Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ПРЕГРЪДКИ И ЛАСКИ (5.)

03.08.2001. Преди двайсетина години една млада и романтична съпруга, както казват – кръшнала встрани от семейната идилия, успокояваше своя мил и объркан рогоносец с ей тия страшно логични обяснения: какво значение, че си била легнала с някакъв си смотан елтехник от местната жп-бригада; условията при това лягане били отвратителни... Вечер на наровете в техническата работилница, сред всякакви смазки, спирт, нафта, железарии, при острата воня на урина откъм задръстената с боклук тоалетна, край светлините и съскането на плъзгащите се по жиците отвън, зад прозорците, тролеи, гонени от страха някой от колегите на въпросния елтехник да не ги изненада голи, да не нахълта неочаквано... И нали всеки може да си представи какво би се получило тогава!

В крайна сметка тя съвсем не е някаква си шантонерка, магистрална проститутка, дотам загоряла за мъж пропаднала жена, пък и мъжът на тая жена съвсем не е случайна личност, така че... има неща недопустими. Нали?... И го загледа с честни сини очи, с оня много ласкав поглед на верните до гроб съпруги, въпреки всички капризи и превратности на гадната съдба. Туй то, съдбата е виновна, че го срещна тоя Янко от Прослав на автобусната спирка пред пловдивския университет и той я попита колко е часът, та от лаф на лаф... гледай, мили, какви изненади се получиха, вместо да поема към "Изгрев", прекосихме подлеза и от отсрещната спирка хванахме автобуса за централната пловдивска жп-гара.

И после има една важна подробност: тая сексуална гимнастика той, съпругът, да не си въобрази, че й е доставяла кой знае какво удоволствие! Просто ей така си лежала на твърдите вбиващи се в гърба и дупето й дъски и чакала с нетърпение оня любовен, тъп и разгонен овен да свърши с неговото „лака-лака-лака”, па да се надигне от нея, та да тръгне горката да се замива в умирисаната тоалетна. О, това хич не е за завиждане и сръдни в семейството – защото...

И тук обръщаше очи към тавана, т.е. към небесата с ангелите, светиите, апостолите и самия Господ Бог: всички те са й свидетели колко посредствен и елементарен бил оня мъж, оня смотан елтехник: един грубиян от пловдивския квартал Прослав с такова едно тъпо именце Янко, семеен, с две невъзпитани деца и съпруга-повлекана, която по цял ден се мотае чорлава, с размъкнати чорапи из селската им къща или из частния им парник за зеленчук и лалета.

„Мили мой – продължаваше тя да говори, като посягаше да го погали по навъсената физиономия, - ти си нещо много значимо в моя живот, аз те обичам, мили мой, ти това не го ли разбираш? А Янко Бакалов хич не го обичам, ама да знаеш, никога не съм го харесвала като мъж; обаче понеже той много настояваше да се любим, и аз накрая взех, че се съгласих, само за да му угодя, понеже... знаеш ли, мили!... той ми вършеше разни услуги и от тая гледна точка се чувствах задължена в известна степен към него. Вече така да се каже, дългът ми е издължен. Стана танто за кукуригу, ама аз какво губя! Пък и ти нищо не губиш. Затова нямаш право да се сърдиш! Ето, нали съм при теб, пак съм цяла и здравичка. Ако поискаш, веднага ще си извъртим един секс. Само кажи!

Всъщност, оня глупак е губещият, понеже имах да му връщам за услугите. Обаче ти не се тревожи, в леглото той съвсем, ама съвсем не е върхът... Просто елементарен селски коч, серсемин, един умирисан на кисела пот овню и нищо повече. А ти благоухаеш, мили, когато се любим.”

След което младата дама, прилежна съпруга и майка на две невръстни дечица, четири- и шестгодишно... кокетно подгъна устничка, подпряла с юмруче брадичка, въздъхна веднъж-дваж и почти със сълзи в очите отрони със звънливо ангелско гласче: „Как щях да узная колко ценен си за мен, ако това не беше ни се случило?!”

И настояваше да бъде отбелязан и дебело подчертан фактът, че и косъм не е паднал от любовта й към съпруга, понеже какво е сексът без любов!... Ами сексът без любов това са физкултурни упражнения, пак да повтори: едно лака-лака-лака... и нищо повече; и отиваш в гадния вонлив кенеф да се почистиш от неговото лепило.

Какво да се рече за толкова искрена, детайлна, предизвикана от мълчанието на озадачения съпруг изповед! Недостижими са за който и да е влюбен мъж извивките, гъвкаво усуканите изрази на неговата пухкавичка Дулсинея дел Тобозо, посегнала към друг мъжкар. Няма да престана да се възхищавам на невероятната женска логика; понеже това е логиката на самия живот, където всеки миг жизнелюбивата Ева-Евичка се стреми към свободата да избира и на кефа да бъде избирана между стотици свои посестрими и съпернички.

Любовта не е константна (постоянна) величина. Пулсира на тласъци любовта, на приливи и отливи както вълната се устремява в един миг към скалистия прибой, пък в следващия миг, гледаш, отдръпнала се далеч навътре в моренцето. Посегне ли, размечтае ли се за друг ездач, за друг овен, вироглав брадясал до пъпа Робин Худ или приятелче-жокей, не е виновна Ева... а природата й.

Женската природа я тласка да ускори нещата, излизайки на кръстопътя, където ветровете носят върху крилете си свежия лъх на Свободата и я изкушават по-далеч от рутината и скуката на познатото и вече завоювано влияние над едного, дето и без туй й е в кърпа вързан.

Къде ще ходи, глупчото! А-ама ха! Голяма работа, че била преспала петдесетина пъти с някакъв си селски коч: хем краставичар, хем тъпа цветарка на скапани градински лалета за продан!

04.08.2001. Трима се реят като смъртници – изсъхнали, с мек всеопрощаващ поглед, кожа и кости; цветът на кожата им сивее-жълтее с оттенък на пепел: Борката Шейтанов, някогашен волейболист, Митю Кожухаря и Гошо Бакалина. Движат се като сенки, носени от поривите на вятъра. Излизат надвечер да се разтъпчат, да походят наблизичко. Па сядат за половин-един час при мъжете от блока. Тихичко и някак напевно приказват...

Страданието, страхът от Смъртта са отмили шлаката от заядливост, тарикатско самочувствие, мъжко самолюбие, хъз. Повече се вслушват какво казват другите; като говорят, опипват с думи пространството на живите, суетните, нахаканите. Измениха се, измениха се в няколко седмици и месеци само.

Оная С Кухите Очни Дупки И Косата През Рамо вече ги белязала, сложила костелива длан върху плещите им. А сякаш бе вчера, доскоро бръмчаха със самоуверен тембър.

Как бързо прехожда животът!

Около „смъртниците” витае облак недоизречено. Гледам приятеля Гошо колко силно се е изменил – това същият човек ли е? Къде се стопи мъжественият режещ глас, приказките за любовни и други подвизи, за постигнато и отвоювано, жежките спорове, налитането на побой със стиснати корави юмруци! Казва, че не спял нощем, лежал в тъмното с отворени очи да не заспи, че го е страх: „Заспя ли, сънувам мъртъвци, и аз – сред тях, питам се що не са ме откачили още от разните му тръбички, банки с хранителен разтвор и гликоза, системи за втичане и изтичане на течности от моето тяло”.

Хвали колко добри били лекарите в интензивното отделение на окръжната клиника, колко човечно се държали с него, как никоя друга професия не би могла да се мери по находчивост, майсторлък и смелост с професията на хирурга. Чак сега проумял как малко ценим благородството, хуманността на лекарите.

Ние, останалите от четирите входа на блока, слушаме и никой не гъква, пък той замълчава насред приказката. Седи тъй оборил глава на гърдите минута-две вслушан в нещо у себе си, па обръща избелели очи учуден като невръстно дете към нас, големите и здравите: „А?!... Докъде бях стигнал? За какво ви говорех преди малко?”

07.08.2001. Навършвам петдесет и четири (Записано на 10 август обаче). Ходихме на Араповския манастир с Емил* и жена му, а после и до местността „Четиридесетте извора” край Асеновград. Re. дойде с мене, когато отидох да паля свещ в черквицата „Света Неделя” насред манастирския двор, ама преди това кой знае защо рече: „Ако не ме щеш, няма да идвам"...

Обявих на компанията, че тоя път не съм усетил магията: стоял съм като дърво пред иконите... Запалих огънче за Rе. и мен пред Богородица, за децата ни - пред Иисус, и за моите мъртви родители - да не ме напуска споменът за тях... бучнах две долу в тавата с пясъка за упокой на умрелите. Но – повтарям – всичко това бе сторено механично, още повече като се има предвид че никога не съм бил набожен, колкото и да ми се е искало понякога в тежки моменти.

tisss

_________
_{* Е. Калъчев.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: