Крайпътен ресторант

ЦЕЛУВКАТА

...До мене легна,
и аз едната си ръка протегнах
небето да докосна, а със другата обгърнах
главата ти спокойна и земята
на ширина от нашата прегръдка се изпълни,
и обикаляше земята сред звезди...*

Прибра се от работа и като се повъртя из стаите, реши: преди да се е преоблякла, да се качи няколко етажа по-нагоре, до една приятелка, която беше на същия хал – мъж, две деца, готвене, чистене, пазаруване, скука. Поне ще я покани на кафенце, ако нейничкият случайно вече не се е върнал. Та излезе от къщи, както си беше, гримирана и прочие, и висна на площадката пред асансьорите.

Цън-цън, и автоматичната врата безшумно се отмести. Вътре, полуобърнат към изхода, стоеше някакъв мъж. Не му обърна внимание, само попита:
- За кой етаж сте, аз съм за осемнайстия…
Но отговор не последва и тя решително натисна бутона. В момента, когато вратата се затвори, усети, че нещо ще се случи. Ей тъй, с някакво шесто или седмо чувство, което вероятно само младите жени притежават.

Хвърли му небрежен поглед през рамо. Оня също я гледаше и очите им се засрещнаха. Млад. Всеки случай, поне седем-осем години по-млад от нея, почти юноша. Обаче добре облечен. Някакво черно кожено яке с катарами и голяма яка. Кимна й, като не сваляше очи от нея. Стана й неудобно. Някак особено я гледаше в устата. Боже! Защо я гледа в устата? Какво толкова има във формата на устните й!

Усмихна й се. Пристъпи. Нещо хищно имаше в държанието му… И всичко – за някакви секунди, докато асансьорът летеше нагоре. О не, господинчо! – рече си на ум и му обърна гръб, малко рязко наистина, но… Но в следващия миг усети нещо хладно да допира шията й… Нож!!!
- Не се притеснявайте, моля Ви – рече й. Не беше молба. Ръката с ножа трепереше. Не беше и заповед. Беше като вик за помощ. Дали убийците не страдат заедно с жертвите си?!

Би трябвало да изкрещи, да се втурне объркана, да направи опит да се съпротивява, но не – усети само как коленете й омекват.
- Какво ти има бе, момче! – сложи ръка на гърдите му. – Болен ли си?

Междувременно асансьорът беше спрял на осемнайсетия етаж и вратата все тъй безшумно се отвори и затвори и двамата останаха неподвижни, с очи един в друг. Фиксираше го отблизичко с длан на гърдите му, не смееше да мръдне. Ръката с ножа се отпусна:
- Пръстена!... Чуваш ли, сваляй пръстена.
- А-а, не! Пръстена няма да ти дам. – Чу собствения си глас, изненадана сама от себе си.

Той пак опря ножа върху нежната кожа под брадичката. Загледа го в очите и той извърна глава. Чу пресипналия му глас:
- Хубава си…
- Знам! – впери се в него.
Той натисна бутона за двайсет и втория етаж и кабината се затресе от движението нагоре. Спря. Вратата пак се отвори и затвори. Бяха на стъпка разстояние: тя – прелъстително възбудена, със зачервени страни и блестящи от вълнението очи, той – явно неопитен, но физически излъчващ самочувствието на силно мъжко животно. Рече й:

- Целуни ме!
- Защо?
- Целуни ме, ти казвам!...
- Не! – И посегна към таблото с бутоните.
Но той я изпревари и хвана китката й, обърна я с лице към себе си. И понеже залитна, тя се опря на гърдите му, а той непохватно се опита да я целуне…

- Никога ли не си се целувал?
Пусна я. А тя продължи:
- Как ще накараш една жена да те целува?!
- Ти ще ми покажеш…
- Сбъркал си адреса! – Пристъпи към затворената врата, но той й препречи пътя:

- Няма да те пусна.
- Не се ли страхуваш, че ще ни видят?

Не й отговори, но ножът, опрян на шията й, се дръпна. Тя примигна няколко пъти, поизправи се, та гърдите й щръкнаха:
- Добре… Но махни първо ножа… Дай! Дай ми тоя нож! – Посегна и взе ножа. – Така. Значи, първо искаме златото, после – целувки…

Беше я хванал през кръста и бедрата им плътно се опираха. Гледаше я с такъв момчешки вид!... Тя постави свободната си ръка върху рамото му, отпусна глава назад с полуотворени устни и затворени очи. И тъй като той се колебаеше, опря ножа в гърба му и му се усмихна дяволито, както си бе със затворени очи:
- Ей! Какво става?

- Не мога така.
- А! Виждаш ли!!! – рече победоносно и му подаде ножа. – Скрий го.

Когато той прибра оръжието в джоба на модерното си яке, тя обви ръце около врата му и така страстно прилепи устни върху неговите, че ако случайно отнякъде законният й съпруг видеше какво става тук, щеше да хлъцне от изненада.

tisss

__________________________
_{* Ангелос Сикелианос, сб. "Душа, оголена съвсем", изд. 1985 г., превод от гръцки: Марин Жечев и Михаил Берберов, из поемата "Изследване на смъртта", с. 108-117. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: