Въведение ІІІ

(„Цинк”) ИКОНА В МУЗЕЯ?!

03.09.2001. Романтичната струя в литературата, която се основава върху фолклора (легенди, митове, приказки, народни песни) и неговите възпитателни родолюбиви функции, не престава да търси героичното у човека. Героят загива, но споменът за неговата героична смърт зарежда младите поколения с жизнена сила.

„Илиадата” е героичен епос за Троянската война и е всъщност паноптикум от модели за поведение както за мъжа и жената, така и за юношата и девойката, за стареца и старицата. Но дали е по-малък героизъм да бъдеш неизвестен простосмъртен, човек естествен в слабостите и уязвимостта си, уникален със своя характер, оцеляващ, въпреки удобно предлаганите от разни обстоятелства героически, ужасно сантиментални изходи от живота?

Някога, преди много години, моята учителка от отделенията (І – ІV клас) госпожа Дора Попова тъй се изразила пред майка ми: Госпожа, Вашият син има заложби, но за съжаление, от една страна, аз и класът тъкмо му изградим пиедестал, и той – от друга страна, вземе, че направи някоя магария и всичко хубаво около него се срути, стане на пух и прах. Не мога да разбера, това е първият ми случай в моята дългогодишна педагогическа практика човек така да върви против себе си. Да знаете, госпожо, от него ми побеляха косите. Тоя е последният ми випуск и като се пенсионирам, надявам се да си почина от сина Ви.

Тя наистина бе може би най-добрата ми учителка; запомнил съм не само побелелите й коси, но и строгите й добри очи, кафявите петънца и сините жилчици по кожата на восъчнобелите й ръце, с които понякога ме биеше през лицето. Сега, когато тя отдавна е в гроба, а моя милост е 54-годишен мъж, баща на две дъщери и дядо на внучка, изправям човеколюбивия й образ пред себе си, за да защитя някогашния палав неудачник и антигерой, за да й кажа:

- Госпожо, Вие сте се стремили да оковете в красива златна рамка един според Вас бъдещ пример за подражание, но тоя Ваш така желан измислен герой бясно се е съпротивявал именно на рамката, на хубавата изящна клетка, госпожо. Искали сте още една икона в музея си от восъчни фигури, но живият човек у онова дете просто не е знаел друг начин да протестира срещу посегателството. Много настоявам да се знае, госпожо, че малчуганът интуитивно е предпочел да бъде какъвто си е – истински, изпълнен с недостатъци, склонен да греши, да се заблуждава, но да е верен, а не фалшив и възползващ се от Вашата слабост любимец с нимба и звездичка на челото.

Истинното е по-достойно от нашите дори и най-съвършени умозрителни предначертания. За да приемем живота, и особено отделното човешко същество във величествената му противоречивост – за това все пак се изисква известно усилие и устойчивост на характера пред странностите на простосмъртието. А инак който е тръгнал да става Герой пред блесналите от възторг погледи на тълпата, допускал е да го вкарат в златната клетка, и нерядко, случвало се... е жестоко да си заплати за тоя миг суета.

Нима не е героизъм да се приемеш какъвто си!

04.09.2001. Озлоблението е духовна немощ, маскирана с физическите белези на Силата. Празният човек често ни се явява с угрижения вид на мно-о-ого ангажирана личност. Най-отрудените хора не въздишат показно тежко; който прави истински, а не фалшив жест в наша полза, не ходи по площадите да обяснява стореното. Най-гръмко звучи изпразнената от съдържание кратуна. Плъховете хапят винаги в гръб, докато се трудиш.

Стремя се да овладея умението да стоя смирен срещу войнстващото Нищожество; науча ли се на това, ще смятам, че съм постигнал най-ниската степен на духовното просветление. Лозунгите, които крещят над множествата разни архиереи, обикновено не означават друго освен желание за надмощие. Слепият вижда по-дълбоко.

05.09.2001. Вчера, 4 септември, издъхнал Стефан Продев, още един от героите на тия записки. Току-що съобщиха по радиото, че днес щяло да има поклонение пред тленните му останки. Но какво да кажа за него?... Отишъл си от живите още един талантлив човек, объркан от комунизма, отишъл си още един сеяч на антагонизъм, т.е. на грандомания и на марксистка омраза в българското обществено пространство.

Особено ми бе любопитно да проучвам модулациите на грандоманията в публицистичните му работи. Тоя назидаващ глас със самочувствието на вечерял с дейците на Парижката комуна от 1789-та и със самия Карл Маркс дълго ще отеква и в моето съзнание като пример как не бива да се прави публицистика. Личната му драма на човек, разкъсван между стихиите на Суетността, така силно напомня съдбата и на други, подобни нему „гръмовержци на Истината” (Георги Джагаров, например), у които откривах липса на скромност и смирение.

Тия фалшиви апостоли защитаваха и уж защитават не човека, а някаква умозрителна идея. Познават се по това, че още приживе се изживяват като паметници от метал и камък. В сътвореното от тях има, разбира се, и бисери на талантливостта им, но тия постижения са затлачени от така характерния за посредствеността тон на предизвикателност, нетърпящ други мнения.

Могат ли изобщо да се сравнят техните текстове с величието на такива редове, като написаното от премръзнали пръсти:

Аз, грешният Георги, в стълп, върху блюдо, писах в светите врачове, на 30-ия ден от декември. Поменувайте ме, братя мои, защото ми мръзнат ръцете: тук пишех, тук ядех, тук лежах без огън*,

или – Недостойният да се нарече раб божи Никола... Защото медът, дори на кора от беснурка да е, пак е сладък. Така и словата...

или – Тази книга, наречена Патерик, бе писана в лаврата на безплътния първоначалник Михаила... от грешния, бедния и последния от иноците**,

или – По повеля и трудолюбиво залягане пише и превежда от гръцки на български Лалое грешният, непотребният и многострадалният***,

или – многогрешният уж свещеноинок Лаврентия, грешният дяк Радомир, недостойният и най-малкият от писателите, уж монах****.

Иде ми и аз в тоя ред да призова: Полюбувайте се, братя мои и сестри българи, сравнете сътвореното от скромност и благоразумие със сътвореното от хора с издути пренебрежително устни и огромно самочувствие, които живяха не с народа си, а край него и над неговата мизерия и страдание, любимци на властта и почитани от множеството като светци и пророци! Амин!

А може би новите времена изискват писателят, творецът да се държи като грандоман?!

21.09.2001. Последна реплика от филм за живота и личността на Галилео (ХVІ-ХVІІ в. или: 1564-1642 г.): „Цялата тая Вселена се сви до пространство, заемано от моята собствена личност” (Г. Галилей).

27.09.2001. По радиото ми звучи оркестрова симфонична музика*****, в която водещата мелодия изпълнява пиано. На 11 септември ислямски терористи разрушиха Световния търговски център в Щатите. Веселичко захващаме третото хилядолетие, няма що. Но това е тема за друг разговор, много жесток разговор - за една от световните религии.

tisss

______________________________
_{* Приписка от Битолския триод.

** Приписка на някой си Висарион от 1346 г.

*** Приписка в Зографския апостол от 1358 г.

**** Приписка от безимен автор от 1337 г.

***** "Концерт за оркестър и пиано" от Феликс Менделсон-Бартолди. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: