Тя крещеше истерично. Беше застанала на вратата на стаята и крещеше. Той не слушаше думите. Думите винаги бяха едни и същи и поводът беше един и същ. Тя крещеше и звукът на гласа и се впиваше в съзнанието му. Стана, отиде до нея и я удари през лицето. Удари я леко, ако я беше ударил по-силно сигурно щеше да я убие.
Тя остана с отворена безмълвна уста и очите и се разшириха от изненада и обида. Обида примесена с болка. Разплака се.Той се усмихваше.Продължаваше да стои пред нея и се усмихваше.Погледът му обаче гледаше някъде зад нея. Погледът я потресе повече от болката и обидата. Мълчаливо се обърна и излезе от стаята.
Той се върна на креслото където седеше преди да я удари и продължи да си гледа телевизия. Какво облекчение, беше тихо. Някъде от далече приглушени се чуваха хлиповете и. Това се понясяше някак си. След половин час щеше да спре. Предсказуема беше. В мисълта му се завъртя спомена за един трилър гледан преди години. Тази, която изпълняваше главната роля във филма беше вързана и крещеше по същия начин, като тази която удари преди малко. Главният герой я гледаше и бавно и усмихнато се приближаваше към нея. Бавната походка бе много важна за изживяването. После извади бръснач от страничния джоб на спортния си панталон и го прекара със замах през гърлото и. След известно къркорене, което идваше от прерязаното гърло, настана тишина. Докато гледаше тогава, си спомни усещането за облекчение, което той самият изпита. Припомни си тишината която настана, тишината после беше страхотна. Това помнеше от филма. Просто едно усещане. Преди малко когато я удари, като че ли усети нещо подобно на онова тогава, но не беше съвсем същото. Бледа работа беше. Независимо от бледината успя пак да видя линията вътре в себе си. Помнеше линията. Тя блестеше като дъга между два електрода. Тънка блестяща линия. Сетивата му се изопнаха, беше на милиметри пред блясъка. Усещаше аромата и. Имаше и аромат. Линията миришеше на смърт и на раждане. Не мислеше, актьор и зрител се сливаха. Не мислеше, целия бе устремен към звукът, впиващ се остро в съзнанието за да го пробие. Този пробив щеше да задвижи ръката, тя да прави движение от само себе си, да се вдигне се за секунда, да замахне за няколко секунди и да удари. Миг. Просто един миг и убиваш. Ако имаш добро попадение разбира се, ако не ти трепне ръката. Не биваше да има грешки с нараняване. Въпреки че, ако се замислиш винаги можеш да удариш втори път. Това да удариш наранен човек, може и да е по-вълнуващо изживяване. Бръснач трудно се намираше, но нож например не беше проблем да се намери. Допираш острието до кожата, натискаш и то влиза. В корема или в ляво от гръдната кост е най-сигурно. Лесно е. Много тънка линия и нещо се случва. Необратимо се случва. Тайнство някакво, атавистичен зов. Ловецът и жертвата.
Все още Виждаше линията, тя блестеше, зовеше го и с последните остатъци на контрол от разума в себе си се спря.
Бавно си върна обичайните мисли. Сигурен беше, че и жената преди малко я видя или я усети инстиктивно. Можеше да съди за това по погледа в очите и. Почти беше сигурен, че скоро нямаше да и чуе гласа, а до тогава ще си има и своята тишина. Почти беше сигурен и в това, че колкото и да си повтаря, че трябва да се контролира, все някога границите на линията ще се размият, тя ще се разшири бляскава, вече няма да е линия ще заеме цялото му съзнание докато и той самият стане сияние и после, после ще се потопи в тайнството да я е преминал.
Ненавиждаше истерични жени. Запали цигара, превключи канала и се пресегна за бутилката. Даваха трилър. Бледа работа беше сюжета, но толкова им е въображението на сценаристите. После се усмихна, а погледът му се рееше някъде в далечината и отвъд филма. Онази вече не плачеше. Поне не я чуваше.
Този текст съм го писала 2004 година. Посветен е на всички жени заплашвани от домашно насилие. Посветен е на всички мъже с остатъци от Разум в главата си. Не зная дали струва като разказ. Писала съм го с цел да се замисли някой. Тогава.
Сега. Вероятно ще спра да пиша. Непрекъснато питам хората какъв е смисъла от това да пишеш. Кому са нужни моите думи? Не намирам отговор. Никой не ми отговаря. Всички мълчат. Значи няма смисъл. Моите думи не са необходими никому.
Истината винаги има две страни. Твоята истина и нечия друга истина. Истината винаги е субективна. Безмислено е. Прометей в края на краищата всеки ден е умирал от болка, докато са разкъсвали дроба му. До следващия ден, когато зарастнал, пак са го разкъсвали отново. Прометей е бил титан. Да си обикновен човек е много трудно. Обикновените хора няма кой да ги спаси. Няма го Херкулес. Той спасява само Титаните. Обикновените хора не влизат в 12 -те подвига.
Като един обикновен човек съм писала за обикновените хора през болката. Сега виждам, че е било безмислено. Винаги има край. Винаги. Живеем в краен свят. Има и праг на болката която може да се понесе.
Спирам в безкрайна жал за онези хора, които Така и не се научиха какво е да обичаш..
Докато не ме убедят, че има смисъл да пиша отново..
Докато някой не ми каже - пиши, има смисъл, необходима си с думите си и с несъвършените си текстове, защото аз вече се научих да обичам..
|
Re: Трилър
Отговори
Цитирай
