Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ЕПИТАФИЯ ЗА ПРОСТОСМЪРТНИЯ ПЕТРОВ (4.)

_{Продължение от 16.08.}

Прави ми впечатление идеалната структура на разказа. Половината му обхваща точно самото наказание заради „престъплението”. Кратко изречено, озверелият съпруг, сварил двамата прелюбодейци в плътска прегръдка, посича по погрешка не жена си, а любовника... И Едрена е отново сама.

Мъжът й прекарва доста години в затвора и тя, пак самичка, отглежда двете си рожби, заболява тежко, престоява по болници и санаториуми. И отново – странно наглед – но пак в съответствие с традиционния морал: когато мъжът излиза от затвора, тя отива в дома му... да моли за прошка. Прощава й той, но на каква цена!

Следва показателен, кратък, но драматичен диалог:

„- Не заслужаваш прошка! Махай се!
- Деца имам. Те са тук и моето място е при тях – не отстъпвала тя.
- Не я пъди! – намесили се и жените, които ги били наобиколили. – По-голям грях ще сториш! Не виждаш ли, млякото я връща. Нека да остане! Прости й! Млада е била, съгрешила е. А кой на младини не е съгрешавал? Хайде, бъди човек! Било, каквото било!

- Бива! – рекъл мъжът й, след като дълго обмислял. – Ще й простя, ама искам тука пред всички да се закълне и да обещае, че напрек на думата ми няма да върви! Че ще е мирна и послушна!

Със сълзи на очи Едрена обещала. Прибрал я мъжът й. Но скоро на всички направило впечатление нейното усамотяване и онемяване. Не я чули дума да пророни, не видели усмивка да пробегне на устните й, бял вятър да обветри лицето й”.

Както хорът в античната трагедия отглася, така и жените сякаш жалостиво припяват: „Не я пъди! По-голям грях ще сториш. Не виждаш ли, млякото я връща... Прости й!... Хайде, бъди човек! Било, каквото било!” Това е величественият мотив за прошката, един от любимите сюжети в световната литературна класика. П. Петров решава конфликта в стил, типичен за балканските литератури – прошката е само формално дадена. Всъщност, няма прошка; грехът ще се изважда всеки божи ден наяве, ще се изнася на показ да го видят всички, да го видят и да разказват...

Всеки ден, когато семейството сяда край масата, едно от местата ще е празно; там ще се слага ядене като за пред член от рода, ще се поставя чаша червено вино и стопанинът, лукаво усмихнат, ще подканва с висок глас...

„- Наздраве, ортак! - викал стопанинът и се чукал с чашата пред празния стол. - Не сме те забравили, а, видиш ли! Няма и да те забравим! - смеел се той гърлено. - Хайде, жено, чукни се и ти! Чукни се с него, де! Не ти забранявам! Твой човек е! Ха наздраве, ортак!..."

Петров логично оставя образа на Едрениния съпруг на полуосветено място: за него се говори между другото:

"...отбивал редовната си военна служба на другия край на България. Рядко си идвал в отпуск, а когато си идвал, не се задържал вкъщи. Обикалял като шугав баирите, пилеел си младините по другите махали... Заради непокорството си бил осъден от военните, та години се губел по черните роти и затворите. През това време Едрена успяла да му роди две деца, да ги отгледа криво-ляво".

Събеседникът в "опушения нечист ресторант" ще внуши с репликата си какво излъчване носи съпругът. "Какво правиш! Мъжът й всеки момент ще влезе! Съобразявай се, можеш окончателно да я погубиш!" Силно се врязва в съзнанието ми на читател тоя така оскъдно представен, изолиран в полусянка образ. Зад гърба му е хилядолетната представа за властния, своеволен, решителен и корав в мъжествеността си, нетърпящ възражения стопанин. Ала стопанин ли е в действителност или развейпрах героят - авторът оставя сами да преценим, особено като се замислим над "вината" у Едрена.

Жената е създадена за обич, за да украси света, да го одухотвори - сякаш долавям притеснението на Петров, тая жена не е добитък: само да ражда, да оправя постелята и самочувствието на мъжа; едното не спори с другото, ала който не цени женската привързаност и хубост, няма право да бъде съдник. Изневярата не иде от женското сърце, а по-често е последица от неуважение, от пренебрежение спрямо човека до теб.

С печален акорд, но изящно приключва разказът. Историята е разказана, жената се е прибрала в кухнята на кръчмата, при отпадъците, назидаващите я викове и кучешкия лай, двамата случайни посетители са обронили глави пред празните си чаши...

"- Страшна е понякога човешката участ! - завърши лесничеят.
- А още по-страшна е мъстта! - додадох аз".

* * *

Имало е период в нашата литература, когато романтическото светоусещане и подход са се състезавали или допълвали успешно с материализма на критическия реализъм. Най-добрите между разказите на Петър Петров възкресяват романтизма в наши дни, съединяват разкъсаните нишки на близостта ни до фолклора (митове, легенди, предания, поверия), до исконно българското отношение към света, в което съзерцателният елемент, т.е. духовното, надделява. Грубият практицизъм изсушава душевността на съвременния българин. Младите поколения българи с упоение пригласят на присъщия за протестантска Северна Америка и Западна Европа девиз "Ние нямаме приятели, ние имаме интереси" или на наглото обръщение на заможния простак "Като си умен, защо си беден!"

Разкази като "Едрена" възстановяват самочувствието ни чрез достойнството и уравновесеността на източното православие, най-близкия до смирението и мъдростта на евангелистите и ап. Павел клон от християнството. Впрочем, ето за илюстрация... къс от І послание до солуняни (ІV, 11-12):

"И усърдно да се стараете да живеете тихо, да си гледате работата и със собствените си ръце да работите (...), за да се държите благоприлично към външните и да нямате нужда от никого".

И още един цитат от ап. Павел (ІІ послание до солуняни, ХІІ, 14):

"Търся не вашето, а вас".

* * *

Самоук, служещ си с няколко чужди езика - говоримо френски и немски, пренебрегван, оклеветен, охулван през целия си живот, упорито търсещ внимание от литературните среди на Пловдив, Петър Петров (Василен Ведров) е все пак оптимистичен пример за човек, източвал таланта си в най-непоносими условия: болнав, изпълнен със страхове, ехидно отминаван като недоразумение. Малко по обем е стойностното у него - седем-осем добри разказа, два публицистични сборника, осветени от тревожна, романтическа доверчивост, че си заслужава да заложим повече на нравственото начало, отколкото на така модния напоследък крещящ цинизъм (особено в стихове на снобеещи автори с недоразвит талант). Това творчество - силно се надявам - тепърва ще ни служи да разберем какви сме, за какво сме на тая земя и накъде вървим.

Ще ми липсваш, Саможивецо, Отшелнико между четири стени... Треперещата ръка няма да пише. Бъбривата уста няма повече да говори едно през друго за световните неправди... Две лъскави лимузини мазно минават под балкончето ми, и кой мислиш ги кара, чии са? - двама нахакани кокошкари се возят в тях; но това за теб вече не е важно, търсачо на Истината и Любовта.

Пловдив, август 2001 година

Записано в полето на последната страница от ръкописа:

На 13 септември 2001 година копие от тоя ръкопис дадох на Тодор Чонов за списанието му. Вероятно няма да посмее да го отпечата... Тест от моя страна що за птица е въпросният редактор, дали не е прикрит страхливец, представящ се за храбрец. Тест, разбира се, и за мен - доколко мога да издържам на натиска откъм вихрещия се цинизъм наоколо.

Все пак - мисля си, идеята дотук е изведена на показ: да поставя на дневен ред личното мнение, че достойнството в литературата се изразява и чрез отказ да приемеш гадостите за творчество и талант. Изкуството не напразно от древни времена се олицетворява от Слънцето, от бога на древните елини Аполон, от представата за излъчване на светлина и хармония в нашия така греховен, нехармоничен и жесток свят.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: