Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (3.)

14.08.2001. Двамина от подгаврилите се с Петрович според Емил* са "перфектни в изкуството: Т. Б-в е автор на висока публицистика, и двамата са поети от екстра класа". Не бива да споря с приятеля Емил, ала споря:

- Как може до болезненост грандоман да е талантлив?! Не е ли точно грандоманията им знак за тяхната посредственост!

Разбира се, че не съм прав. А не мога да се спра; пред очите ми е разколебаният, обезвереният Петров, та казвам мрачно усмихнат:
- Че какво стойностно са създали господата Т. Б-в и Д. Т-в! Нима в плетениците на Б-в откриваш образ, мисъл, чувство? Някакви ребуси от една гола претенция... За "публицистиката му" да не говорим; освен откровено наплевателство**, патос заради самата поза да се говори надменно, предизвикателно. Това ли е "високата му публицистика"! Не откривам и помен от опит да се проумее чуждата позиция. За мен да си талантлив значи да се стремиш към яснота и хармония, а не вражди да сееш. Леле, колко силно си се обичат и двамцата! Да бе, притежават красивия усет как да се впишат в конюнктурата, но това е престижно качество за предприемача и търговеца, не и за човека на изкуството и честта, който нехае какво ще рекат факторите, понеже е подвластен на духовността, а не на материалния просперитет. То е все едно да си представим Христос... размечтал се за трона на Ирод.

И понеже Емил мълчаливо си пафка цигарата, а вече съвсем ми е накипяло, продължавам:
- Познавам университетски преподаватели, дето грам не разбират от литература, въпреки че са професори в тая област. Един такъв съм го спипвал по бели гащи: в елементарно неразбиране на творчеството у поетеса, благодарение на чийто стихове сума печатни коли натрупа. Тия като него окачат нимба и крилца на шмекерите и наглите некадърници в изкуството.

- Това е известно - кротко казва Емил.

- А кои са учителите на Петров? - питам разпалено, и си отговарям: - Георги Райчевски и Николай Гюлев, като лектори в местния клуб на самодейците. И от кого да се учи смачканият счетоводител? От самодейните кръжоци и групичките любители, дето взаимно си се четкат по косъма, подбелват очи от прехласване по стихчета-римушки или водят махленски свади кой е по-удобен за редактора на литературния подлистник?!... Тоя човек имаше едно ценно качество: беше израснал сред почтени, нравствени личности, между тях - и злополучният Кръстю Раковски. Да, Петрович наистина не е имал условия да усъвършенства стила си, таланта си; но като типичен случай, тоя Петров е показателен за отвратителния факт как умело у нас се задушава и отстранява от общественото внимание най-ценното в изкуството - неговата актуалност, силата му да служи на простосмъртните, а не на шепа богопомазани.

- Лесно му е било да пише за несправедливостите от миналото - казва Емил, - но какво е правил, когато са ставали тия безобразия! Мълчал си е. И той, като много други сегашни разпалени критици на комунизма. Тогава... тогава да е писал! Ама си траел...

И му разправям на моя приятел и автор, когото уважавам именно заради уравновесения му нрав, колко пъти Петрович е тръгвал беззащитен срещу ръжена само защото съвестта му го е принуждавала, колко пъти преследван, унижаван, тормозен е бил от хубавите хора***, устроили се във властта и конюнктурата. Тоя неврастеник Петров, тоя уж графоман... всъщност е твърде уязвима душа, за да приеме каквито и да са компромиси със строгата представа за чест, достойнство, родолюбие.

Ала събеседникът ми не знаеше тия подробности; знаем ги аз, Марин Кадиев (може би) и съпругата на простосмъртния счетоводител.

16.08.2001. Петър Петров е написал осем добри разказа, разпилени в три от книжлетата му. То е тип белетристика, родствена на модерните в началото на ХХ век романтически внушения за любовта, греха, силата на нравственото начало. Жената заема средищно място в наблюденията му, в размислите му за греховната човешка природа; най-често именно жената е потърпевша, страдаща, но и одухотворяваща битието.

Едрена, Кремена, Възкресена... Не са случайна приумица тия не особено обикновени имена на ключови образи; това насочва към някакъв вид изключителност в обикновеното наглед, в делничното и повтарящото се. Ето как репортажно, сякаш под влияние на въведенията от Чеховите разкази започва разказът "Едрена".

"Преди години - като ревизор на една високопланинска опитна земеделска станция, стигнах с теснолинейката до малката гаричка, където дочаквах рейса, отвеждащ ме нагоре в планината. Само през студените и дъждовни дни се застоявах в опушения и нечист ресторант, пълен най-често с обядващи железопътни работници и с дървосекачите. Ала постоянните посетители бяха селяните, слезли от махалите наоколо. Нахълтваха и цигани, шумни и весели, които с песните и танците си разведряваха обстановката. Тогава в ресторанта настъпваше оживление и заетите в обслужването му хора се разбързваха".

На тоя фон, сред това пъстро, заето със себе си множество, като разказ в разказа, следва драмата на една душа, устремила се към любов и наказана за тоя си стремеж с унижение и пренебрежение до края на живота си. Едрена е образ на чистия човек, оплетен, окован от правилата на посредствеността.

Внушението на разказа е вик за човечност, за внимание към най-високото духовно изживяване; тая, която би трябвало да царства, да грее в любовта, е смазана от ненавистта, от грубото, надменно, показно благопристойно, непрощаващо лицемерие. Далечна алюзия или реплика спрямо героини у Йовков и Елин Пелин е Едрена. За мен тоя образ се родее изобщо с класическите ликове на унижени, озлочестени женски съществования от световната литература. Ето типовите характери, на чийто фон блести Едрена...

"Бабаджанка един, с недодялано безизразно лице, мереше, отсипваше и подаваше пълни чаши на стоящите пред тезгяха посетители. Възрастна жена - в кухнята, едно петнайсет-шестнайсетгодишно момче с почти идиотска физиономия, което се хилеше за щяло и не щяло, и между тях - друга, по-млада жена. Тя миеше посудата, изнасяше отпадъците и тогава чувах гласа й, звънък и топъл, да отпъжда кучето. Понякога само, когато навалицата се увеличаваше, изпълняваше и поръчки на клиентите.

Като я гледах как мълчаливо и безропотно се отнася към задълженията си, как грубо се обръщат към нея онези, с които работи, застиналото й лице, силно опънатите назад коси, флегматичното и равномерно тътрене на нозете й в скъсани под коленете чорапи и с подпетени обувки, имах чувството, че край нас се движи сянка от отвъдния свят".

Атмосферата в тая селска крайпътна кръчма напомня тягостното настроение, в което великият Достоевски изгражда сюжета на романа "Престъпление и наказание". Находка за Петър Петров е тонът на лека фриволност и склонност към флирт у случайния свидетел на драмата.

"- Как се казваш? - рекох й, без да знам защо, шепнешком.
- Едрена! - отговори тя рязко, като че ли бе очаквала въпроса ми, а очите й питаха: "Защо? С какво те заинтересувах!"
- Хубава си, знаеш ли?...
- Зная! И какво от това?... Само вреда съм имала!
- Не бива толкова да работиш! Млада си! Ще се похабиш без време! - впивах очи в нея аз. Беше едрогърдеста, възпълна, пухкава. - Ела! Седни при нас! - И посегнах да я хвана за ръката.
- Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! - бутна ме лесничеят. - Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!"

Следва разказът на лесничея, т.е. дотук е въведение към истинската история на една поломена любов, довела до пагубни последици. Млада омъжена, Едрена - някога весело, жизнерадостно момиче, била принудена дълги години да живее без мъжа си. Сама родила, сама отгледала децата си. От самотия се влюбила в друг...

"...ума си загубила подире му. Живеела като в несвяст. Виждали я да търчи нагоре по урвите с разпилени от вятъра коси, да гази през тръни и коприва, да се свлича по сипеите, да прегазва бързеите - все обзета от онзи мъчно преодолим копнеж, със закопняло за ласки сърце.

- Полудяла е - шепнели старите свахи, - ще ни докара някоя беля тая севда!
- Не е на добре! Поличба е! - пророкували други.
Най-често я виждали, когато берели тютюна или прекопавали картофите. Макар и улисани в работа, селяните забелязвали Едрена, която по никое време се появявала по къра. Обзета от неосъзнато безпокойство, тя се отправяла към малиновите храсти, които оглеждала и където я очаквали... Как е предугаждала и какви сили са я подтиквали - тя си знаела.
- Магия й е правена! - шушукали под път и над път, докато стигнало до ушите на нейния мъж."

Пестеливо, с бегли щрихи е представена любовната стихия, но... какво богатство от нюанси и картини, боже мой! От дълбините на миналото дочувам жалостивия напев на родопска легенда. Тежък е животът в планината: труд, труд и само труд; въртят се сезоните - покълва тютюневият разсад, картофите пускат корен, буренакът наваля върху мизерните нивици. И ето я Любовта - нечакана, безразсъдна, разрушаваща правила и забрани: тя нахлува буйно като неудържим порой. "Магия й е правена!" - шушукат наоколо и се кръстят, озадачени, уплашени от толкова щастие - именно ония, за които животът е тегоба. Толкова щастие не е на добро, подсказва разумът; в това подсказване е драмата на тоя онеправдан, мизерно преживяващ дните си народ.

Озадачава ме как мимоходом, пестеливо е подсказано толкова много. Иначе сериозната литературна критика не забелязва тоя автор, сложила му е определението "графоман"... А тоя самоук творец докосва рядко докосвани от съвременната българска литература струни в човешкото съзнание, в историческите ни спомени, заложени генетично у нас, българите. Любовта е престъпление в свят на ограничения и недоимък - настоява националната традиция; защо се събират наедно мъжът и жената - уговаря ни тя, - нали за да се подкрепят един друг, рожби да раждат, покъщнина да трупат?! И "престъплението" следва да бъде жестоко изнесено на показ, за да се знае: такава любов не бива.

През целия ни живот материалното и духовното, вместо да са в съгласие, водят борба за надмощие; и обикновено материалното побеждава. Ала на каква цена? - пита сякаш авторът.

Следва

tisss

_____________________________________
_{* Е. Калъчев.

** От "наплевать" (рус.) 1. Наплюя, оплюя; 2. Прен. смисъл в разговорната реч: да се отнеса пренебрежително към някого или към нещо. Вж. Руско-български речник на Сава Чукалов, изд. 1969 г., с. 487-488.

*** От вида AngelPotter, ползвал привилегиите на комунист или син на комунисти. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: