Въведение ІІІ

(„Пшеничената нива”) ОТЕГЧАВАМ НАЙ-БЛИЗКИ ХОРА

17.08.2001. Вчера сутрин в 5 и 30 часа точно в процепа на прозореца ми в спалнята Луната като сърп грееше между две много ярки звезди откъм изток. Днес, 17 август, по същото време (05 и 30 часа) лунният сърп бе отдолу, а над него светеха все същите ярки звезди. (Рисунка с червен, син и жълт химикал и флумастер съм направил в бележника.) И накрая, с дата 18 август: Луната вече я нямаше, но стояха двете ярки звезди. (Това също съм го нарисувал с добавката "Тая сутрин Луната я няма...")

18.08.2001. Има ли смисъл да пиша? Наоколо всичко ми говори: „Не! Писането ти е от тщеславие”. Създавам един успореден на действителния свят. Може би някои работи са вярно описани, други – невярно, и какво? Описанието влияе ли някому?!

Реторични въпроси... Един празен човек записвал претенциозно „великите” си наблюдения и открития. Но тия записки са мъртви без своите читатели; а какво ми гарантира, че някой някога ще ги прочете с необходимото внимание...?

Отегчавам най-близки хора с илюзията, че настоявам за нещо важно; а какво важно в това, дето някой някъде си някъде си си въобразявал велики работи? Аз съм тоя „някой си” и как да не призная, че и това е пак от суета, суета, суета!

19.08.2001. Изправям се пред Космоса като малко дете: нищо не ми е ясно, любопитен съм за много неща, които ще си останат загадка за мен до смъртта ми; може би в някой отвъден живот, ако изобщо съществува живот подир смъртта на тялото, душата ми ще срещне Истината за света и човека, ала сега, въпреки самолюбието си, трябва да призная: твърде оскъдно е познанието ми, а илюзиите, заблудите... твърде пищно са се разположили у мен.

Не мога да проумея как са стигнали до толкова детайлно познание библейските автори. Прекланям се пред мъдростта и смирението, проявени от тия древни философи и коментатори върху случващото се на нашата залутана в дебрите на Вселената планетка.

Време е да приключа тия записки. Седем години те придаваха някакъв смисъл на живота ми на простосмъртен, живеещ в лишения и унижаван по всевъзможни начини човек. Не е лесно да си българин, жител на Балканите – регион от културата на Европа, пренебрегван и обграждан с лицемерие от хиляда години почти.

Ние сме жизнени, но малокултурни, интелигентни в лошотиите, в умението да си вгорчаваме сами живота... уж изпълнени и неизменно все с най-добри намерения. А бе, лъже те най-безогледно, парите ти до шушка обира, остави парите! - мечтата ти, която си лелеял дванайсет години, с безобразията си скапва и превръща в мръсен парцал, и пак има наглостта да заяви пред света: "Пари ми дължи. Книгата му е отпечатана, даже отстъпка му правя, че занаят съм му дал в ръцете, научил съм го сам да издава книги".

Наистина, изисква се великодушие, за да ни разбере страничният наблюдател. Опитах се да кажа кое-що от самата преизподня. Сигурно съм проявил пристрастие, когато съм оценявал тоя и оня, но какво да сторя повече: не съм пророк, липсва ми смирение и любов, за да бъда достатъчно уравновесен. Нищо не ме извинява, просто човек не може да надскочи себе си.

Надявам се, оня, който някога ще има търпение да прочете написаното тук, поне ще научи как сме оцелявали в тия години, какви теми са ни вълнували, до каква степен сме успявали да се съхраним такива, каквито сме.

_{Така голям си, Живот,
че стоя в подножието ти като малко дете.
Както малко дете стои пред огромна сграда,
чийто връх се губи високо нейде,
в Небесата
и там се кълбят страховити Облаци...*}

(Край на част VІІІ „Пшеничената нива” от хронологията „Въведение”)

tisss

_________________________________________________________
_{* От сб. "Кардиф", изд. на собствени разноски през 1997-98 година, начало на стихотворението "Пред Живота", което продължава тъй:

То не знае къде започва и къде
свършва всичко това. То само може да пита
с ей такива блестящи очи. Но няма
кой да му отговори. Лъжливи са
човешките представи, твърде ограничени от сетивата,
от усета ни за течението на времето,
за явленията в пространството
и взаимодействията между събитията и телата...

Човечество, душата ти е дете. То знае
цветовете на измамата, ала не знае как
да се справи с тях. Сега се учи.
То знае какво е Любов и Предателство,
но не знае как да се справи с тях. Сега се учи.

Време! Дай ни възможност, Време! Дай ни
усет да довършим каквото почнахме
и пак да започнем... Дай ни бистрия ум
и чистотата на детското зрение
пред високата сграда на живота безкраен...

Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: