Въведение ІІІ

(„Цинк”) ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА (1.)

20.12.2001. Да отхвърля, да отрека, да отблъсна с думи и действия тая, която продължавам (въпреки всичко, сторено от нейна страна) да чувствам близка със сърцето... Това ще ме направи ли по-щастлив?!

А може би като преглъщам, замълчавам си, не обвинявам, приемам случващото се за естествена част от любовта – може би по тоя начин оказвам натиск, държа в някакъв вид подчинение човека отсреща и той пред очите ми се раздвоява между старата си любов и новата си любов, и значи върша издевателство, защото не го отблъсквам от себе си рязко, решително – и това е лошо, това е престъпно, така ли???

Но какво право имам да се намесвам в чуждия живот! Не изкушавам, не нахълтвам с нищо свое в отсрещната територия, само грея премръзнали пръсти на огън от минали работи – и следва ли за това да се обвинявам? Да жаля ли, че любовта ми си е у мен и нищо дотук не я потисна, а напротив – разпалва я, прави я по-духовна, по-смирена, по-търпелива?!

Как да вървя против себе си!

Живият човек ме разочарова, но очарованието от красивата илюзия не е преставало у мене и как бих продължил да творя, ако любов нямам у себе си? Стоя сам – един отшелник на върха на планината, ала не съм сам; докато продължавам да я обичам, животът разстила неподозирани бездни и възшествия на Доброто. Усещам се необходим, има смисъл да съм в тоя свят, а не в отвъдния.

Разсичането на възли не боли така страшно, знам, но ако със замах разсека тоя възел, значи нишката да прекъсна, значи да започна с безразличие да гледам към тоя човек, който десет години изпълваше със светлина съзнанието ми. Не съм аз тоя, който ще захлопва врати; каквото и да става, вярвам дори в неколцина, които до три пъти са предателствали срещу моето.

Унижението потиска в първите дни и нощи; после идва мигът, когато си казваш: „Ще те понеса, Унижение, както бисерната мида от страданието създава един символ на красота”. В тишина и самотност тя вае полека това великолепие, с което друг ще се накити след време. Малодушие ли е да се смиря?

Не мога да се отдалеча, не мога да бъда безличен и безразличен! Мене ме лъжат, пренебрегван съм, ограбват ме и ми се смеят в очите, върху унижението ми си градят самочувствие и се гордеят, видимо щастливи; тях ги обграждат с внимание и почести, всичко тяхно блести и сияе и светът му се възхищава; тях животът красиво ги носи към нови хоризонти... Пък при мене сега и тук всичко е в мрак и мълчание обвито. Като че никога не съм бил по-мъртъв, ала съм жив и дишам, татко мой, ти, който си на небесата! И не съм свил знамената, не съм престанал да се надявам...

Не са плътски тия работи. Не ме измъчваш напразно, знам.

- - - -

Три нощи сърцето ме боля; въртях се като вретено из леглото, ставах, шетах из стаите и всичко ми изглеждаше безсмислено. В затвор да бях, по-свободен бих бил; чудя се – откъде светлинка да подиря. Хората наоколо: и в пряк, и в преносен смисъл – заспали; кому да се обадя, на кого да позвъня? Няма такъв човек, пък и да има – какво да му река: „Здравей, аз умирам!” – това ли???

Мисля си за книгата „Ламски”: колко препятствия пред тая шеговито-печално книга... Дали ще доживея да се порадвам на успеха й? Газовият пистолет е до възглавницата ми; кротичко си представям... Ама че глупаво! Да не съм избудалял!?... Имам още дълъг път да вървя, много дни са занапред, там някъде ще изгрее пак и моето слънчице. Нищо не е изгубено, само сърцето така да не ме стяга! Ще отмине и тоя огън. Тъй де, да не ми е за пръв път! Има да се надсмивам над себе си един ден...

Три дни не запалих цигара.

21.12.2001. Състояние на постоянна потиснатост – това ме мъчи от два месеца насам. Оптимистично устроен характер съм и малко се изненадвам, че не откривам извън себе си ни най-малки признаци на положителното. У мене си, общо взето, ми е уютно, но наложи ли се да разговарям с когото и да било, говоренето ми е участие на човек, чието съзнание се е спотаило отстрани и мълчаливо наблюдава като зверче от дупката си.

Ограничих коментарите си, изразяването на мнение както никога досега. Тщеславието ми е жизнено, но го оградих с кордон от кървавопредупредителни наставления: „Стоп! Спри се! Замълчи! Преглътни! Внимавай! Не се увличай! Забранено ти е да се откриваш, наоколо ти дебнат опасности!”

Вчера през последния ми след обяд учебен час, петия, единайсетокласничка, на която бях писал по милост тройка за невежествената й писмена работа, ми се разкрещя. Наричаше ме „старец”, „вмирисан дърт пръч”, „некадърник”, „мухльо”, „посредствен... и затова изгонен от работа бивш журналист”, „какво ми били виновни учениците, че никоя жена не ме поглеждала, не желаела да спи с мене, та затова съм си го изкарвал на тях”, щяла да стане и да ми даде да разбера – репликата беше буквално: „Не ме гледай, че да не дойда да те оправя!”

А в това време друга се обади: „Пенке, остави го! Не се занимавай с него, той е тренирал бокс”. И повечето дружно ми се смееха, а аз стоях и мълчах. Стоях и ги гледах, усмихвах се лекичко и това ги вбесяваше изглежда. Чувствах се попаднал между непознати, изгладнели млади неопитни и симпатични хищници.

Животът е пред тях, мислех си, далече ще стигнат с тая настървена жизненост, но – Боже мой! – къде сбърках, нали досега търпеливо съм ги учил, че в тоя живот има неписани правила, и едно от тия правила е да се отнасяш с уважение към работата си, към хората около тебе!

Разочарования, разочарования от всички посоки... Но какво мога да сторя? Беззащитен съм като островче в разбушувал се океан от предизвикателна безсърдечност и озлобление, от алчност и егоизъм, от кресливи претенции да се възползват даром от неща, които съвестта, Десетте божи заповеди... забраняват.

- - - -

Re. ми гостува вчера по обяд. Прегръщах я и я галех по косите, допирах устни до шията й, а тя лекичко ме отдалечава от себе си и подхваща да говори за мъжа, с когото се усещала добре: как обиколили щандовете на „Метро”, колко много неща накупил той и как й намекнал вероятно за коледния си подарък: „Не е ли голям тоя твой джиесем? Нещо така, по-миниатюрно, не ти ли се струва, че ще е по-добро за теб?”

- Завиждам ти – казах й, - наистина си щастлива.

И си помислих: да, това е мъжът, когото е търсела досега; но какво правя аз, защо галя и целувам тая чужда жена? Защо я желая плътски и продължавам да се измъчвам, като мисля за нея?... Великодушно ми казва, че понякога ме мисли, дори с новия си любим споделила, че нещо съм се криел напоследък и предполагала – причината вероятно ще да е самата тя. Била дала да се разбере, че съм част от неприкосновената й лична територия.

- И какъв съм ти – питам – според образа, който ми изграждаш?
- Мой приятел! – отвръща.

И Оня човек знае как десет години с нея сме били мъж и жена в леглото...? Свят ми се завива. Че съм Особен случай, това ясно, но тез двамата не са ли по-чудати и от мен!

Пълзя ли, унижавам ли се, малодушен ли съм? – това е големият ми въпрос пред мене си. За себе си зная със сигурност, че съм безкрайно любопитен. Приемам да съм вътре в проблема, отколкото да го обсъждам отвън и отстрани. Това страдание ми носи куп познания изобщо за човешката душа; как да пропусна златния шанс да науча повече дори върху собствените си реакции?!

Отнасям се към собствената си участ като към сюжет за оптимистичен роман. Който ще, да ме вини!

Следва

tisss

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: