Въведение ІІІ

(„Цинк”) Д-Р МАЛЕК ОТ ЛАТАКИЯ

28.08.2001. В неделя с Емил бяхме на кафе при павилиончето на Маруф, таджик от Афганистан. По някое време се появи висок мургав строен мъж, около 35-годишен, с когото Маруф по мое настояване ни запозна. Казвал се Малек, от сирийския град Латакия на Източното крайбрежие на Средиземно море. Малек, чието име на български означава „ангел” (т.е. божи пратеник), е университетски преподавател, дошъл да защити титлата „магистър по пчеларство” в пловдивския висш селскостопански институт. Има самочувствие на излязъл от селище с древна история; мюсюлманин е, но казва: „Сирия е приютила първите християни, християнството от Сирия тръгва по света”.

Говорихме това-онова за Изтока, за високата някогашна цивилизация на някогашните перси, таджики и изобщо източни племена и народи, за която римляните от времето на Древния Рим дори не подозирали. Напомних, че всъщност нашите прародители са били поданици на Османската империя; а хилядолетия преди това някогашните траки, бриги или фриги са преживели няколкостотин години в Близкия Изток, преди да се отправят към високите скалисти земи на Памир*.

Предложих на Маруф и Малек следващата неделя в 10-11 часа пак да се срещнем на кафе, обещах да нося исторически учебни карти за Близкия Изток и Средиземноморието, за да продължим тоя разговор...

* * *

Имена на сегашния град Латакия... Според историческите карти, с които разполагам, в периода Х в. пр.Хр.– І в. сл.Хр. това селище се е наричало Антиохия**. Първата от четирите мисии на апостол Павел започва от Антиохия и приключва пак там.

През периода І – ІІІ век Антиохия е културен център на Сирия в пределите на Римската империя, през града минава военен и търговски път. През ІV век тук вече е седалището на християнската патриаршия. Такива седалища общо за Източната Римска империя са градовете Константинопол, Александрия (в Египет) и Антиохия (в Сирия), докато за Западната Римска империя патриаршеско седалище е единствено Рим.

В V – VІ век Византийската империя има вече четири патриаршии – освен изброените три, и в Йерусалим. По това време Антиохия е почти на границата между територии с ислямизирано население и християнския свят, но е в сферата на исляма.

През VІІ – ІХ век Антиохия (от 661 до 750 г.) е част от териториалното разширение на Арабския халифат и в града освен християнска има и юдейска религиозна общност, не и ислямска общност обаче. В ІХ век вече Антиохия е в зоната на влияние на Византия и е значителен търговски център, но не е вече патриаршески или какъвто и да е значителен за християнството пункт.

В ІХ – ХІ век селището отсъства от историческия атлас, но в следващия период, от ХІ до ХІІІ век, е отбелязано като средище на романското изкуство наред с Константинопол, Никея, Кандия, Йерусалим и Никозия. В ХІ – ХІІ век е вече патриаршески, културен и икономически пункт.

От 1098 г. Антиохия е княжество, граничещо с графство Едеса, Малка Армения, графство Триполи, и откъм изток – с обширния по територия Халифат на аюбидите, чийто главен град е Дамаск, на късо разстояние от града Триполи, установен върху брега на морето.

Вече в ХІV век Антиохия е част от Държавата на мамелюците заедно с градовете Алепо, Бейрут, Дамаск. Към края на ХV век градът вече се назовава с името Латакия; продължава да е крепост на източноправославната църква и патриаршески град.

...В по-стари епохи край това място е бил градът Угарит или Рас-Шамра в годините на Хетското царство (ХVІІ – ХІІІ в. пр.Хр.). С други думи, не е изключено във вените на днешния жител на Латакия да плиска и кръв с финикийски гени.

30.08.2001. Бившият й учител по литература дал на Re. проект за – както си спомням, нещо като банка за творчески идеи по нашите си български проблеми. Чета в тоя проект разни „хубави работи”, и понеже Re. се затруднявала що да му отговори (помолил я бил да си каже мнението), седнах писмено да съчинявам възражения по изразените в проекта нападки изобщо срещу нас, българите.

И тъй, ето отговора на трите основни – и не за първи път, и не само от тоя „умен човек” – отправени обвинения.

Човекът написал: „Причините за провала на социализма са в особеното заиграване на народа с властта”.

Отговорът: Екзотично обяснение; не издържа критика, защото същото се е случило и в други общества и народи (руснаци, украинци, поляци, чехи, словаци, словенци, хървати, сърби, грузинци, арменци, таджики, узбеки, власи, унгарци, немци от бившата ГДР, литовци, латвийци, естонци, албанци. А може би фактът, че социализмът не се е провалил в Китай, Виетнам, Куба – е аргумент, че обществата и народите на тия държави не са "заигравали с властта"?!...

Човекът написал второ обвинение: „Национално и социално предателство са типична българска черта”.

Отговор: „Кан Кубрат и снопчето пръчки” като притча, спомената от автора на проекта за неразбрана от българите, я има, например, и у древните римляни, откъдето фашизмът на Бенито Мусолини черпи идеи за т.нар. „фасции” (сноп пръчки, сред които е поставена секира). Има известна живопис за тоя ритуал от времето на Древния Рим, да кажем – нейде от ІІІ в. пр.Хр., далеч преди Кубратова България. „Съединението прави силата” е буквално пренесено от девиза на белгийската конституция върху фронтона на нашето Народно събрание.

За национално предателство можем да говорим и у такъв висококултурен, свободолюбив, нравствен и прочие народ като французите по време на колаборационисткото правителство на маршал Петен във Виши от годините на нацистката окупация. По същото време „национално и социално” предателство проявяват и националистични прослойки в Полша, да речем. Оръжието на нацистка Германия, подложила на геноцид евреите (5-6 милиона жертви), например, е купувано и произвеждано до голяма степен с капитали на евреите-мултимилионери от САЩ.

Няма общество или народ без исторически периоди на национален нихилизъм и жалки предателства. Цитат от есеистичната книга „Писма до г-жа Z.” на поляка Казимеж Брандис за Европа: „Историята на този материк е брутална и лицемерна. От лъжа, егоизъм, подлост, предателство и жестокост е изплетена тази хубава приказка (...). Дори да вземем само фактите, историята на Европа ще ни се стори отвратителна”.

К. Брандис споменава за „погнуса от многобройни взаимни измами и кървави подлости”***.

Човекът написал и трето обвинение: „Отказът от традиционни ценности – култура, образование и пр.”

Отговор: Народопсихолози (Иван Хаджийски, Тончо Жечев, Антон Дончев, Николай Хайтов, да не забравим – и Захари Стоянов) въз основа на проучвания върху минало и настояще свидетелстват за нравствената устойчивост у българина. Не е прозорливост характерни черти на тънка прослойка новобогаташи и парвенюта по наши дни в България да се превръщат в характеристика на българската нация като общност, обединяваща българите по произход с хора от друг генетичен корен.

В заключение, българинът днес не би пострадал особено от още няколко обвинения в тежки грехове. По-трудно е да се проумее тоя угрижен българин, като го погледнем с обич и уважение. Защото както е писано в Йоановото евангелие (гл. 3, ст. 17), „Бог не проводи Сина Си на света, за да съди света, а за да бъде светът спасен чрез Него”. Който желае да изписва вежди, не бива да вади очи.

* * *

На днешния ден, пак четвъртък беше! – преди осемнайсет години, около три и половина след обяд, баща ми горя в колата си и след седмица почина. Той бе един от милионите угрижени и оскърбени от криворазбрани „интелигенти” и властници простосмъртен. Не съм го чул да се кълне в Христос, да бъбри за своята праведност; Иисус, допускам, особено в последните му месеци, се бе вселил у него. Ала аз, синът на простосмъртния дърводелец, почувствах това, едва когато човекът си отиде от нас.

tisss

__________________________________________________
_{* Според хипотезата на доц. Петър Добрев, описана в книгата му от 1993 г. за древното минало на българите.

** Според сириеца Малек някогашната Антиохия днес е градът с името Антакия, а не неговият роден град Латакия.

*** Казимеж Брандис, „Писма до г-жа Z.”, изд. 1980, с.48. Бел.м., tisss.}

Екстри: