Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (4.)

28.07.2001. Снощи качих блока на двигателя върху шасито. Помогнаха ми Николай, синът на съседката от петия етаж, и Ивайло, синът на Митю и Лина от седмия етаж. Иван Пенев от вход „Г”, който е печен в тия ремонти – поне знам, че бил началник на ремонтната работилница към „Балкантурист”, гледаше от пейките пред нашия вход „Б” как се мъчим, но дойде да види какво съм направил, едва когато момчетата си отидоха.

Интересен човек е тоя Иван. Имам ли радости или проблеми по колата, сякаш веднага се появява да ми даде акъл или да ме поучава, пък и дразни се, като му оспорвам съветите. И Иван Пенев, както и Димитър Димзов - пенсионери вече, препатили, преживели доста, са се обърнали с най-добрата, най-нежната си част към мене. Как да изразя тяхната разсъдителност и грижа, които ми напомнят татко, макар че по-точно е да се рече, че се държат към мене, сякаш съм им по-малък брат!

И двамата са споделяли пред често едва прикритото ми раздразнение твърде лични неща за себе си, но когато съм канел да ги почерпя с бира, например, все някак свенливо са ми отказвали. „Не мога да пия бира, лекарите ми забраняват – доверително шепне Иван, па добавя: - Ама да не разберат другите, ей!” Димзов преди година време ми носи чисто нова оригинална руска гарнитура за сглобката между блока и главата на двигателя, вика ми: „Подарявам ти я”, категорично не пожела да му я платя, въпреки моята скрупульозна настойчивост. (Не исках да се чувствам задължен...) Иван пък ме укорява: „Що правиш настройките със старо масло! Ела да ти отлея свежо машинно за сглобяването на вала и буталата”.

Без да съм го молил, носи ми неотваряна силиконова паста за гарнитурите, казва: „Тая е червена, най-добрата. Ама ползвай я с мярка. Ще ми я платиш, когато можеш”. Даже ми предлагаше пари. „Виж – казва, - ако закъсаш около тоя ремонт, че то са харчове, ей!... ще ти дам, колкото са ти нужни”.

Иначе и двамата почти всяка надвечер пляскат карти с останалите десетина мъже на възраст пред блока: карат се, ръмжат на висок глас наравно с другите постоянни белотаджии, ала явно някаква душевна необходимост или мила слабост им е да ми се явят на помощ, когато имам проблем с колата.

Снощи виждам съседа Гошо Въргов от вход „А”, когото са изписали тия дни от хирургията след тежката многочасова операция и след като лежа на системи към двайсет денонощия. Ходили да се поразходят наблизичко с Радка, съседката, за която клюкарките говорят, че му е на сърце. Пристъпя едва-едва силно отслабнал, блед като смъртник, а Рада около него грее. Стиска ми ръката, колкото може по-силно и отминава като отнесен от вятър край пейките, дето са се наредили на хлад надвечер жените от блока.

И те, глупачките, го гледат съжалително, а една рече намусена: „Жена му Дочка разправя, че лекарите му давали не повече от година. Една година живот още, рекли й, много ще му е даже... Горката Дочка! Какво й се струпа на главата!”

Дочка, между другото, доколкото я познавам... горе или решава кръстословици, или чопли слънчоглед пред поредната порция сапунени сериали по телевизията. И като си помисля, иде ми да вия от гняв: каква мизерия сме понякога хората!

31.07.2001. Къса лятна червена рокля с тънки презрамки, червени сандали с висок ток и шнола-щипка, за да държи косите й на кок... Тънките презрамки – за да подчертават хубавите й налети гърди; късата рокля и високите токове – за да подчертават стройните й нозе и високия ханш, щипката – за да подчертава бялата й дълга шия и нежните раковини на двете й ушета... И ще отидем на близкия манастир: тя – да пали снопове свещи пред иконите и да се кръсти в името господне, аз - да пална една-единствена свещица в чест на любовта ми към нея. И ще се правя на сдържан и благопристоен, ала очите ми ще блестят като у изгладнял хищник...

Усвоявам изкуството да живея. Много е важно в каква светлина ще поставиш делничните ситуации, как ще успееш лекичко да се поотдалечиш от себе си, за да се видиш по-добре отстрани: да се насладиш на хляба и солта, на глътката кафе и тютюнев аромат, смесен с аромата на кожата й.

Всякакви умопостроения бледнеят пред вълнението, с което прелъстителното тяло и муцунка на твоето момиче те предизвикват, карат кръвта ти да чука в слепоочията. Какво по-възвишено от това! Подвизи?!... Героични саможертви?!... Търпеливост на впрегатен добитък?!... Отстъпления от своето?!... О-о-о не! Сега и тук е твоята територия - това тяло, тая женска душа, стремежът и целта на всичко, което вършиш.

Истинският мъж трупа богатство и слава не че богатството и славата сами по себе си нещо означават, а за да ги положи пред пиедестала на оная малка богиня, която го зарежда с любов.

Ток да те бие в слабините, като помислиш за нея. В любовната тръпка да забравиш колко си уязвим, грешен и преходен на тоя свят... Отведи я край реката да я нацелуваш и я нагалиш! Смачкай плътта на зрялата праскова! Вдъхни и вкуси от плътните й устни! Зарови лице в разпилените й коси! Потъни целия в дълбините на страстта!... За такива мигове истинският мъж е готов империя да съсипе, славата и богатството си да попилее.

Където си с нея, там е Рио де Жанейро, остров Палма ди Майорка и златистите плажове на Флорида. Ето, гледай – полюлява се върху вълните твоята яхта с раздипления на най-високата й мачта пиратски флаг „Черният Роджър”. Какво чакаш? Още тук ли си?...

Тръгвай, пътнико! Звездите и слънцето с неговите планети са благосклонни към теб, морските ветрове и течения са на твое разположение: остава само да избереш посоката и далечната цел. Толкова е хубаво! Толкова е подлудяващ дъхът на Свободата, съчетан с плътската неистова страстна любов!

А идиотите превръщат това в намръщено делнично утро, в което законната благоверна трака паници в мърлявата кухничка да им приготви закуската, за да... ядат. Производители на капризи, намусени, горделиви мъжкари. Да ти е драго да ги пребиеш, че тъй посредствено живеят. И се чудят после къде отишла Любовта, защо леля Скука гризе сърцето им, защо чаршафите в спалнята вонят на спарено, а собственият дом им е противен.

Любовта е свещенодействие; не всекиму е дадено да я оцени подобаващо. Тогава от какво се оплакват? Би трябвало на себе си да се сърдят, че са се опитали да я впрегнат, оковат и превърнат в слугиня, обслужваща тялото им, дома им, децата им, тъпата им филистерска суетност и докачливост за дреболии.

01.08.2001. Китайската роза на южната тераса, на верандата ми... пощуря да оформя тъмноалени кадифени пъпки. Тая сутрин ме посреща с четири нови, едновременно разцъфнали кичести цвята. Приемам ги жест, като поздравление от нейна страна за добре приключената работа по ремонта на колата и в чест на настъпващия август – моя месец. Душата й е женска, момичешка – на тая роза; само не съм съвсем наясно душа на момиче ли е или на знойна жена... Може би - второто. Не мога инак да си обясня толкова великолепие в някакъв си розов храст.

Откривам у нея така присъщата на Re. нежна настойчивост, умение да води самостоятелен живот, подвластен на небесните цикли, и същевременно да е прилежна във верността към илюзии (които са пък моя стихия). Нещо от любовните стихове на персийските поети излъчва китайската ми роза: звънлив ромон от фонтан сред тучната морава край дворец, дъх на утро в горещото сухо пловдивско лято, легенди за любовни похождения и сладости, негата на страстни нощи под звездното тракийско небе, омайващ глас на славей, шепот на женски устни, накъсано от страст дишане... Бих го нарекъл тоя цветен посланик на терасата ми с името Нефертити или с името на древна тракийска принцеса.

Вчера, 31 юли, в пет след обяд чух двигателя как работи. Най-после! Снощи в десет изкарах колата от гаража и покарах малко из съседния квартал „Тракия”. Спрях под фенер срещу Мебелната къща, излязох, запалих цигара, седнах на тротоара... Тоя ремонт, проточил се двайсетина дни и изпълнен с толкова тревоги, ми е малка победа над неприятностите, които се опитват да ме приковат на място.

Е, жив съм. Дишам. Пътищата отново са открити за мен във всички посоки на Тракия и на света изобщо. Жигулата е моето сечиво, моят инструмент – така, както сечиво е бил едномоторният самолет за наблюдение на нацистките подводници и морски конвои за французина-аристократ Антоан дьо Сент Екзюпери, загинал безследно във водите на Западното Средиземноморие, струва ми се, в един августовски ден... Съобщението, което пратих тържествуващ, обзет от мълчалива еуфория по джисемчето до Re.: „Жълтото Ленче* е готова за излитане. Ваше сиятелство да реши коя посока да хванем”. След няма и минута гласът на озадачената Re. ми отекна в ухото: „Наистина ли?... Да знаеш как се радвам!”

Следва

tisss

___________________________________
_{* Името, дадено на жигулата от мен. Бел.м., tisss.}

Екстри: