Въведение ІІІ

(„Цинк”) ВСИЧКО, ГРАДЕНО С ЛИШЕНИЯ...

12.10.2001. Преди тринайсет години, в последните дни на лятото на 1988-ма, жена ми ме напусна, след като се измъчи с мене в продължение на петнайсет бедняшки, петнайсет усилни години. На 12 септември, спомням си, подир серия сцени на ревност от моя страна и все пак колебаеща се, понеже беше свикнала с мене, обяви, че е подала молба за развод до пловдивския районен съд.

Доколкото си давам сметка сега, без да съм особено наясно и до днес, тя търсеше нещо, което може да бъде назовано с една-единствена дума – свобода, свободата да разполага със себе си, както й диктува природата. По онова време беше на трийсет и шест, зад гърба си имаше поне дузина любовни афери, в които се впускаше току пред очите ми; приятелките й я обсъждаха полунасериозно-полунашега: „Много я иска животът”.

До оня 12 септември съвместният живот с Ася ми изглеждаше тунел без изход; не си представях развода инак освен като крах на всичко, градено с лишения и усилен труд, крах на всичко, което бяхме постигнали заедно, или по-точно казано – бе постигнато с цената на упоритостта, ината, спортната злоба да преодолявам всякакви препятствия, подлости от най-близки хора около нас и изобщо...въпреки неблагополучията от всякакъв род.

Между другото, ако не си изпадал в ужасни положения, никога нямаш шанс да разбереш що за хора са около тебе. У един и същи човек с изненада, но и неведнъж съм откривал, че може да бъде както изключително подло същество, тъй и изключителен благородник. Има някаква алхимия тук, някаква магия точно кой образ в неговата природа събуждаш в дадения момент у човека отсреща.

Затъвал съм до уши в какви ли не занимания и ангажименти, и Ася е имала сериозни основания да се смята пренебрегната. Истината е, че когато е имала нужда от помощ, втурвал съм се, и неведнъж! – да я измъквам от разни заплетени положения; до такава степен беше обсебена от моето влияние, че неведнъж е заявявала уж на смях пред наши приятели: „Аз не съм Ася, аз съм Жоро в рокля”.

Къде и кога почнахме да се разминаваме? Може би от първия ден на нашия съвместен живот... Може би след като тръгна на работа и се почувства в известна степен самостоятелен човек?! Оттам-нататък почти всяка пролет се появяваше ей тъй, от нищото сякаш силуетът на някой мъж – далеч по-възрастен от мен, значително по-млад – без значение, нисък и дебел или висок и строен, без значение какъв... и страдах като всеки нормален млад мъж, когото са пренебрегнали по всички линии.

В такива периоди се впусках като обладан от бяс в каква да е работа, която не ми е носела кой знае какви печалби освен една – чувството, че съм необходим и че съзнанието ми не раздипля поредната любовна интрига около съпругата ми. Беше ме превърнала едновременно в болногледачка, санитар на душевните й драми, най-доверен приятел. Жена ми все ме курдисваше за изпълнител именно на тая роля:

„Мацинко, ти си ми най-добрата приятелка! Искам да ти разправя какво ми се случи с Янко”, в друго време изречено: „...искам да ти разправя как ме чакаше Иван Щипков от Калояново в Раковото кафене и после отивахме в квартирата му да се любим. Колко много го обичах, но не исках да се разделя с тебе, понеже си много добър. Защо да не се срещам веднъж на седмица с Иван по за три часа, а? Какво толкова ще ми стане. Ти можеш, ти всичко можеш. Просто искам да ми позволиш да се срещам с него, не искам да се разделям с теб, за мен ти си като въздуха и водата, но Иван е слънцето”.

При последния от трите опита за самоубийство бе оставила четири писма в запечатани пощенски пликове: до родителите й – как и къде да бъде погребана, до дъщерите – с молба да не я съдят сурово, до мене – с извинение за причинените неприятности, до любовника – любовно послание за любов... голяма любов, която не й позволявала да живее без него.

Отношението ми към жена ми не бе точно любов, а някакъв вид чувство за сътрудничество и привързаност; ако е имало страст, тя беше при мене повече страст към оцеляване, към съхраняване на това, което сме били като съпружеска двойка. Изневерите приемах като посегателство върху честолюбието ми на мъж, който активно се нуждае от жена до себе си. Продължавах да се изживявам като център на Вселената, и това е може би голямата ми грешка: писането на текстове.

Не мога и досега да си представя, че мога да съм подробност в пейзажа. Това не може да не я е потискало и наранявало; говорила ми е неведнъж: „Ти си самият ад! Как живееш с тоя ад у себе си?” или „Измислен човек си ти. Всичко у теб е измислено”. Втурванията в някакъв си мой виртуален, непонятен за нея, както тя се изразяваше – измислен! - живот я озадачаваха. Нали всяка млада жена бленува да е слънце, около което кръжи някоя планета, най-малкото една Луна, която да отразява слънчевата й светлина?

Разделихме се: драматично – от нейна страна, с облекчение – от моя. Появяваше се наоколо ми с един 120-килограмов млад мъж, здрав, набит като бик в месеците преди и подир развода ни. Бил съм издирван и бях посветен от съпругата на сантименталния Мишо за тайния живот на двамата любовници. Слушах я и тая женица, с шестмесечното си момиченце изхвърлена на улицата от своя мил съпруг заради жена ми и се чувствах като чиновник на гара Разпределителна... Леле, какво пак Ася е минирала около нашия дом!

После същият Мишо, заради когото уж се разведохме и на когото бях обещал да го черпя в най-луксозния пловдивски ресторант (не си устоях на обещанието поради ред обстоятелства), та същият тоя млад поет-мечтател и механик в селскостопанската авиация или по хеликоптерите, чух от женицата му: почнал да бие 45-килограмовата Ася, и накрая тя се омъжи подир година и нещо за друг човек, роди на другия човек син и е заживяла, доколкото мога да си я представя, най-сетне спокойна. Дето има една дума: „седнала си на задника”.

Срещахме се – и винаги с кандърми от нейна страна! – няколко пъти по-късно, години след развода, когато за по-голямата от щерките наближи абитуриентският бал. Срещахме се, значи, няколко пъти все по настояване на Ася, и на срещите ни тя обикновено въздъхваше в един момент: „Е-е, с тебе поне не си правим мизерии след развода”.

Сега, като си помисля за нея, все едно никога не сме живели заедно, не сме делели радост и мъка. Майка й веднъж, пет-шест години подир развода, тъй рече: „Вий двамата просто не бяхте един за друг”.

* * *

След Ася се появи Мария. Мария беше преживяла преди мен своя развод, беше трезва, разсъдлива; отначало ме възприела като мимолетна авантюра, а връзката ни продължи три години и половина. На втората година почнах да си внушавам, че това е жената, която цял живот съм търсел. Обсъждахме да се оженим, и дори по мое предложение се спряхме на човека, който да ни бъде кум – поета, родом от Стара Загора Михаил Берберов, който ме бе нарекъл „духовен брат” пред сестра си в деня, когато тъкмо бяха погребали баща си Ангел.

Отпътувахме до София с колата и говорихме двайсетина минути в мижава канцеларийка, запълнена от огромно като фурнаджийски тезгях бюро в издателство „Български писател”, дето Мишо работеше. Навън, след като бяхме получили съгласие, оставаше да насрочим датата, Мария се разплака. През сълзи обясни: не се смята готова за женитба. „Документ ли ти е необходим? – питаше. – Нали и двамата знаем колко сила имат някакви си документи, когато става дума за чувства!” и... продължихме да се виждаме като мъж и жена, които се обичат, но от оня момент в себе си като да прогледнах...

Всичко, всичко в моя живот е нестабилно, градено върху пясък, временно, както съм случаен и аз самият, и всичко около мен; в тоя мой нескопосан и хубав все пак живот едно-единствено нещо има стойност – текстовете, които пиша. Ако има нещо стабилно, то е стръвта ми към писането. Защото “Ars longa’ vita brevis”*, както рекли мъдрите римляни.

А после... после се появи ти, Re. – красива и някак невероятно разбираща и самостоятелна. Мария беше много красива, изобщо жените, с които съм бил, винаги са блестели с красота и чар. Но ти, мила, се оказа много по-красива, много по-чаровна от всички тях вкупом, но десет години, макар да знаех това, не съм си давал сметка какъв шанс е умната, интелигентна, вътрешно спретната и красива жена за един мъж, впуснал се с пиратската си флотилия да завоюва нови земи в океана на интуитивното, т.е. – на изкуството. Казвала си, че четири (може и повече да са!) години си ми се „любувала” как се мотая от илюзия в илюзия.

Научих се напоследък като механизиран папагал да ти пращам по джиесема посланието „Обичам те” от време на време; но тия припадъци на любовно излияние оставят гузното усещане, че заставам в поза, която не обяснява нищо, понеже думите – колкото и удобно да ти се предлагат в стройни редички – най-често са безпомощни да кажат истината за онова, което става в душата на човека. Истината винаги е там, между редовете от думи.

tisss

_______________________________
_{* Изкуството е вечно, животът е кратък (лат.).}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: