Въведение ІІІ

("Пшеничената нива") ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (1.)

10.08.2001. Починал Петър Петров (или Василен Ведров), един от героите на тия записки*. Споминал се на 4 юли от рак, това - на деветдесетия ден подир смъртта на жена му Райна Сарафова (леля Рени от рода на Каблешковите). Съобщава ми за Петров Емил*, по телефона от дома на Тодор Чонов в ЖК "Тракия"; на Чонов някой му бил обадил пак по телефона...

Видяхме се тримата в едно кръчме край пазарчето за зарзават в "Тракия". По-късно с Емил седнахме в кафенето на ъгъла срещу блока на семейство Петрови, улица "Съборище" № 5, ако се не лъжа. Отскочих да чета некролога; изненада ме - човекът починал на 4 юли, а мене ми го съобщават днес, 10 август, като новина... Дяволитият, сантименталният, мнителният, докачливият, подозрителният Петрович ще ми липсва, въпреки че престанах да го посещавам подир смъртта на леля Рени. Бях му обещал да го навестя заедно с преподобния г-н Марин Кадиев, но незаинтересоваността на Кадиев, нехайното му отношение към Петров ми послужиха за оправдание и на собственото ми безобразие и немарливост.

Отиде си български писател, когото всички продължаваме да възприемаме като графоман, а той всъщност бе по-честен към изкуството от мнозина титулувани и вписани в литературната енциклопедия на България чиновници в изкуството. Бързаше да издаде писанията си не за облага или да се изкипри снобски пред властта и факторите (както сториха повечето от т.нар. соц.реалисти у нас), а с невероятното ожесточение на саможивец и особняк да документира как комунистическата държава мачкаше самоуважението и таланта на най-нежните и най-достойните край нас.

Той бе типичният дисидент, т.е. в известна степен симпатизиращ на комунистическата химера, израснал в семейство, приятелски свързано с известния Кръстю Раковски**, но достатъчно честен към себе си, за да обяви истината на висок глас. Е, обществото на провинциалните пишещи братя от Пловдив му отвръщаше с пренебрежително мълчание, ехидни подмятания, дори - колебая се дали да го разкажа с подробности! - с опити за откровено изнудване... за пари от известни в литературните среди всеобщи любимци и галеници, като Т. Б. и Д. Т.***

Не-е, не беше обаятелна личност Петрович! На доста хора с добро самочувствие тихо им тровеше спокойствието; ала какво да очакваме от счетоводител, от човек, дето цял живот е раздиплял кирливи ризи!? Беше се наситил да гледа самодоволни престъпници с власт; кой знае защо, страхуваше се, че някой иска да го убие, да го изличи от земята...

Тоя страхливец и заядливец на моменти ми се е показвал като може би един от най-деликатните характери, до които съм се докосвал. Леле, какви Пунически войни води да го приемат за свой местните литературни телета! Предупреждавах го, че така им доставя удоволствието да му се гаврят открито, в лицето, да му се надигат, да го унижават, но... на него това признание му е било нужно, за да погледне светът със сериозно око написаното.

Строго погледнато, цялата стойност на творчеството му е в документираната гадост; то не е чиста проба висока литература, изящно изкуство, украсени образи и събития, а самият живот на две поколения българи между 1930-та и 2000-та година. Това е периодът на вкореняването на комунизма в България и разрастването му по-нататък като ракова метастаза: болшевизацията отначало, суровият сталинизъм - после, развихреният социализъм по съветски модел, "рухването" (уж!) на едномилионната (в късната есен на 1989-та) БКП, манипулацията с т.нар. "демократическа опозиция", укрепването на СДС и редица ефимерни партийки с гръмки имена като "антикомунистически" формации, а то бъкани с партийни секретари, кадрови ченгета и "обаятелни" доносници на Държавна сигурност.

Дисидентът Петър Христов Петров нямаше как да бъде радушно приет като свой в стройните редички на самодоказалите се новоизлюпени "борци за Демокрация"; пък и неговите амбиции от периода, в който бях по-близък с него, се ограничаваха преди всичко в сферата на псевдолитературното общество от сноби. Не-е, не бе удобният свидетел на подвизи постфактум; знаеше истината за новоизлюпените дисиденти, та ги е плашела вероятно неговата скрупульозност, моралът, който бе възприел от патриархалната чистота на българския градски еснаф и стопанин от епохата преди Деветосептемврийската трансформация на нравите.

От 1993-та до 2001-ва П. Петров сколаса да издаде с помощта на приятели, с дребната лепта на случайни и неслучайни съмишленици и на свои разноски шест малки по обем книжлета, напомнящи по-скоро ученически тетрадки: "Погребаха ми сполуката" (32 страници), "Кремена" (32 с.), "Възкресена" (32 с.), две с едно и също заглавие - "В бездната на безверието" - І и ІІ (общо 136 с.), и още една може би... за която не знам със сигурност, все в малък тираж и на най-евтина вестникарска хартия. Тия книжлета му носеха радост, че е осъществил някак мисията си на Малък човек, съвестен свидетел и коментатор от своя позиция на случващото се след 1989 година.

Обществото на пишещите местни величия ги възприе като стандартен тип графомания и ги отмина с презрение, както често става у нас спрямо неудобни на конюнктурата - с ярко демонстрирано безразличие.

Той бе израснал в средите на комунисти и симпатизанти на комунизма като мечта; никога не се нарече комунист, въпреки че го болеше за сриването на тая химера. Всъщност, бе личност, показателна с поведението, с житейската си драма - един Малък голям човек, непоканен от никого съдник и коментатор на събитията у нас, както би ги тълкувал искреният, непредубеденият, честният гражданин на Републиката.

Не искам да го противопоставям на останалите творящи литература и публицистика; той си има своето място в пейзажа на писателите. Е да, недоработен, недоразвит докрай талант... ала за отминаване ли е фактът, че ни оставя толкоз поводи за горчиви размисли, за трезви самооценки! И в крайна сметка, за кого е предназначена литературата - за шепа самонапомпали се плондери, плуващи по повърхността на политическата конюнктура, или за простосмъртните, които сме над 96% от българите в България!

Следва

tisss

_________________________________________
_{* Писателят Е. Калъчев.

** Висш фукционер на Сталин, един от най-интелигентните чиновници във външното министерство на болшевишка Русия, убит впоследствие от Сталиновите НКВД-ейци.

*** Преборя ли се с отвращението да ровя в човешката низост у всепризнати поети, имената зад тия инициали ще ги кажа на висок глас. Бел.м., tisss.}

Екстри: