Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (2.)

_{Продължение от 10.08.}

Препрочетох - доста внимателно тоя път, "В бездната на безверието - 2 (публицистика) или Спестяваните истини", както е пълното й и малко объркано заглавие. И тръпки ме побиха. Тая е последната книга, която Петър Петров ми е подарил с автограф от януари 1999-та. Потресе ме кощунственото, изнудваческото отношение на двама автори на средна възраст към болнавия, обладан от страхове и съмнения Петрович*.

Пожълтих с маркер имена на "хубави хора", споменати в тая документална проза; ето ги: Алекс С., Георги С. (името е спестил, но ми е казвал кой е тоя "образ ненагледен" на оял се мастит редактор), Стефан Продев, Георги Джагаров, двамина, за които може да се досети, който желае, вж. с. 19 от книгата - "мастит български поет, назовал Т. Живков съвременния Левски" и "писател-емигрант" - той пък оприличил на Левски не кого да е, а точно г-н Ахмед Доган, Николай С. - директор на столично издателство с престижна литературна награда, "владиката Неофит" литературния критик Иван Спасов, многоуважавания Георги П. от пловдивския вестник "Марица" (вж. с. 28), според когото обявените за репресирани от периода 1944-1990 година били... криминални престъпници...) Але!!! Трябва да си хептен гьон-сурат, че да го изречеш тоз бисер на наглостта.

Преди да си отиде, простосмъртният Петров в ужасна оскъдица успя да уреди сметките си с малка част от удушвачите на българското национално достойнство. При всичките стилистични слабости и недоглеждания някогашният счетоводител все пак е извел докрай идеята на своя объркан живот - Никакво замълчаване пред злобните, самовлюбените, игривите пакостници и посредствените характери в литературата! Живот - до последен дъх за човещина и взаимно уважение.

Книжлетата на Петров бележат процес на освобождаване от илюзии, вкоренени в съзнанието на средностатистическия българин от ранно детство. Роден през 1924 година, авторът е бил до старостта си впримчен от комунистическата химера; дори на 77-годишна възраст обаче, успява да отскубне от себе си отровните пипала и метастази на една от най-човеконенавистните философии, доусъвършенствана, жизнена и днес. Малкият голям човек Петров успява да се пребори с тоя връх на арогантността и агресията над личността. Успява да осъзнае манипулирането на огромни човешки маси в продължение на век и половина, от януари 1848-ма, та до днес

Нямам спомен друг български автор да е подхождал тъй простосърдечно, така детайлно, с такъв доверчив трепет към светая светих на марксизма. При това - изхождайки от най-ниска позиция в обществената йерархия. Нашите местни сноби обаче не го броят за писател.

И това, мисля си, е урок: че за големите прозрения не титлите, не хубавината, не славата, не всеобщото признание и всенародна симпатия са определящи, а определяща и важна в най-велика степен е честността, вярата в нежните неписани закони на човеколюбието и достойнството у т.нар. малки хора.

Малък му бил талантът... Но кога той се е изживявал като писател и публицист?! Това смирение да чопли насаме със себе си световните неправди, да издава писанията си с лишения и подаяния, подхвърлени оттук-оттам, за което учтиво благодари и благославя... Тая страст до самата му смърт, това младежко неспокойствие на духа... За какво говорят? За посредствен провинциален писарушко ли!!!

Не би трябвало да го противопоставям на когото и да било, понеже е едно от най-автентичните наши, български, изражения пред света. Възхищавали са ме аристократи по кръв с благородното си излъчване, такт, фини нюанси в обноските; много по-силно преклонение изпитвам обаче към човека от нашата черга, извисил се над дебелоочието, тепегьозлука, простащината. Еталон на такова преображение е Джендю - Захари Стоянов.

Промените у Петър Петров се извършваха пред очите ми. Последните десетина години многократно сме спорили и обсъждали неговите пристрастия и антипатии. С някои негови изводи не всеки би се съгласил; основното обаче е това състояние на неспокойствие, тревожност на будния ум, непримиримост спрямо дори собствената си греховна природа. И още по-достойно е, когато тия качества работят за България, за нашето така проскубано и занемарено самочувствие на българи.

13.08.2001. За суетните, самонадеяните, егоистите, ехидничещите, за ония, които са се гаврили с болнавия, объркания в себе си и търсещ верния път Петров искам да напиша. За мен той е Библейският човек, бленуващ светлината, а всички по-горе споменати са му се надсмивали с искрящото самочувствие на богоизбраници, доказани величия и прославени заради реални или мними достойнства, но горещо самовлюбени особи.

Наложи ми се отново да разгръщам и прелиствам страница по страница, ред по ред изложеното от ап. Павел и евангелистите, свидетелстващо за християнския морал и философия. И какво! Сърцето ми се разтупка, кръвта усетих да блъска в слепоочията, рекох си: "Не бива сега, сега си ядосан, иде ти да ги изтребиш, ако да имаше власт, тия лицемери и самозванци - и между тях мнозина, кълнящи се в същия тоя Иисус. Не сега! Трябва да си спокоен, когато описваш издевателствата, да си уравновесен, обзет от добро чувство. Защото вината не е у тях, а в системата, която ги е подтиквала да станат такива. А пък и кой си ти, че да ги съдиш!? Да не излезе, че се самопохвалваш, като ги кориш! Не бива укорна фраза да изскочи изпод тая длан; тънкостта, сложността на задачата ти е да ги изправиш същите тия "хубави хора" пред собствената им съвест, ако още я имат у себе си. Допуснеш ли да ти се подразнят, то ще е като да си бръкнал с пръсти в кървяща рана. Раната да им покажеш, ала без да ги нападаш и ядосваш - това си пожелай! Пък те сами да си дирят лек".

Всички вкупом - добри и зли, уязвими и изкусени за лошото, склонни да се самоизтъкваме и облагодетелстваме за чужда сметка, всинца сме едно цяло, дето отдавна боледува; за да се поправим, нужна ни е любов, разбиране, готовност да прощаваме дори и на гада, и на фарисея, затънал до уши в преходни страсти по материалното.

Е, богобоязливи счетоводителю! Приюти се на стари години под купола на религията; за теб то бе изход, но за мен не е изход. Любопитството ми занича отвъд християнството. Не мога да бъда това, което не съм. Християнската философия обаче ме очарова, не отричам, именно с оптимизма и човещината си. Да воюваш, без да обявяваш война на когото и да било, да следваш генетично заложения си код, без показно да се биеш в гърди, без да пулиш очи към небето - това ми харесва. Ако помогна на някого да стане мъничко по-добър, по-искрен, по-откровен със своето "аз", това и мен ще облагодетелства, и на мен ще помогне да се усетя щастлив.

Цитати. Ап. Павел до колосяни (І-22): "Ако само пребъдвате във вярата твърди и непоколебими и бъдете непоклатими в надеждата на проповядваното (...) благовестие, което чухте и на което аз, Павел, станах служител"... (ІІ-1-4) "желая да знаете в каква голяма борба съм заради вас и заради всички (...) за да се утешат сърцата им, та - съединени с любов за всяко обогатяване със съвършено разбиране, да познават тайната на Бога и Отца и на Христа, в Когото са скрити всички съкровища на премъдростта и на знанието. А това казвам, за да не би някой да ви прелъсти с примамливи думи".

За подхода на Иисус. "...Като отне силата на началства и власти, Той явно ги изложи на позор и на кръста възтържествува над тях (ст. 15-16)...

В І послание до солуняни (V-15 и нататък): "Гледайте никой никому да не отвръща зло за зло; а винаги да желаете доброто и един другиму, и на всички (...). Духа не угасяйте. Пророчествата не унижавайте. Всичко изпитвайте, о доброто се дръжте. Въздържайте се от всякакво зло".

У Лука (ХХ-46-47): "Пазете се от книжниците, които обичат да ходят пременени и обичат поздрави по тържищата, предни седалки в синагогите и първи места по гощавките, които изпояждат домовете на вдовиците и лицемерно дълго се молят" (думи на Иисус). Пак там (ХХІ-36): "...И тъй, бъдете будни във всяко време".

У Йоан (ХІІ-47): "...Няма да го съдя, защото не дойдох да съдя света, а да спася света". Иисус умива нозете на учениците си - за да въздигне нищия, става за кратко дори негов слуга - той, богочовекът. Страхотно прозрение, непостижим жест за мнозина от нас.

Гордостта (в смисъл - горделивост, възгордяване, грандоманство) случайно ли е турена първа сред Седемте смъртни гряха? Преди Сребролюбие, Блудство, Чревоугодничество, Завист, Леност, Злоезичие???

Следва

tisss

___________________________________
_{* Фамилното е Петров, но това Петрович ми залепна за небцето, че ми създава омерзителна дяволитост, каквото е и отношението ми изобщо към сърбина. Сърбинът винаги е грандоманствал като обществено самочувствие над българина. В името "Петрович" влагам моята си приятелска ирония заради момчешкия хъз у многострадалния счетоводител да каже всичко, и то тук и сега. Колкото до сърбите и тяхната щура грандомания да пренареждат Историята както им изнася, има лаф, изречен от американец: Да ги питаш сърбите (името според една версия иде от латинското "серве" - слуга, сервитьор), то и американският президент не се е казвал Томас Джеферсън, а Томислав Джеферсонович, па е родом и от паланките около Пожаревац... Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: