му, с чиято напредваща болест медицината не успява да се пребори. Чувствителен, нежен характер е тоя Димитър: от една страна, склонен да повярва силно в чудеса, от друга – отхвърлящ с възмущение, със страст други мнения. Той търси спора, за да докаже колко е прав.

И му казвам: „Защо предпочиташ да осъдиш, отколкото да разбереш! Осъждането е много по-лесно от разбирането. Осъждащият неминуемо изпитва отрицателни чувства, зарежда се със самочувствие, основано на противопоставянето. Но не ти помага, а те отдалечава от истинското решение на твоя проблем. Повярвай в себе си, не в хора, които ти свалят звезди от небето. Когато в себе си усещаш любовта, дори гада ще гледаш със съчувствие, ще си силен, а не слаб. Слабият духом бърза да осъди”.

А той: „Не мога да се стърпя – казва. – Случва се, река остра дума на някого, пък после се размисля защо нападнах тоя човек”.

Неговият подход е неговото проклятие. Цялото му семейство живее в тоя стил. Като попарени ходят, злото се е настанило в кухничката им като турчин с чалма, а те търсят някой отвън да направи чудо, да ги отърве от нарушената хармония, от болестите на духа.

„Любовта прощава, тя е дълготърпелива” - твърди ап. Павел. И пак питам: защо е тая рязка граница между плътта и духа, не се ли срещат плът и дух именно в нашите души? Дали не е по-перспективно да приемем дребните предателства на плътта изобщо като част от компромисите в живота, за да съхраним от разрушение нашето същество в духовната сфера? Иисус предсказва трикратното отричане на Петър, но не отлъчва Петър от себе си, и така го прави полезен за Вярата: като знае собствените си слабости, Петър не би бил склонен рязко да осъжда, би бил склонен да разбере грешниците, да ги приобщи.

Разграничаването между плътската любов и духовната любов не е случайна грешка от страна на Църковните отци. Това съзнателно, преднамерено разделение на нещо цялостно, каквото е Любовта, вероятно иде от недоверие към човека. „Как – питали са се може би – да озаптим плътската вакханалия между обичащите се мъж и жена? Ами това е нещо крайно изкусително за околните, които наблюдават!” И са пропуснали, че Любовта е тайнство, че е нещо твърде лично и не се обсъжда по площадите.

Които се показват могъщи отвън, слабички са отвътре. Любовта не търси доказателства, тя топли, но не изгаря околните, дава смисъл на живота, но не крещи, не се хвали предизвикателно.

* * *

Сам по себе си духът нищо не е; материализира го плътта, тя му позволява той да я оформя: да я вае, да я гали, да я въздига или укорява, да я оре и засява със семето на божественото. И най-съвършеният инструмент не звучи, ако не го докоснат пръстите на майстор. Това жената по природа го усеща, то й е вродено. И тя интуитивно търси оня сред мъжете, в чийто ръце, под чийто пръсти умът и тялото й най-гъвкаво биха се изявявали.

Грижата за тялото й не е просто женска приумица, женска слабост, а произтича от мечтата да открие най-добрия сред мъжете, когото ще възнагради с душата и плътските си хубости. Тя ще го изкуши с това тяло, за да подчини неговата гордост и самолюбие, та да образуват двамата с приласкания мъж тайнството на Любовта.

Какво лошо има в това?

Когато мъжът ляга със своето момиче, двамата са божествени именно заради съчетанието между духовно и плътско: момичето (жената) се осъществява чрез него като пълноценен човек; той пък (мъжът) заблестява във великолепието си именно чрез нея. Това е началото на бъдещия плод, на един предстоящ човек сред човеците. И аз виждам тоя мъж в образа на Иисус, а жената, която е целувана, галена и прегръщана – в образа на Мария Магдалина.

Църквата се страхува сякаш от женското (интуитивното) начало в човешката природа. Тая дискриминация е жест пред олтара на логическия (типично мъжки) подход към Нещата от живота. Логическото познание обаче признава само правите линии и идеалните умопостроения; недостатъкът му е, че не успява да проследи пластичността, която преобладава в Природата на Земята. Тая форма на познание води началото си видимо за нас... откъм древногръцките философи. И все пак има няколко изключителни личности сред тях, които напомнят, че най-старинната форма на висше прозрение все пак си остава интуитивното.

Такава е основата на будистката религиозна философия, от която вероятно (ако действително е съществувал) уроци е вземал и самият Иисус в периода преди тридесет и третата година от земния си живот, когато следите му са неясни или се губят.

В сърцевината на християнството също откриваме отглас от интуитивния модел. Богът казва „Вярвай в мене!” и тая вяра е нещо предпоставено – или Го приемаш на доверие, или не. Не Го ли приемаш, нямаш достъп до Божиите послания, извън Бога си. Но защо е това настояване, ако не за да отграничи „своето” от „чуждото”, „нас” от „другите”...?

Фарисеите и книжниците са противни на Бога не защото са незнаещи и немислещи, а понеже Го оспорват.

А пък си мисля, че за да бъда наистина в стъпките на Христос, необходимо ми е да Го чувствам блестящ, но и подобен на мене именно в болката и покрусата... Когато Го виждам отчаян на кръста, тогава ми е най-мил, защото виждам там себе си. Не е ли желанието Му да ни извиси, не да ни потиска?! Най-добри са учениците, които се стремят да продължат учителя си, не да се примиряват с неговите уроци като край, лимес, граничен зид на познанието ни.

Разкошен дар е любовта; разкошен като живота, който ни е даден не само да го съхраним, но и за да го продължим и подир смъртта си. Не виждам защо да не се допълват Логика и Интуиция, нали това е самият творчески процес! Мъжът и Жената са непълноценни един без друг според същата идея, по която Дух и Материя взаимно изграждат човешката ни общност. В тоя смисъл двете субстанции вървят заедно, от тяхната хармония произтичат най-чаровните постижения, първо сред които е Любовта, открояваща невероятни хоризонти пред човечеството.

Търсещите конфронтация, дори и когато горещо се кълнат във вярност, са извън Бога.

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: