Крайпътен ресторант

ДИРЕКТОР

Силно затлъстелият трътляв мъж излезе като локомотив от учителската стая.
- Ха-ха-ха, хо-хо-хо... Хо-хо!... Набих им чемберите... Ха-ха, хо-хо-хо-о-о... Сега два месеца ще рахатясам, ще са кротки. Ха-ха, хи-хи-хи-и-й, хо-хо-хо – ечеше гръмогласният му смях. Кръстоса къси ръчички пред шкембе и с упоритото изражение на пакостливо дете заби очи в стената пред себе си, между двата фикуса, над които високо, почти до тавана бяха наредени портретите на Левски, Ботев, Кирил и Методий, Паисий, Софроний Врачански и д-р Петър Берон с „Рибения буквар”. Постоя така известно време, набит, с едър торс, къси крачка и глава без врат.

- Мария!... Откога не си поглеждала фикусчетата? – наклони се леко към чинно застаналата като черковна свещица чистачка, която – слабичка, в синя дочена манта, с интерес наблюдаваше в училищния двор долу как няколко калпазани разхождат калните си обувки по прясно боядисаните пейки.

- Бърсах ги. Вчера ги бърсах, господин директор.
- Нищо! Ти пак ги забърши.

През това време като сенки от учителската стая се заизнизваха някакви жени и някакви мъже, сиви хорица, силуети почти, в чиито лица все пак се четеше не отчаяние, о не! – а тъпото овче равнодушие на примирили се със съдбата си вишисти. Минавайки смирени и прегърбени край дебелия мъж, към крайчеца на коридора, след като завиеха зад ъгъла в посока стълбището и парадния вход, тези сенки отново вдигаха очи, поемаха с пълни гърди дъх и си оправяха смачканите физиономии.

Веднага между тях се появиха двама-трима бъбривци, които пуснаха няколко остроумия, в смисъл: тежичко е, да, крайно унизително, но пък заплатата ти я дават общо взето навреме, пък сме и половин ден свободни, и като сметнеш ваканциите... А един се опита да анализира словото на директора:
- Такава е постановката, бе! Той не е виновен, човекът...

Обаче веднага около него се образува празно пространство, вакуум, както казват физиците, и умкото побърза да се влее в стадото, като не спираше да се оправдава, подсмърчайки:
- Ама аз не за лошо го казах. Да сте ме чули някога да говоря лошо за господин Панайотов?

- Мишков! – с фамилиарен тон, но назидателно се обади плешив и със спортно шкембенце около петдесетгодишен мъж. – Наказан си да викнеш по една малка гроздова със салатка. Още сега! Това не ти е биология бе, Мишков. То си е чиста математика и пунтипластика. Къде отиваш ти!!!

Притаен зад отровно зелената плюшена завеса като крокодил край открехнатия прозорец в стаята с бронзова табела отпред „Директор”, дебеланкото примижа от кеф. Беше изтърчал веднага в кабинета си да чуе какво си шепнат онез шушумиги. На вратата обаче в тоя сладък момент някой плахо почука.
- Влез!

Влезе, придвижвайки масивното си туловище като юрдечка, дебелана с огромен задник и прибрани на кокче косици. Гледаше го отчаяно и предано с немигащи очи:
- Протоколчето, господин Панайотов.

Той властно я отпъди с опакото на дланта да не приближава съвсем, че току-виж спуснала се да го лови за ръкава. Посочи й също тъй властно да го остави това протоколче на бюрото му... до червения телефон и до пирографираната чаша с тънко подострени моливи. Неестествено привела гръб – едната ръчица на деколтето, другата грациозно опъната настрани – дебеланата тръгна да излиза заднешком, но тъкмо докопа дръжката и той викна:
- Йорданова!... Я почакай!

- Да, господин директор... – Със свита длан пред устата, цялата слух.
- Седни де, седни.

Тя седна на крайчеца на дивана. Видът й беше такъв, сякаш всеки миг ще заплаче, а може и да се строполи бездиханна върху дивана. Той я фиксираше с очи като паяк:
- Мдаааа... – Разходи се из стаята по ръба на аления персийски килим. Стъпките му, тежки и господарски, глъхнеха в дебелия мокет. Ръцете, с длани една върху друга – зад гърба, върху задника. – Госпожа Йорданова!...
- Да, господин директор...

- Защо ви помолих (подчерта, натърти на тази дума) да останете?!
- Не знам, господин директор...
- А не се ли досещате защо точно на вас бе оказана честта да водите по протокола педагогическия съвет?
- Досещам се, господин директор.

- Тогава???
- Той Кушев нямаше да се изказва. Бяхме предвидили неговите думи да ги каже Сматракалева, ама Сматракалева... свекърва й се поминала тия дни и...

- Това не е оправдание. Ни-що... ясно ли е?... Нищо не ви оправдава. Свекърва й починала, дрън-дрън. Намерила претекст!
- Ама Кушев сам настояваше, знаете ли как се натискаше, господин директор? Пък и нали доскоро той беше по приветствията... – Погледна го умолително отдолу-нагоре, извъртяла на една страна главица.

- Беше!... Свърши му мандатът. На Кушев и Кушевци им мина времето. Правителството им падна... Ясно ли се изразявам?
- Тъй вярно, ясно се изразявате, господин директор.
- Хайде тогава... Не ви задържам повече!

С неподозирана пъргавина дебеланата излетя в коридора. Оттам почти на бегом хлътна в женската учителска тоалетна. После, като излизаше, облекчена и освежена, с малко кармин, току-що разтрит върху бузите, шепнешком се обърна към чистачката, която тъкмо изнасяше огромната като танк прахосмукачка от кабинетчето на двамата помощник-директори:
- Оф, Марче, размина ми се!

- Да-да! – завъртя главица Марчето. – Ти си мислиш!... Той Кушев откак миналата есен се изказа против ръководството... А ти, Кушев ще го поздравява за рождения му ден... Хич, ама хич не ти се е разминало, Донке.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: