Въведение ІІІ

("Цинк") ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА (2.)

Продължение от 28.11.

Два пъти днес ми звъни по джиесема (само сигнал и затваря); два пъти й отвръщам по същия начин - защо й е? Почвам да се настройвам като експериментатор; ами да, твърде любопитен експеримент! Пред озадачените ми очи жената, в която вложих за десет години моето си отношение към Свободата и Любовта, към правото на личността да избира според собствените си вътрешни хармонии, тая същата жена сега, доколкото я усещам, изживява тежко своето раздвоение.

Наистина, как да събере наедно и Свободата, и Любовта, когато материалното така силно я изкушава и посяга да се разпорежда с личността й на самостоятелен и независим уравновесен човек?

Имал съм илюзии спрямо нея. Е, сгромолясаха ми се и очарованието, и илюзиите. Нищо - казвам си, - ако си силен духом, какво ти вреди, че човекът до тебе се е провалил вдън земя; живият човек все ще намери с какво да те изненада неприятно, нали - идеални са единствено мъртъвците! Същественото за мен е да не изгубя Любовта у себе си, по дяволите да върви живият, реалният човек; мен илюзията ми е хиляди пъти по-необходима, за да продължавам да живея в моя си ритъм и стил.

В слаба позиция ли съм? И кой може да отслаби позицията ми освен мен, освен аз самият да я отслабя!

Откакто научих вестта за въпросния обаятелен господин, след като ми помогна да го сглобя като образ от късове разпилени уж случайни детайли, казах на Rе.: "Очертава се чудно противоборство строго логическият подход към живота срещу интуитивното". Сега вече съм сигурен: каквото и да се случи по-нататък с Re., тя ми предостави шанса да се проверя в реална ситуация, ужасно горчива, при това и болезнена любовна драма.

Продължавам да съм това, което съм - в неизречените обвинения, в мълчанието и мрака, където ми е най-удобно. Нека светът си мисли, че съм се отчаял и отказал от тая любов. Не жената, любовта ми към илюзията е важна в случая. Защото човек живее не толкова в реалността, колкото в представите си за това и онова. Ние с това си качество (или слабост) именно сме божествени. Че какво е Бог, какво са Любов, Свобода, Щастие?! Можеш ли да ги опредметиш, без да ги съсипеш!

Рехава и аморфна е тъканта на духовното, интуитивното; но Боже мой, колко здраво ни влияе таз прозрачна и незабележима копринена паяжина! В тоя смисъл съм щастлив, че мога да проверя сам себе си; самолюбието ми, че не бъркам...

Е, не става плавно; става с лутаници и на тласъци; доста нощи не успявах да се смиря, отслабнах телесно, пуша по кутия цигари на ден, ала полека-лека се отскубвам от тоя батак, от това материално тресавище на егоизъм, лицемерие, лакомия, невежество.

Ако Re. ми е достойна ученичка, сама ще намери изход за своето. Желая й да е щастлива, когато остава насаме със себе си, да престане да се лута и терзае къде всъщност я насочва природата й.

Докрай в падението, в гордостта докрай! - стих от една моя работа в книгата "Кардиф"... Това й желая от все сърце, за да е наистина щастлива.

* * *

Като говорят за цивилизационния избор, господа като Петър Стоянов, президента на Републиката, сочат Западна Европа и САЩ за модел и образец. Тоя мой казус с Re. ме настройва скептично, че типичната за един немски възпитаник целеустременост е по-перспективна от типичното за Изтока и Балканите съзерцателно подхождане към проблемите на живота. Ония там са материално ориентирани; нашего брата с всичките си неразбории сме преди всичко богати в духа. То е следствие пак от източното православие.

"Отдалечен, ще бъдеш близо" - ключов стих, изведен за наслов на сборник стихове от моя "духовен брат" (по собствените му думи) Михаил Берберов. Това, дето го държиш в ръце и прегръдка, лесно отмилява; не престава да ни вълнува прикритото зад разхвърляност и бесове, недостижимо докрай Духовно. Тялото се насища; душата е ненаситна в стремежа си към Духа, т.е. към Небесата и Божественото край нас и в нас.

* * *

Човек живее преди всичко сам със себе си. Спомням си, дете, вървя по напечената от августовското слънце улица. Прахоляк. От дворовете долита ухание на цветя и зрели кайсии и зарзали. Мирис долавям и от нагорещените тухлени зидове, и откъм изсъхналите посивели дъсчени тараби. Лято. Моят роден Пловдив, моят квартал от детството, моята бедняшка, но щастлива в несретността си махалица от двайсетина едноетажни и двуетажни къщи край Пещерско шосе, потънали в зеленината на плодните дръвчета и розовите храсти по дворовете. И във всеки двор, дори и в най-миниатюрното дворче - цветна леха, където жужат колкото пчели, поне толкова и търтеи. Улица "Ниш", съставена от осем къщи, е в подножието на Джендемтепе, най-високия от седемте пловдивски хълма.

Животът се е ширнал безкраен пред нозете ми като августовски дълъг ден. Ровя с боси нозе финия като брашно пепелак, приятно гъделичкат босите ми ходила дребните камъчета... Къде съм се запътил, дявол знай. Впрочем, имах си няколко любими местенца - Джендемтепе, северните му склонове, обрасли с диви храсти, избуяла висока до кръста трева, където - клекнеш ли, ставаш невидим, дъбовите дръвчета наоколо, бъзът, трънкосливките, глогините, шипките, бадемовите дръвчета, масивите на дивата дюля, шипките, къпинаците, драките. Изворчето - дето водата в тънка струйка цъцри в една от гънките на тепето. Кварталната библиотека, сместена в шест-седем шкафа със стъклени врати в сладкарничката на бай Димчо.

Обичах да си купувам четвърт килограм тахан-халва за 27 стотинки или две-три масленки по 4 стотинки всяка. Сядах направо на пода край стъклените витринки с подредените по лавиците опърпани от четене книги за деца... Можех с часове да преобръщам приличните на баница омазнени и погрознели страници с чудесни (според тогавашния ми вкус) истории.

Мечтаех си как, като порасна един ден, ще си имам любимо момиче, красиво, умно, сдържано и гальовно, и няма да се караме, няма да си говорим неприятните думички, с които възрастните около мен... ако не всеки ден, през няколко дни се замеряха като вражески залпове от двете страни на някоя порутена ограда. Не, ние двамата с моята принцеска ще се обичаме просто и естествено, както се обичат животните помежду си, които не си пречат едно на друго. О, колко бавно се точеше времето! Аз кога ще порасна, Боже мой?

...Живичко е онова момченце у мен, не съм го удушил, не съм го убил и изкормил с яростта на възрастен. Това дете непрекъснато ме боцка отвътре с пръстче, любопитно ме следи с блестящи от страст очи. И какво да сторя с него, като ме прави така непохватен, така особен на моменти?!

Не че нямах приятели; цяла сюрия момчурляци все се търсехме за игри, за набези покрай Марица, на Острова или в далечния край на Тепето, отзад, долу в ниското, по траверсите на жп-линията за Карлово.

Вряхме се по таванчета и мазета, по задните дворове, шетахме къде ли не. И все пак винаги съм се усещал най-добре, когато оставах сам. Самотността ми носеше светла печал, но и свободата да мечтая.

Промених ли се през тия години? В основата съм си като че пак същият. Безразборното говорене, шумът, блъсканицата, меренето на сили, както става винаги в момчешки компании, не ми харесваха, караха ме тревожно да настръхвам. Не обичах да се бия, но ми се налагаше да се бия с юмруци до кръв. Предпочитах честното състезание, е... да се затичаме например и да видим кой пръв ще стигне хе-е-е дотам.

Момичетата от най-ранно детство бяха екзотика за мен. Не ги разбирах. Някои се държаха като капризни ревли, другите пък - прекалено сгушени, според мен... Представях си, че моето момиче ще е опърничаво като козичка, една такава дръпната и своенравна хитранка, дето тайничко ще ме обича, та другите да не разберат...

Въобще, от най-ранна възраст за мен Любовта беше (и досега е) тайнство, нещо съкровено, което не се показва пред другите. Това ми е вродено, никой не ми го е внушавал. Интуитивно съм предусещал, че нахълтат ли другите между двамата, в онова лично и светло интимно пространство, заредено с бесове и страст, то всичко ще окалят, изпотъпчат, съсипят. Вече няма да е Любов, вече нещо друго ще е. От татко ми е тая свенливост, това затаяване в нежността на вътрешното лично пространство.

И досега - вече мъничко поопознал себе си! - почна ли да обсъждам с тоя и оня личните ми отношения с моята любима, това значи край, нещо се е прекършило в любовта ми, Любовта е тръгнала да си отива от мен.

Подозирам, жените не изпитват тая пареща сърдечна болка, когато Любовта ги напуща; те много по-ловко от нас преустройват оръжията си и винаги изгодата ги мотивира по-силно от самоотверженото донкихотовско самолюбие. Но за сметка на присъщия им женски наивен егоизъм успяват по-умело да се поставят в общественото, в живота. Една жена, за разлика от мнозинството мъже... предварително набелязва целта си, знае какво иска от Любовта; обикновено то е нещо толкова конкретно (накити, обществено положение, уют, закрила...), че чак болно и смешно ми става за горките лисанки.

Една жена не може да бъде толкова самотна, колкото един мъж, а пък ако е хубава и интелигентна, не виждам препятствие или цел, които да й се опрат. Където е успехът, там гъмжи от жени с прелъстителни тела и мили муцунки.

Преживях го през пролетта на далечната 1984-та в Хасково, на литературната тридневка за дебютни книги "Южна пролет". За кратко бях център на внимание - четох текста на писмото си до Георги Джагаров, без да споменавам името "Джагаров"; после имах чувството, че мацетата, дето се навъртаха около дискусията, изведнъж се струпаха отгоре ми - с усмивчици, с влажни погледи, с проява на интерес какво съм писал и къде могат да прочетат нещо, писано от мене... Жалка работа! Така оголено и ясно не виждам как Любовта би могла да ме превземе.

Случвало се е да реша - ето, това момиче ми харесва; и в повечето случаи, почти винаги... момичето е минавало покрай мене с очи, вперени в някой друг. Мога да го кажа и по-категорично: не ми се е случвало аз да избера коя да обичам. Ако бих наложил поне веднъж моя си предварителен избор, вероятно щях да съм щастливо оженен мъж с верен и предан човек до себе си - жена от плът и кръв, кълбо от нерви и страст. А може би го казвам със следа от горчилката, която няма как още да не пари сърцето ми?!

От един момент - подир историите с бившата ми съпруга и подир краха на илюзията "Мария" - се зарекох към никоя жена да не се отнасям с цялата сериозност на проектиран брак. Свободата и Любовта взаимно се нуждаят едно от друго; където има документ, каква ти Любов... Ето нещо, което научих от Мария. Мария - единствената жена, за която някога съм пожелавал да се оженя!

* * *

Самотност, ти ме зареждаш със сила. Перифраза на Шекспировата сентенция ме очарова - "Предателство, твоето име е жена!" Особеното днес, на тоя век на лесни запознанства и страхотна подвижност в пространството, - женската вярност и устойчивост на чувствата е просто мит. Не че не съм готов да се доверявам отново и отново на Евините щерки, но това е може би необходимият тежък данък за разкоша да живееш - рано или късно ти ще си отритнатият, ако не им създаваш проблеми, ако винаги си налице, когато призивно почнат да хленчат или да въртят женските си предизвикателства наоколо ти.

И се питам: дали жената не е права, дали мъжете не сме само придатък към нейния живот, който е в основата на човешкия род изобщо, пък и на цялата ни християнска двехилядигодишна цивилизация?

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: