Крайпътен ресторант

ВЛЮБЕНА

Събота. Всеки момент трябваше да я потърси Румен, прекият й началник в службата, но той беше ангажиран с осем години по-възрастна от него вдовица, сегашната му съпруга, и все нещо му пречеше да изприпка до къщата на родителите си, през две улици, откъдето въртеше телефона и си я канеше.

Лежеше в завивките и усещаше как постепенно от топлината на съня се отцежда капка по капка нарастващото нетърпение да се втурне, да го зърне, да се сгуши на гърдите му. В девет и половина й позвъни старият й приятел; ходеха вече четири години и преди месец му беше отрязала квитанцията, но все още се нуждаеше от присъствието му, макар че, общо взето, изпитваше досада дори само при мисълта, че ще й се яви насреща. Използваше го, когато имаше нужда нещо да се пренесе, нещо да се направи, нещо да се ремонтира вкъщи, и в същото време го държеше все по-далече от леглото.

Милият, натискаше се да бъде с нея, кръжеше ли, кръжеше, но как да му обясни, че насила любов не става, а отиде ли си веднъж любовта, с нищо не можеш да я върнеш, най-малкото пък като се правиш на безобидно теле! Впрочем, той пак имаше някакви мераци... С глас на медицинска сестра към пациент с висока температура:
- Да, Жоро... Слушам те...

- Сънчо! Спиш ли... Виж навън какъв ден е... Какво ще кажеш да се запилеем нанякъде с колата, а?
- Виж какво – рече сухо, - влизам в банята да пера и си имам толкова домакинска работа за днеска, че...

- Добре де, идвам да погледам как переш... Ще клекна до вратата на банята, ще си запаля цигара и ще си приказваме...
- Щом толкова ти се иска, ела... Ама направо ти се чудя, нямаш ли си какво да правиш вкъщи, та ще си губиш времето! – Затвори телефона и си помисли: „Леле, какъв досадник!” Скочи от леглото и се заразхожда. Румен всеки момент трябваше да звънне, но какво се бави тоя мизерник! След десет минути с все същия метален глас:

- Слушай, Жоро... Слагам една пола и излизам.
- Но нали имаш голямо пра...
- Казах, излизам... Ще се прибера към обяд, е-е, към два часа.
- Добре де, звънни, като се върнеш... Ако не звъннеш до един, в един и една минута си пъхам главата в тоалетната и дърпам синджира! – опитваше се да бъде остроумен.

Малко й беше жал за него. Да върви по дяволите. Писна й от умислената му физиономия. Преди всичко обръщаше на шега, сега... откакто му каза, че в живота й се е появил друг мъж, никак не му спореше да се прави на интересен. Не разбира ли, че всяко нещо си има край! Стана й нервно. Никак не се харесваше такава, раздвоена. Все едно, че има да му дължи. Пък ако нещо съсипва чувствата, това е да се усещаш задължен. Гледаше я как го лъже в очите и й вярваше. Е-е-е! Не й е интересно да си играе с него. Край. Баста, господин наивнико!

Обади се най-после Румен. Гласът му – свеж, ироничен, заповеднически: „Идвай!” Преди да му каже каквото и да е, чу как отсреща затвори телефона. Някакъв вихър вътре, под лъжичката, я завъртя. Разтуптя й се сърцето. Засуети се пред огледалото. Пооправи се и хукна надолу по стълбите. Нямаше нерви да чака асансьора...

- - - - -

В дванайсет и трийсет – гласът на доброто момиче от песента „Кой разплака доброто момиче”:
- Жоро!... Къде ще ме заведеш?... Хайде да отидем на плаж! - Сега вече – спокойна, уравновесена, самоуверена.

В един и половина се припичаше на слънчице върху площадката на един крайградски ресторант, около тях се навъртаха две котки, а от съседната маса група турци – трима мъже и младо момиче, оживено ръкомахаха. Новичкият микробус с чуждестранен номер й се стори къс от далечна планета на весели и умни хора. Държаха се като господари тия турци. Келнерът раболепно превиваше гръб и им се усмихваше мазно...

От два до шест бяха на плаж. Жоро ходеше да се къпе, тя – лениво отпусната върху сгъваемия шезлонг, беше почти щастлива; потръпваше, като си припомняше какво й се беше случило с Румен в къщата на родителите му. Ония виждаха, че синът им кръшка от снахата, но си траеха. Гледаха я любопитно. Но какво от това! Всеки е господар на себе си в тоя живот.

Като си гледаше разсеяно наоколо, съзря приятеля си да разговаря с някакво изрусено белезникаво същество. Нещо я жегна, защото Жоро и оная си бъбреха като стари познати... По тая причина, без сама да знае защо го прави, хубавичко му натри носа.

Посрещна го с нехайно безгрижие, а после внимателно му намекна, че когато реши да си урежда историйки, не й е приятно това да се случва пред очите й, а ако смята, че може да си уреди компания за тая вечер, тя няма нищо против и естествено ще го освободи от присъствието си, но настоява той да я върне обратно в града, по възможност пред хотел „Лайпциг”, стига това да не го затруднява.

Докато милият мигаше на парцали, младата дама вътрешно тържествуваше.

...Вечерта се забавляваха до късно и той беше особено щастлив, че може да пилее пари за нея.

БЕЛЕЖКА от днешния ден:

Вместо да умувам, предпочетох текст, в който късите динамични изречения и предългите тромави изречения служат за моделиране на сложната мелодика на съвсем простичък наглед сюжет. Бъдете здрава и хич да не Ви пука, мила jonkata! Мъдрите араби казват: Изслушай внимателно и учтиво съветите, и направи обратното. Стилът на Достоевски е отвратителен, не сте ли чували? Това не съм го обявил първо аз. Да не би на Балзак стилът да е цвете? Разказите на Чехов обикновено почват като репортаж от треторазреден провинциален кореспондент. Е?! Откъде тогава иде Магията на тяхното великолепно творчество!

Тренирал съм кану-каяк (има и такъв спорт); бях областен или окръжен юношески шампион на спринтовите дистанции на едноместен каяк, биех и мъжете от представителния отбор на АСК "Ботев" - Пловдив. Това - през пролетта и лятото на 1965 година. Спомням си нашият треньор Георги Учкунов как около разпален до кървавочервено варел с цепеници ни разправяше за стила, па накрая завърши със следната лакърдия, предавам по памет думите му:

- Боб Хейс, световният рекордьор на върховата дисциплина в леката атлетика 100 m спринт на права отсечка, тича като спънат кон с пранги, върти главата си отвратително наляво-надясно и пяна хвърчи от устата му чак до съдиите с хронометрите. Направо отвратителен... Обаче никой не ги е пробягал тия сто метра по-бързо от него.

Ако се не лъжа, рекордите в литературата не ги мерят с хронометър или с глаголната температура и още други бъзикни, измислени от някои, за да впримчат изкуството в мерки и теглилки. Като студент третокурсник едно лято си губих и аз времето с дузина състуденти заради някой си Радосвет Коларов да правя фишове с повтяращите се думи и фрази в Хайтовите "Диви разкази". Тъй че можал съм да видя и от тая чудна гледна точка как може да се убива душата на изкуството.

Пловдив, 29 януари 2007 година

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: