Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (3.)

23.07.2001. Бледа представа имам какво чувства жената, когато си търси мъж – мъж не в смисъл екземпляр за някакъв вид споразумение или сделка, каквото са брачният договор и проституирането, а мъж, комуто да посвети душата и тялото си, без да я занимават обстоятелства и подробности.

Богатство, слава, обноски, интелект – кое от тях, или всичките вкупом влияят върху нейния избор? Подозирам, това са външни и не така съществени за любовния избор атрибути. Тя отдава огромно значение на ръката, която я гали, на гласа, който я омайва, на очите, които я карат да потръпва като млада и своенравна кобилка необяздена. Да й бъдеш предан не е достатъчно – сляпата вярност бързо й доскучава, но виж, да бъдеш активна личност, да излъчваш енергия, което ще рече да я държиш постоянно нащрек... това си заслужава тя да те последва.

Едновременно постоянен и неочакван, сдържан и все пак впускащ се изведнъж в риска и авантюрата, напомнящ голяма хищна котка, която уж спи, но всъщност дебне в храстите – ето какъв тя те желае, независимо какво разправят жените.

И мъжът, от своя страна, бързичко би се наситил на доверчивата, вярна безусловно, добродушна гугутка, въпреки че мъжете именно за такава мечтаем. Тая мечта обаче е само пожелание; на практика най-силно очарова именно непредвидимата, поставяща условия за верността си жена.

Любовта е динамично и неустойчиво – непрекъснато преоформящо се – равновесие между две воли, между две излъчващи страст същества. Тя изисква да се държим на ниво, да сме господари на себе си при всякакви ситуации. Безветрието прави отпуснати платната. Безбурното спокойно море бързо дотяга, обраства с досада. Тъй като е във висша степен творческа стихия, любовта се нуждае от сътресения и препятствия, които да я обновяват, поставяйки й все по-високи и по-трудни изисквания. Така тя се обновява, завладявайки нови хоризонти не извън, а вътре в нашите души.

Като лежи в прелъстителна поза гола в леглото, влюбената жена е божествена. Ти пристъпваш като завоевател, но всъщност тя вече те е завладяла: подчинила те е на собствения си жизнен ритъм, който зависи от лунните фази и от излъчвания, които тялото и душата й възприемат откъм Земята и Космоса. На това се дължи силно развитата й интуиция – нещо, което ние, мъжете, не притежаваме в такава степен.

Ти си й необходим, за да се осъществи тя в своята царствена женственост. Какво е тя без тебе, любимия! – джунгла, буренясала нива, оазис, който никого не ползва, оазис, чийто жители са отпътували безследно и безвъзвратно. Тия меко заоблени бедра, двете розовеещи пъпки върху плътно налетите й гърди, леката вдлъбнатинка сред опънатия призивно корем, тъмните къдрави косъмчета в дъното на корема й, косите – разпилени върху раменете, едва прикриващи нежната шия, устните й, набъбнали като току-що разпъпило се цвете, блестящата светлинка под дяволито спуснатите клепачи – всичкото това чудно женско притворство те зове, пътнико.

Ела, наслади му се! Отпий от извора. Изживей страстта... Оттук започва твоето възшествие към небесата. Дори да загинеш веднага след това, вече не си живял напразно.

* * *

Болен си от любов...? Не, не си болен; болни са ония, които живеят нелюбими, защото други работи са им в ума. Който любов няма, е най-нищият между нас, дори златни дворци да притежава, дори славата да пърха с огромни бели крила от раменете му.

24.07.2001. Омразата... Светът е сякаш изпълнен с нея, но какво друго да й противопоставим! Две омрази една срещу друга не са решили ничий проблем. Върхът на християнската философия „Обичай врага си, както обичаш себе си, обичай го дори повече от тебе самия!” разбирам като да обградя с повече нежност и внимание онова, което се сили да ме унижи и унищожи.

То ме предизвиква: крещи яростно, въоръжено е и настръхнало, всячески ме отпъжда от своето. И какво? – аз същото ли да сторя! Ако дори по старозаветния начин надделея, отровата на озлоблението вече ще се е просмукала в кръвта ми, опиянението от такава победа ще кара очите ми трескаво да лъщят... Но то ще е руменината на обладания от треска – мислим го, че е в крепко здраве, а той всъщност сериозно боледува.

На друга плоскост, в други сфери препоръчва Иисус да водим битката. Защото Злото винаги е в нас като ракова клетка: нужно е да го преодоляваме непрекъснато у себе си преди всичко, да изземваме неговата инициатива, като закрачим успоредно с него, а не насреща му. Това в никакъв случай не е пасивност; то е противостоене в по-високи измерения, иска повече спокойствие.

Японските мъдреци казват: „На най-добрия нинджа не му се налага да се бие”. Защото е страхливец ли!!!... От двайсетина години съм приел тая далекоизточна максима за личен девиз. Бих я изписал със златни букви на герба си, да бях рицар-благородник.

Великият Омир еднакво жали и за Хектор, и за Ахил; без да го съобщава пряко, все пак го е внушил: и двамата са части от една общност. За съжаление добронамереният Хектор не е открил с какво друго да се въоръжи срещу озлоблението на Ахил освен гордостта си на мъж и воин, достойнството си на герой. И не е успял да спаси ни себе си, ни Отечеството, нито идеята си за помирение и взаимност в човечността.

Това е неговата трагедия, която повтаряме вече над три хиляди години подир Троянската война. Нравствеността, благородството са велика сила, ала ние все ги ограничаваме, понеже просто не можем да ги разберем, не си даваме сметка какви необятни пространства отваря пред нас Любовта.

Не ме очароват героичните пози. Реката е по-мощна от каменния истукан Планината... Способна е да го заобиколи тоя истукан, да подкопае основите му, да го разпилее меко и неотстъпчиво зрънце по зрънце чак до бреговете на световния океан и нищичко да не остане от внушителната грамада подир това попиляване по течението й надолу. А-ах, тая меко криволичеща и кротка наглед като излегнала се матрона Река на живота!

Г-жа Историята обича героическите изображения, но малко е изрекла за динамиката на любовта като жизнена сила, пронизваща народите, зареждаща с оптимизъм цели генерации, а и отделния човек, ей тъй кротичко, без гръмки призиви и пози.

25.07.2001. Като пиша ей тия работи по-горе, изглеждам в своите очи по-добър отколкото съм, по-уравновесен, по-логичен... А не е ли то от стремеж да потисна бесове? Склонен съм да лицемернича, да се кипря с качества, които не притежавам; наивен и доверчив, преди всичко склонен себе си да мамя, а после – и другите.

Всъщност, имам моменти, когато мога човек да убия или... да треперя от страх в малодушие, да ме обзема черно отчаяние. Та писането ми е вид терапия, опити за просветление, за глътка свеж въздух в ширещата се скука, в трескавата простотия наоколо, опит за връщане в хармонията, прекосявайки българския ни хаос от последните години на луд грабеж. Ограбваше ни и ни унижаваше всеки, комуто се доверихме. Комуто се доверихме, без изключение, как ни един не направи изключение! - всеки, повтарям, се възползва от доверието ни на нация единствено за да ни ограби, жестоко да ни унижи.

Като типичен българин, твърде уязвим съм за всякакви предателства. Дотук се постарах поне да не бъда предател към себе си. Утрото днес е слънчево и спокойно, имам да свърша няколко делнични работи, но това не ме удовлетворява; свило ми се е сърцето пред опасения, които се опитвам да прогоня от мене си, и колкото по ги пъдя, толкова по-натрапчиво ме сподирят... Няма да ги опиша*; нека останат неясни силуети и сенки в тоя бележник!

Да си влюбен в живота не е толкова просто, Санчо!

Следва

tisss

___________________________________________________________
_{* Въпреки това по-късно ми се наложи да ги опиша... най-детайлно. Но то ще е тема на по-следващи фрагменти от тая хронология на чувствата и логическите упражнения за свирене на пиано на четири ръце. Бел.м. от 23.І.2007., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: