Въведение ІІІ

("Цинк") ВСЯКА ХУБАВА ЖЕНА (3.)

29.11.2001. Лесно е да убиеш птиче. Телцето на убитото птиче е така безпомощно и некрасиво; ето човчица, крилца, ноктенца, безредно разпиляващи се перца и пухчета-перушинки. И тай-тъжното - помътнели-посивели оченца. Мъртвото птиче напомня мръсна дрипа, за нищо не става, дори котките не биха посегнали към него, ако не са в крайна нужда от глад.

Една прекършена любов е мъртва птица; птиците летят по две, но умират сами. Ако не е улучена в полет, усещайки смъртта, птицата се скрива някъде и ние даже не научаваме веднага, че вече я няма. Дълго време тя продължава да лети, да маха с крила в нашето съзнание, огряна от слънчевите лъчи, красива и нежна, тръпнеща от скоростта на летенето.

Откривал съм мъртви врабчета под керемидите, когато поправях покрива на къщата в село Тригорци, на двайсетина километра от Балчик, навътре в Добруджанското плато; било е поне преди трийсет години, но още помня колко ненужни и неуместни за живия живот ми се сториха тогава тия безформени клъбца от полуизгнили костици, покрити с пух и пера.

До каква степен задръстен и освирепял от егоизъм и лакомия трябва да е убиецът на птиче? Един млад мъж от съседния вход - трийсетгодишният син на Митьо Чомпала... Наско, който наскоро се прибра от Украйна, дето е бил строителен работник, трепе за кеф врабците от липата под прозореца на спалнята ми. Но не изглежда ни лаком, нито свиреп егоист, в известна степен дори е симпатичен с умението си на точен стрелец с въздушна пушка.

Не съм виждал флоберката на Наско, виждал съм нападалите по двайсетина и повече телца на избитите пилета, които поне дузината улични котки край блока миролюбиво си разпределят с окървавени муцунки. Та тоя Наско не се и хвали, само излиза някой ден, като му скимне с въздушната си пушка, и за радост на котките застеле асфалта и плочника с поредната порция трупове на врабци. И спира за месец поне онова цвърчене и суетно боричкане из клоните, настават ред и тишина, настава спокойствие.

- - - -

Постепенно всичко у мене се смирява. Надничам все по-лъчезарно към шаренията наоколо; посредствеността някак престана да ме дразни: учуден, откривам позабравени чак от детските си години усещания - мирис на влажни треви, полъха на лекия ветрец, когато вървя по улицата и той роши косите ми, навира се в яката на якето и винаги играе на точно определено място по улицата на път за или от училище. Просто на ъгъла срещу последния от шестте огромни 18-22-етажни жилищни блока има нещо като улей, някакъв Бързей на ветровете.

И тъй, когато вървя по улицата, започнах да се радвам на зелената тревица край плочника и тротоара, на късните есенни цветя с тяхното печално ухание, на мъглата и ситния дъждец, който кара пейките, стволовете на оголелите дървета и покривите на редиците тенекиени гаражи да лъщят.

Започвам отново да населявам моето вътрешно пространство с докосвания и отражения; опустошеното и изгореното полека-лека се покрива с първичните усещания от ранните ми детски години, когато бяхме толкова бедни и толкова щастливи сякаш всички ние, и децата, и отрудените ни родители.

Събужда се хлапето у мен и не ми е вече самотно. Оказва се, животът бил разкошен и тъй, а може би именно тогава го усещаш тоя разкош, когато ти е най-самотно. Бях забравил какво значи самота от времето, когато бях женен за палавата и често сменяща любовниците си Ася.

- - - -

Вчера на два пъти преди обяд, към десет и към единайсет, Re. ми звъни по джиесема. Отговарям й с двукратен сигнал, което би трябвало да значи: "И аз мисля за теб"... нещо такова. В три след обяд джиесемът пак звъни, тоя път настоятелно звъни, буди ме; чувам гласа й:
- Няма ли да дойдеш с колата да ме вземеш! Тук съм, пред профсъюзния дом (в центъра на града, на шест километра от нашия краен квартал - бел.м.). Да те чакам ли?

Измънках сънено, че от четири трябва да съм в училище, имам занятия; но пак скланям:
- Добре де, ще дойда.
- Имаш време - увещава ме, - до четири е цял час. Не искаш ли да се видим?
- Идвам. Чакай ме - казвам.

Подир две минути пак се обажда:
- Извинявай, не прецених! Няма смисъл да идваш чак дотук. Сама ще се прибера. Довечера съм у майка, оттам ще ти звънна.

Вечерта не е успяла да позвъни. Или не е пожелала. Впрочем, какво ли имаме да си кажем!... Може би е любопитствала дали не съм си изключил пак джиесема, т.е. дали не съм вече захлопнал вратичката. Пуста суетност, как се храни женското тщеславие със самочувствието, че някой страда за тях! Е, тоя някой вече не им е необходим за друго освен да им повдига цената в собствените им очи, а може би - в очите на приятелките и тайните съпернички в любовта?

Крайно наложително й е да се убеди, че съм аз тоя, който прекъсва връзката, нещо от рода на... "Ето, виждаш ли, мой мили Августин, ти си причина всичко между нас да се срине!" ...Е, добре! Що да не поема и таз роля, на мизерника, макар да не е приятно да те пекат на тих огън, да опитват да ти обърнат душата с хастара навън, да те оглеждат любопитно, любознателно точно когато сърцето кърви.

14.12.2001. Животът - тая красива илюзия! Прашецът на пеперудени крилца е по-траен от очарованието на мига, когато жена те погледне влюбена. Щастието е със зърнеста структура, на зрънца, подобни на диаманти в кал и пръст; но дали съзнаваме кога именно сме щастливи? Или го узнаваме, когато щастието е отлетяло безвъзвратно от нас? Никой не може, строго погледнато, да е сигурен защо сме на тоя свят; може би - за да изпитаме любов, щастие, опиянение от свободата... Макар да не сме свободни в нито един миг от живота си.

Впрочем, тая илюзия - Свободата, е като въздуха, като кислорода за пъстървата, която играе в планинския ручей, прескача двуметрови прагове с мощен мах на опашната си перка. Така и Любовта граници прекроява, заличава междусъсловни вековни традиции, руши ги като картонен декор и крехки тресчици. И винаги - със страхотното очакване за нещо по-добро от сегашното. Дали не се стремим към нещо, което изобщо го няма в света, пренаселен от егоизъм, невежество и тщеславие?

Тогава, питам, защо младата жена си търси мъж и го заглежда предизвикателно с блеснали очи и зачервени от свян страни? Защо изобщо момичетата се стараят да се представят по-хубави отколкото са в действителност? Тоя грим, сенки, червила, туш за мигли в десетки нюанси, очни линии, моливчета за очертаване на устни, руж, помада, аркансил, благоуханни парфюмчета, спрейове, мазила... цялото това многообразие на суетността кому се подчинява?

И да отговориш, не ще е точно казаното, понеже и мъжете, и горките момичета и жени не с разума... с чувствеността си предизвикват изкушението. Да изкушиш е най-приятният начин да излъжеш. Изкушаващият не си дава сметка, че се представя за някого другиго; него природата му го тласка да промени формата, облика си, да създаде по-красива и предизвикателна повърхност за своята душа.

И така пропускаме главното - душата и духа на човека, застанал срещу ни. Влюбената е шедьовърът на природата. Грациозна, омайваща като силно питие. Удря мъжа в коленете, в слабините, демонстрира какъв разкош са междучовешките отношения, когато са хармонизирани двете начала - мъжкото и женското.

Жалко, но не за дълго е това динамично съвършено равновесие. Изкуството да се живее може би е в съхраняването на илюзията, в заблуждението, че Любовта е нерушима крепост, оазис на Доброто и Достойнството.

А колко уязвим е влюбеният, това той след време ще узнае; и колкото по-щастлив и нехаен е бил в любовтя, толкова повече ще му горчи. Финалът на една любов е естествен завършек само на епизод от твоя живот; тъй че що да съжаляваш! Само се постарай да откриеш посланията от отлетялата си любов, които са в състояние понякога изцяло да ти променят структурата на личността. Знам за такива хора... От нелюбов може и да се умре за месец-два, за по-малко от година. И то не е шега.

Нещо ново си научил за себе си, за човека, в когото си вярвал безусловно и с огромна доверчивост. Невежият първо си представя някакво отмъщение, а би трябвало да е щастлив, че го е напуснал предател: най-опасният за него човек го е напуснал; нали именно тоя "мил и любим дотук" знае за тебе повече, отколкото и самият ти знаеш за себе си!

Той те е наблюдавал отстрани, тихо... старателно е проправял пътека към някого другиго. Ти, драги, не си напуснат в оная вечер, когато "твоето" момиче за първи път си е легнало с друг мъж, и не вини тая твоя досегашна любима! Защото тя е по-объркана и от тебе, години ще й трябват да проумее сама себе си - защо й е била нужна новата авантюра, т.е. Оня друг човек...

Сърцето е големият ловец у нас, не умът. Умът иде само да подреди кое що от хаоса на чувствата и най-често логическите обяснения звучат прекалено сериозно именно защото са несериозни, неистинни, т.е. лъжливи.

Сигурен съм, че изневерилият в една любовна връзка е нещастният. Оттук-нататък няма да има спокойствие за него - и не че някой го сочи с пръст като прокажен, а защото повече пред себе си няма как да се изправи великолепен в достойнството си.

Чудно ми е колко енергия губим понякога да си възвърнем изгубената любов. А за какъв дявол ни е... сами не знаем. Ей тъй, наумил си и страда човекът като детенце за счупената си играчка. А всичко наше е тъй преходно, така бързо се изнизва и подир някакви си месеци, подир година или две, като престанеш да кървиш, ще се усмихнеш лъчезарно към божественото небе, към тая разкошна звезда Слънцето много по-уверен в своето...

Ти вече ще си приел живота, какъвто ти е даден, и случващото се ще приемеш не като нелепа случайност, а като закономерно изпитание за твоя дух. Силен си и твоята любима е пак с тебе, само че вече не я възприемаш с плътските си сетива, а с нещо много по-чудесно: образът й грее в твоите мисли, и дишайки, ти всъщност дишаш за двама, живееш за двама.

(Училището, класната стая, кабинет 206, петък, 17,45 часа)

29.12.2001. На днешния ден преди години сключих брак с двайсетгодишната Ася. Има ли тоя факт отношение към случващото ми се днес? Разбира се, че има значение. С тоя опит зад гърба мога да кажа: Жената не бива да се възприема твърде насериозно. Това ми е грешката, която повтарям за кой ли път - че приемам жената до себе си като същество с много високи духовни качества, по-високо съм я поставял от себе си и винаги съм губел именно от това положение на нещата между нас, двамата партньори в любовната двойка.

Защото Тя е изменчива, играе като змийорка във вода, лъже те, без всякога да съзнава, че те лъже, ей тъй, както предано те гледа в очи. Просто такава й е природата - да бъде сателит на мъжа, но никак не успявам да се опазя: превръщам реалността в красива илюзия и всъщност съм живял успоредно не с реалния човек (жената или момичето), а с моята си романтична представа за нея.

Тя е слабо, безпомощно същество, ала каква огромна сила са нейното вродено лицемерие, егоизъм (заради децата,които й предстой да роди, или е вече родила), склонността й да предателствува в името на... живота.

Майка ми висшистката никога не съм поставял по-горе от мълчаливия, недоучил поради бедност и неоправен в двубоите с наглата държавна администрация мой баща... Татко мой, ти, който си на небесата!

- - - -

Сега е осем и петдесет; чувам настойчивия звън на телефона: зная кой ме търси. Но мене ме няма точно за теб, мила Re. Омръзнах на себе си да играя роля на боксова круша, на удобното рамо, върху което да пророниш няколко горещи кристални сълзички над съсипаната си внезапно състарила се Любов.

Крайно време е да се отърва от тебе, за да опазя илюзията за хубавата и вярна Re. Десет години се съобразявах с твоите настроения, желания, настоявания; време е да започна да се съобразявам преди всичко със себе си. Защото за съжаление си била нещо времено в моя живот, а трябва най-после да се науча да живея за себе си и за онова, за което съм на тоя свят.

- - - -

Забих пръст в Библията върху отгърната напосоки страница, като се обърнах към моя мъртъв баща да ми подскаже как да постъпя. Ето текста на тоя стих 44-ти от глава V на Евангелие от Матея:

Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят...

Какво си решил ти, Свят на духовете? Изпитваш ме и ме напътстваш, но за какво ме готвиш! - не съм ли недостоен да се занимаваш с мен, не съм ли твърде обикновен и посредствен да ме въздигаш от пепелта? Окаляно е лицето ми, целият съм в дрипи, най-нищожният съм точно сега под небето... На себе си станах противен, нищо мое ме не радва, мисля как бих излязъл от света на живите по най-безболезнен начин: да заспя и да не се събудя никога повече... Пък ти ми протягаш ръка - за какво съм ти?

Не мога да послужа и за назидание на когото и да било; никой освен неколцина приятели не е наясно какво ми е, неизвестен съм; и не е ли най-добре да изчезна без следа, все едно никога не ме е имало - от пръст роден, превърнат на пръст отново и завинаги?

* * *

Ще отида в черквата "Света Петка" да запаля свещ за щастието на двамата - Re. и г-н Новичкия. Дано заживеят в хармония и пълнокръвно! Домът им да свети като фар за корабокрушенците от Океана на мрака и посредствеността. Дано постигнат всичко онова, за което дори нямах смелост да си го помечтая.

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: