Въведение ІІІ

(„Цинк”) ДЪЛГИЯТ ОТЛИВ НА ГОЛЯМАТА ВЪЛНА (2.)

22.12.2001. Седим с Re. в кафенето до училището, говорим; правя й компания, докато чака любимият й да й обади кога ще дойде да я вземе с колата си. Това - вчера, след празненството на учителите горе, в методичния кабинет...
- Странно ми е - казва, - че на всичко между мене и него гледам съвсем трезво.
- Няма я тръпката ли - допълвам, - така ли, коте?

- Обичам го. За мен той е човекът, който всичко може, всичко е готов да направи за мене. Преди за теб съм си мислела по тоя начин, но какво направи ти! Отдръпна се, виждам, не ти е приятно да ми нарисуваш афиша за коледния концерт... И той го направи тоя афиш. Може би си прав, не трябва да те ангажирам повече със свои желания. Сигурно ти е неприятно да ти се обаждам.
- А, защо! Приятно ми е - казвам. - Но ноли не е редно да заставам между вас двамата? Иначе непрекъснато си мисля за тебе.
- И аз си мисля - казва. Замълча, допълни: - От време на време... Ще се радвам да видя до тебе някоя много по-интелигентна и по-хубава жена от мен, която живо се интересува от това, което пишеш.

- Може би е време да сложим точка, да се разминаваме като добри колеги, като делови хора... А! Какво ще кажеш? - питам. Не казва. И продължавам надолу по хлъзгавата тема: - Не мислите ли да се устроите някъде в чужбина. Значи, сключвате брак и се подреждате прекрасно в някоя добре подредена държава, по-далеч от тая, занемарена и ограбена България.

- Той все подхваща да се оженим, но съм му дала да разбере, че не ми е приятна тая идея. Не ми е ясно какво точно искам; харесва ми, че го усещам непрекъснато до мене. Пък ако той не ме потърси, търся го аз, викам му: какво става? Ето, вчера с колата ходи до София, до летището, да посрещне дъщеря си от Германия, и като тръгваше, му казвам да кара по-внимателно. И той вика: че аз повече от деветдесет километра в час нямам намерение да вдигам; но се притеснявах за него.

Разбирам, приятно й е да говори за любимия; вероятно не съм най-подходящият слушател на това какви добри качества притежава въпросният господин, или напротив - точно аз трябва да чуя всичко онова, което ми е липсвало в десетгодишната ни любовна връзка с нея.
- Интересно ти е, любуваш му се като на нова придобивка - гледам я в очите, - но колко дълго ще трае това, след като, както казваш, подхождаш към тоя нов роман съвсем трезво, обмислено? Дали тая трезвост у теб няма да е цената за удобствата и уюта? Какво е Любовта! Спомни си какво пърхане, какъв летеж, каква еуфория си преживяла, когато деветнайсетгодишна, направо от абитуриентсия бал си тръгнала да се омъжваш.

- Сега съм на трийсет и четири - замисля сe, - има разлика, нали! А пък и той е интелигентен, възпитан, старае се да ми угоди. Макар че съм станала капризна и се отнасям с него, как беше оная приказка!... вечно болно, вечно недоволно. Все намирам поводи да му опъвам нервите. Казвам си: чакай, миличък, да те видя веднъж ядосан, да почнеш да ръмжиш, да наостриш рога насрещу ми! Ама се сдържа. Опита ли се да откаже нещо, тогава просто му обръщам гръб, настава едно такова тягостно мълчание, и той... какво!... вика: добре де, ще стане ти както желаеш.

- В крайна сметка, досега всичко планирано от него, се е случило в тая ваша връзка. Разбираш ли, коте, в любовта все единият е ловецът, а другият обичаният. В твоя живот май за първи път ти се случва да бъдеш именно ти набелязаният дивеч.

Казвам това и дяволчето у мен се събужда:
- Отстраних се, да не му преча. Нека реализира каквото си е планирал с помощта на оня чудесен компютър! Не съм посягал да те спирам, нали! Нито пък към хукнал да се състезавам с Новичкия. Истината е обаче, че г-н Новичкия много силно ме заинтригува, фактически явява ми се като Враг в ужасно чувствителна област за който и да е мъж. Нямаш представа, коте, колко ме изкушава именно на такъв целенасочен тип характер да му смачкам фасона по всички правила на духовния побой! Това е всъщност западният, немският модел мислене; става дума за два противоположни подхода към живота: източния и западния. Тоя западняшки стереотип все се движи в идеално прави линии, абсолютно логичен е, точен, еднообразен. И аз винаги мога със сигурност да предвидя след колко време в коя точка от пространството ще се намира въпросният господин. Тия хора са роби на идеята за успеха.... успеха на всякаква цена, а такава праволинейност няма много общо с живия живот. Животът е разкошен именно заради своята непредсказуемост, заради невероятните лъкатушения и превъплъщения в най-неочакван момент, коте. Любовта не е идилия на разума, тя е сражение, много "сладко" сражение между мъжа и жената, и само с логика не можеш да я задържиш при себе си.

- С него ми е спокойно - казва отнесено, както ми се стори: вгледана навътре в себе си. - За разлика от теб, той реализира своите проекти. И не се оплаква, че не го забелязали, не го оценили. Добре печели. Направо се забравя в работата си. И го уважават заради неговата перфектност. Веднъж допуснал някакъв набор да се отпечата с грешки, а там, при неговата професия, във фирмата... всяка грешка се изчислява в много долари, които се приспадат от хонорара. Веднъж само, каза, допуснах да ми се случи... и оттогава не се повторило.

Слушам я, виждам се нищожен и нещастен през нейните очи. Ами да, какво друго съм, освен окаян несретник, навикнал да живее с илюзии!... Надвечер, точно в осемнайсет и трийсет по джиесема пратих следното послание: "Благодаря, благодаря, благодаря! Може би съм прокълнат, но те обичам". Беше ми подарила тоя ден бял пуловер като Коледен подарък; аз и досега не съм решил какво да й подаря за Коледа и изобщо струва ли си. А че я обичам, е истина. Иначе с предатели процедурата, знам, е ясна и кратка.

23.12.2001. Има три основания да бъда разбит като нравствена позиция:

1) Който се превъзнася, ще бъде унизен.

2) Измамната самоувереност пропуска без противодействие наченките на увлечение у най-близкия си човек, вместо да опита да го спечели наново.*

3) Обич, която остава пасивна и бездейна, когато обичаният се нуждае от помощ и подкрепа, е измамна и фалшива.

22.12.2001. Слязох в гаража при колата. Тая жигула двайсет и една години винаги като че ли съм я възприемал като жива душа. Лъснах я с полирпаста, оправих задния десен калобран, пуснах двигателя да поработи, долях спирачна течност, изчистих стъклата... И ето ме сега горе, в кухничката сам: никой не се интересува от мене; представям си около Re. какъв живот кипи, каква празнична възбуда е. Но мен ме няма там. Захлопнаха ми полекичка вратата и най-лошото е, че нещо сбъркано има у мен, у мен е причината това да се случи. Ще трябва да се наказвам, няма що.

Не съм пазарил за празниците, вкъщи всичко е изобрано - малко хляб е останал, малко картофи, олио, пакет юфка, чай, захар. Така е най-добре: като е пост и отшелничество, да е! На никого няма да звъня, у никого не ми се ходи на гости; ако гости спрат пред вратата ми, няма да им отворя, просто мене ме няма в моя дом за целия свят. Най-после и аз имам право да остана насаме със себе си и да отпразнувам Коледните празници и Нова година според собствената си природа и възглед за живота.

На мен това отричане от празника ми е необходимо, за да си преосмисля живота, да погледна към себе си от друг ъгъл. Много наранен съм, като звяр се свивам в леговището си: ще слушам, ще гледам, ще душа въздуха с нос - и колкото повече боли от тая самотност, толкова по-ясно би трябвало да ми изгрява в ума: не съм част от празничната врява, и никога не съм бил... Защото мисията ми е различна, чувствам се като войник на пост, когото са забравили в заснеженото поле да пази погребите с най-страшните оръжия - оръжията на интуитивното познание за всички нас. Но аз нищо не знам за разрушителната сила на тия средства за масово поразяване, моята работа е да обикалям около мястото, където са светилищата на познанието, нищо повече. Роля на куче-пазач, като това, което съм си избрал за аватар към тия текстове в Internet.**

Завчера термометърът падна до - 21^оС, днес обаче е около нулата, меко е, вали ситен като брашънце снежец и натрупва. Одеве, като излизах от гаража, почти не личеше, че съм правил алея в преспите. Тодор Чонов от Рогош би трябвало да прави днес визитките ми, на които е емблемата с гарвановата глава; защо ли ми стана ведро, след като говорих по телефона с него?!... Визитки... Голяма работа, драги ми Смехурко Жоро Бояджиев, голяма работа си, ле-ле!

25.12.2001. Моето момиче ми казва, че обича друг; бъркам ли, дето продължавам да я възприемам именно като "мое момиче"? Завчера, като се разделяхме край задния вход на детската градина, откъдето щеше да вземе малкия и да чака г-н Новичкия да долети с колата си, за да ги откара към центъра на града... та завчера, значи, за довиждане тя ми маха с ръчица: "Не съм твой пратеник в чуждия лагер, не съм..."

...От двайсетина дни й внушавам: на гръцки "пратеник" е ангел, коте, ти си моят ангел там, не забравяй. И сега тя протестира нещо, но я отрязвам: "Върви, върви, не се разсейвай!"

Откъде у мен тоя оптимизъм?!

Вчера надвечер ми звъни по телефона:
- Как си?
- Ами добре съм!
- Има ли някой при тебе?
- Сам съм, коте, и ми е много добре така.
- А мислиш ли си за мен?
- Че за кого друг да мисля!
- И аз си мисля за теб... от време на време.

На два пъти после: "Ох, пък днес какво премеждие имах!"
- Е добре де, сигурно си се подхлъзнала в снега...
- А, не е точно това, ама нещо подобно.
- Добре! Не разправяй, щом ще се спираш - казвам.
- А защо не си поканиш някого? - подпитва.
- Че кой ми е нужен, коте! Мен така си ми е страшно добре. Нищо не ми липсва.
- Аха... Е, щом никой не ти липсва... - казва и мълчи, чувам дъха й в слушалката.

Мълча и аз, но ми става тягостно, та добавих като някой ръб:
- Любовта ми си е у мене, коте. Кой може да ми я отнеме? Никой!

И чувам гласа й отсреща:
- Можехме да сме заедно.
- Можехме - съгласявам се, - но и тъй не е зле. Хайде сега да приключваме, че сигурно имаш доста работа! - Чувам как на няколко пъти "строява" някое от децата.

- При мен тук е доста оживено - казва. - Пълна къща с хора сме...
- Разбирам. Ето защо давай да приключваме тоя разговор.
- Не е хубаво да седиш сам в такава вечер и... въобще - продължава тя.
- Не му мисли толкова - успокоявам я, - тук всичко е наред и аз се чувствам много добре, защото си мисля, че те обичам и никой не е в състояние да ми отнеме "моето момиче".
- Така може - съгласява се вече "не моята" Re. и най-после слагаме край на тоя телефонен диалог.

Следва

tisss

______________________________________________________
_{* Principis obsta! - съветват римските мъдреци: Противодействай в зачатък!

** Последното, за аватара... добавено при преписа днес, на 9 февруари 2007 година. Бел.м., tisss.}

--------------------
Истината има спокойно сърце. (Уилям Шекспир, 1564-1616)

Екстри: