Крайпътен ресторант

Аз бродя сам из улицата. Бавно
зад покривите като тях червена
догаря нейде вечерта на запад.
И вперил поглед в нея, аз си спомням.
Тя в този час гори и над Неапол.
На зданията най-горните прозорци,
запалени от нея, ярко греят.
Светлее цял Неаполският залив.
Като трева, полюшната от вятър,
зелените вълни се носят кротко
и в шумното задимено пристанище,
тъй както стадо привечер, мучат
и тежко се завръщат параходи.
Стоят на кея хора в пъстри дрехи
и с благослов изпращат този ден,
тъй пълно изживян и тъй безгрижен,
но мене там сега ме няма вече...*

МИНАЛОТО ЛЯТО ВЪВ ВИЕМОНТ

Двама души стоят зад прозореца. Лицата им се очертават зад рамката, зад дъждовните струйки в този късен следобед, когато вали - кротко, безшумно, безкрайно. Двама души разговарят зад прозореца горе, в една от хилядите мансардни стаички на огромния заспал град.
- Стеф, нищо не виждам - казва момичето.
- Зная - казва Стеф.
- Добре. Но защо?
- Вали - казва Стеф. - Може би е от това.

- Добре, няма да те безпокоя. - Тя сяда на стола край масата, която е затрупана с книги. Лицето й е хубаво, косите й - черни, късо подрязани и прави. Тя взема една книга и като че ли започва да чете.

Минава време. Дъждът вали.

- Стеф, тази книга е страхотно интересна. Тук се говори за невероятни работи.
- Да, зная - казва Стеф, - чел съм я тази книга. Тя наистина е интересна.
- Добре - казва тя, - не искам да ти преча.
- И добре ще направиш.

Тя чертае нещо с нокът върху масата. Вдига очи и гледа как навън, на улицата, една тъмносиня лека кола спира със запалени фарове и двама мъже бежешком хлътват в съседния двор.
- Стеф, помниш ли миналото лято във Виемонт? Беше чудесно и ние прекарахме страхотно интересно време там, във Виемонт. Знаеш ли, обичам да си спомням лятото във Виемонт. О, колко хубаво ни беше там!... Виждам как ние излизаме всяка вечер облечени в белите си летни дрехи и дълго-дълго се разхождаме на брега на морето. Виждам къщата, бялата къща на възвишението, с червения покрив и онзи тъмнозелен кипарис посред цветята в двора. Спомняш ли си, Стеф?
- Да - казва Стеф, - спомням си онази къща във Виемонт. А също и кипариса.

- И ние излизаме всяка топла вечер от хотела и дълго-дълго се разхождаме край брега. А къщата е горе, на възвишението. Спомни си, Стеф!
- Да - казва Стеф, - имаше такова нещо. Помня възвишението. Разбира се, и къщата помня.

- О, а как се опиянявахме от звездите! Ние стоим на брега. Това е един безкрайно пуст и скалист бряг... Ние лягаме на пясъка. После ти събличаш дрехите си и тръгваш към морето... Помниш ли морето, Стеф?
- Да - казва той.

- А аз стоя на брега и те чакам, чакам, чакам... Устните ми са изпръхнали и ме болят... На сутринта се връщаме мокри и уморени, както никога досега. Хората в хотела още спят. Рано е. Човекът, който живее в стаичката до входа, също спи. Ние почукваме на голямата желязна врата. Студено ни е. Аз треперя цялата... Накрая човекът се събужда. Той е сънен, прозява се и това се разбира дори през желязната врата. Той идва към нас. Ние гледаме как отваря вратата. Ние влизаме вътре. Той заключва отново след нас и казва...
- Не! - прекъсва я Стеф. - Той нищо не казва. За него ние сме чужденци.

- А ние вече се изкачваме по голямото мраморно стълбище... - Тя изведнъж спира да говори.

Дъждът се удря в стъклата на прозореца. Далече някъде по улицата, осеяна с плитки локви, се движи автобус. Още по-нататък, в далечината, се издигат плътните масивни вериги на планините. Над тях небето е ясно и грее слънце, и облаците се движат насам. Дъждът лениво пръска. Лек вятър повява сред клоните на крайпътните дървета. Автобусът приближава. Вратите му подрънкват. Една мършава и мокра котка прекосява улицата, спира, вдига нос на отсамния тротоар и души. Дъждът спира да вали.

- На какъв език говорят хората във Виемонт? - пита тя.
- Не зная. Не помня какво съм ти казвал за онази къща във Виемонт. Не може вечно да се мисли за тези работи. Ти знаеш колко е мъчително да се живее непрекъснато с такива истории.

Тя става, разхожда се из стаята. Спира пред огледалото и се оглежда в него. Две сълзи се стичат по лицето й. Тя предпазливо, така че да не забележи той, изтрива сълзичките с крайчето на блузката си.

- Идеята е в главата ми - говори той на себе си и леко се усмихва. - Идеята е в главата ми. Боже, каква добра идея!...
- Да направя ли кафе? - пита тя.

Той мълчи. В далечината тъмносините планини се движат като белогривестите вълни на морето, което е на стотици километри оттук. Въздухът трепти над пустеещата улица. Последните капки дъждовна вода необикновено отчетливо отекват във водосточната тръба, стичайки се надолу, към земята. Котката, която е бременна, продължава все така да стои на отсамния тротоар и да души въздуха. Момичето не откъсва очи от котката.
- Обичаме Том Джоунс, нали! - казва тя.
- Разбира се, че го обичаме - отвръща той.
- Припадам си по Том Джоунс - казва тя. - О! Той пееше така хубаво през топлите летни вечери във Виемонт...
- Разбира се. Той винаги пее хубаво.
- Но не сме сноби.
- Сноби ли! Ние?! Разбира се, че не. - Той се надига от леглото, където досега е лежал, подпъхнал двете пухени възглавници под гърба си, увит с няколко одеала.

Намята едното одеало на гърба си като пончо, отива до огледалото, което е в най-отдалечения ъгъл и тъмен ъгъл на стаята, издува бузи, сбърчва веждите си... После се връща, сяда пред масата, отрупана с книги. Взема химикалка, опитва се да пише, но пръстите му треперят от слабост.

Минава продължително време. Навън отново вали. Улиците блестят от влагата.
- Ку-ку!
- Не ме закачай.
- Кукувица съм - говори тя. - Кожата ми е бяла, а перушината - сива. Зная страхотни тайни и една ужасяваща история за един ужасяващо прекрасен град, чудния град Виемонт. Той е разположен в полите на планината Виарезе, а Средиземно море се вълнува пред градинките на малките бели къщи с яркочервени покриви и мрачни тъмнозелени кипариси сред алеи от пясък и цветя...

В стаята е задушно, въздухът - застоял, спарен, та чак накиселява, вони на стари черги и на лекарства. Водата отдавна е завряла и клокочи в тишината. Момичето намира след известно търсене пакета със захарта и кутията с кафето. Захарни зрънца попадат върху нажежената плоча на котлончето и змийчета белезникав пушек се издигат нагоре. Стаята се изпълва с аромат на горена захар и приятен мирис на кафе.

Навън дъждът, който от няколко седмици вали почти непрестанно, отново се усилва. Безброй капки кълват с остри влажни човки стъклата и покрития с ламарина покрив, който монотонно пее. Облаците лягат все по-ниско, докосват върховете на дърветата в градината отсреща. Пътят се усеща само по звука на въртящи се механизми и свистящ насрещен вятър, предизвикан от профучаващите коли. Чува се писъкът, тихичкият писък на разплисканите от гумените колелета локви.

- Да пием кафе! - предлага тя.
- Кметът на Виемонт няма нищо против да пие с Вас кафе, мила и любезна госпожице - усмихва се тържествуващо Стеф.

Отпиват внимателно от порцелановите чашки. Той чувства как кафето приятно дразни езика му, а по гърлото му се разлива мека топлина и пълзи към стомаха, който изглежда най-после се е успокоил след няколкото остри пристъпа. Той гледа късоподрязаната й, подрязана преди няколко часа смолисточерна тъжна коса.

- Забрави ли Виемонт? - обажда се тя, уловила втренчения му поглед.
- Остави това! - казва той.
- Добре. Наистина не е лошо тук, но отдавна мисля да те питам, къде се намира това нещо?

- Тук е - отвръща той, - ние всички го носим в себе си.
- Наистина ли?
- Не зная.
- Тогава защо го казваш?
- Не, не зная. Обичам онази част на света, но истина... понякога не зная какво бих обичал повече от това. Теб, разбира се... Но не! Това е нещо огромно, много по-голямо от нас. То ни поглъща.

- Пък аз обичам вкуса на кафето - протяга се тя като котка и даже пробва да мърка: - Мррр-р-р, обичам водата, когато съм жадна. Дори солта не ми е неприятна, когато е в необходимото количество. Обичам още вкуса на нещата, които употребяваме за ядене. Такава съм си аз... Обичам дрехите, в които е нужно да бъда облечена. Слънцето обичам - понеже ме топли, въздуха обичам - понеже кой знае защо всички ние не можем без въздух... Изобщо, обичам всичко, което ми е необходимо, за да живея, за да се чувствам свободна и нужна на някого...

- Не - прекъсва я той, - това е нещо голямо. То ни поглъща.
- Наистина ли!
- Наистина.
- Жалко! - въздъхва тя.
- Какво е жалкото?

- Всичко... И Том Джоунс, и Средиземно море, и кметът на Виемонт дори.

Дъждът навън шуми като пълноводна река. Силен, яростен вятър и огъващите се клони на акациите под прозореца на мансардата предизвикват едно постоянно болезнено скърцане, което отеква в лилавия здрач на спускащата се вечер. Притъмнява. А той все пише нещо, разперил длани върху масата, привел гръб.

Това му отнема усилия и внимание. Тя скучае. Оглежда се в огледалот, раздипля крайчетата на смолисточерна плитка коси, които отряза заради него, за да прилича колкото се може повече на него, на нейния Стеф. Реши косичките си... После налива малко вода в една голяма тъмносиня тенджера и я поставя на котлончето. Когато водата започва да шуми, сваля тенджерата на пода, сяда на дъските и мие приборите за ядене. Накрая ги изсушава в тъмносиня хавлиена кърпа и ги подрежда внимателно в широкия прояден от времето и червеите шкаф. Сяда на леглото срещу стола на Стеф и гледа как той пише...

Зад прозореца, на улицата, потънала в мрак, светят само фаровете на тъмносинята лека кола, която вече не изглежда да е тъмносиня, а направо си чернее. За миг в светлите снопове от фаровете се мярват двете мъжки фигури и между тях - предизвикателно разлюляна гола женска гръд, заоблени бедра, прикрити едва с шарено родопско одеало, дълга, разпиляна върху раменете на единия, руса коса. Още миг и двама мъже и една чисто гола русокоса явно доста пияна жена потеглят нанякъде. Фаровете на колата описват широк полукръг под плющящите като камшици дъждовни струи; после мъглата, мракът и дъждът скриват всичко онова...

- Спомни си все пак Виемонт! - настоява момичето.
- Да - отвръща той и гласът му иде сякаш от мрачно и влажно подземие, - има такъв град, Виемонт. Има...

- Нещо съм забравила, Стеф! - потреперва момичето.
- Какво е станало във Виемонт? - унило пита Стеф.
- Забравила съм си белия копринен костюм. Помня много добре. Ние, значи, се връщаме от морето, аз събличам белите си дрешки. Ти се смееш и казваш: "Леле, какво негърче си ми ти!" Аз се изчервявам от срам. Тогава ти загасваш лампата. Няма светлина. Тъмно е. Аз лягам в голямото пружинено легло. И казвам...

- Мълчи!
- Не мога да мълча, Стеф. Дори да искам, пак не мога. А аз наистина не искам повече да мълча... Чуваш ли! Това е много сложно за мен. За мен това е също като глада. Когато съм гладна, виждам богато наредена маса...

Тя спира да говори. Навън също е утихнало. Дъждът кротко изцежда сякаш последните си капки в тоя живот. Зад прозореца е тъмнина, блестят светлинките на един път, осеян с кал и локви; стълбове с увиснали мокри жици и мъждукащи електрически крушки, които примигват като че ли от страх. Всичко, всичко се губи в далечината.

- Помниш ли онзи град? - пита момичето с късоподрязаните коси.
- Да, помня. И кипарисите... също, и яркочервените керемидени покриви... Но защо говорим!

След известно мълчание от нейна страна:
- Да продължавам ли да говоря, Стеф?
- Дявол да го вземе, продължавай по-нататък тази история.
- И аз казвам, мили: "Колко ни е хубаво тук, във Виемонт!"

tisss

_________________________________________________
_{* Атанас Далчев (1904-78), начало на стихотворението "Вечер" (1930 г.). Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: